- 10 Sep 2020
- 85
- 1
Щом всичко е наопаки, значи всичко е наред. Вижте филма за кмета на Сливен в You Tube и кажете на какво ви прилича по жанр. На мен ми прилича на антиутопия за институционалния колапс. Това е филм, но той няма автори. Не е правен от медийна институция, но не е и самодейност – напротив, по телевизионните му качества той не отстъпва на много от продуктите на БНТ. В него общински съветници говорят за общински проблеми, но не ги обсъждат в общината, а от екрана. Има и свидетели, които говорят за видени от тях престъпления по НК, но не ги обсъждат в съда, а отново от екрана. На незададения им въпрос, те отговарят: вече са опитали да постъпят както е редно (като отнесат наказателно-правните общински проблеми до общината и до съда), но са ударили на камък.
<p>Опитали да привлекат вниманието на изпълнителната власт, но там пък тотално се провалили, понеже онзи, от когото се чакала реакция (Бойко Борисов), и онзи, срещу когото се чакала реакция (Йордан Лечков), накрая се събрали в любовно предизборно единство.</p>
<p>Така че след като не успели в общината, в съда и в правителството, свидетелите на различни престъпления предприели крайната стъпка да говорят от екрана и оттам да сезират ЕС чрез английски субтитри.</p>
<p>За малко и цялата история да заприлича на проява на отчаяние в рамките на световния опит – в резюме, това е картина, в която група хора не намират разбиране в институциите и се обръщат към медиите. Само да не беше онази подробност, че екранът, от който говорят свидетелите, не принадлежи на медия. Вероятно това е и последното загубено доверие – доверието в четвъртата власт, която е подходила към драмата в Сливен горе-долу по същия начин, по който и другите релевантни на случая власти. По този показател сливенският опит в социалното отчаяние надминава много от международните постижения.</p>
<p>Затова самите свидетели са се превърнали в медия – организирали са своето интервюиране, своето структуриране в журналистически единен разказ, своето заснемане от статив и монтиране на компютър, своя музикален фон и прецизен мишунг, плюс пакетирането на цялото самовъзложено произведение в 27-минутния европейски документален формат. И накрая са завършили производствения цикъл чрез дистрибуция – по You Tube.</p>
<p>Всичко това е твърде голямо преувеличение, разбира се. Никакви общински съветници не са правили този филм и това е сигруно. Технически филмът е изработен от хора, които вече са правили други филми или репортажи – това е видимо с просто око. Но липсата на надписи и специфичната тема обръща авторството надолу с главата. Редица медии, които написаха за този филм, го представиха като продукт, „зад който“ стоят редица общински съветници, вместо като продукт, който си има автор. Но точно това позволи на посланието да стане два пъти по-брутално: не само кметът е престъпник, не само премиерът го подкрепя, не само съдът го защитава, не само медиите мълчат, ами и никой не смее да се подпише под филм, в който всички тежки думи са произнесени от живи, истински, абсолютно неанонимни и дори понякога овластени свидетели, които са готови да понесат цялата отговорност за онова, което казват.</p>
<p>Не знам за Лечков и за далаверите му, но знам друго: този филм е борба срещу цялата българска публичност. Включително и срещу тази част от нея, която посреща анонимния филм със симпатия, но пътьом забравя доколко тя самата участва в създаването на същата тази отвратила Сливен публичност.</p>
<p>От няколко месеца насам You Tube все по-уверено влиза в ролята на автентичен рупор. В You Tube се гледа как „Атака“ напада мюсюлманите пред софийската джамия или как ВМРО напада в Бургас „Свидетелите на Йехова“. В You Tube се слушаха подслушаните разговори на Танов, Борисов и другите, гледаха се арести на октоподи и министри. Посетителите бяха десетки хиляди, понякога надминаваха 100 000. Забележителен резултат за сайт, който е само на шест години и за страна, която далеч не е от водещите в света по интернет-потребление.</p>
<p>Само че до този момент You Tube се ползваше (и продължава да се ползва), за да се покажат неща, които се случват, които са важни, но които са подминавани, потулвани или окастряни от медиите на мейнстрийма. Най-популярните постинги представят пълната картина на едно многоминутно събитие, представено по телевизиите в няколко секунди. Качването на пълната версия изпраща посланието: ето как изглеждаше всъщност всичко, което се случи. В сливенския случай обаче не става дума за посланието „вижте какво стана“. Сега вече посланието гласи: „чуйте ме какво говоря“.</p>
<p>Във филма се говори без обида за традиционните медии, пред които свидетелите са говорили на пресконференция. Не се засяга темата за това какво от всичко изречено после е било разгласено. Но филмът е достатъчен коментар – очевидно тези, които имат какво да кажат, нямат усещането, че наистина им е била давана думата. Сега идва по-тежкият тест, защото им остава да проверят дали след като вече сами са си дали и са си взели думата, тази дума може изобщо да бъде чута. Остава им да проверят дали изобщо имат публика, за която да си струва да се борят за нова организация на публичността.</p>
