- Автор: Джефри Сакс
- 10 Sep 2020
- 3720
- 11
Арестът на финансовия директор на китайската компания „Хуауей“ (Huawei) Мън Уанджоу е много опасен ход на администрацията на президента на САЩ в изострящия се конфликт с Китай. Ако, според приписваните на Марк Твен думи, е вярно, че историята често се римува, тогава нашата епоха все повече напомня периода в навечерието на 2014 година. Както великите европейски държави по това време, така сега САЩ, начело с администрацията на президента,
възнамеряват да докажат превъзходството на Америка над Китай и тласкат света към катастрофа.
Невероятно важен е контекстът на този арест. САЩ поискаха от Канада да арестува и след това да екстрадира в САЩ Мън Уанджоу на летището във Ванкувър, където тя сменяше полета си с друг за Хонконг и Мексико. Това действие практически беше равнозначно на обявяване на война от страна на САЩ на китайската бизнес общност. Подобна стъпка е безпрецедентна и сериозно повишава заплахата за американските бизнесмени, пътуващи зад граница, да станат жертва на аналогични действия в други страни.
САЩ рядко арестуват видни бизнесмени, било то американски или чужди
по подозрения за престъпления, които са извършени от техните компании. Обичайно, те задържат корпоративните мениджъри за извършени лично от тях престъпления (например разхищения, подкупи, насилие и т. н.), но не и за предполагаеми закононарушения на техните компании. Вярно е, че корпоративните шефове трябва да носят отговорност за закононарушенията, извършени от тяхната компания, включително и наказателна отговорност. Но фактът, че реализацията на този принцип започна на практика с виден китайски предприемач, а не с десетките обвиняеми генерални и финансови директори в САЩ, беше шокираща провокация за правителството, деловите среди и обществеността в Китай.
Мън е обвинена в нарушаване на режима на американските санкции срещу Иран. Но нека погледнем на ареста й в контекста на огромния брой американски и неамерикански компании, които нарушаваха американските санкции срещу Иран и други страни, спрямо които САЩ бяха наложили санкции.
През 2011 г. например банка „Джей Пи Морган Чейс (JP Morgan Chase) плати глоба в размер на 88.3 млн. долара за нарушаване на режима на американските санкции срещу Куба, Иран и Судан. Но шефът и Джеймс Даймън не бе арестуван на летището ,за да го изпратят в затвора. Банка „Джей Пи Морган Чейс“ далече не е единствената, която е нарушавала санкциите на САЩ.
Започвайки от 2010 г., глоби за нарушаване на режима на американските санкции са платили следните крупни финансови институции: „Банко до Бразил“ (Banco do Brasil), „Банк ъф Америка“ (Bank of America), “Банк ъф Гуам“ ( Bank of Guam), „Банк Москвы“ (Bank of Moscow), „Банк ъф Токио-Митсубиши“ (Bank of Tokyo-Mitsubishi), „Барклейс“ ( Barclays), „Би Ен Пи Париба“ (BNP Paribas), „Клиърстрийм Банкинг“ (Clearstream Banking), „Комерцбанк“ (Commerzbank), „Компас“ (Compass), „Креди Агрикол“ (Credit Agricole), „Дойче Банк“ (Deutsche Bank), „Ейч Ес Би Си“ (HSBC), „Ай ЕН Джи“ (ING), „Интеза Санпаoло“ (Intesa Sanpaolo), „Джей Пи Морган Чейс“ (JP Morgan Chase), „Нешанъл Банк ъф Абу Даби“ (National Bank of Abu Dhabi), „Нешанъл Банк ъф Пакистан“ (National Bank of Pakistan), „Пей Пал“ (PayPal), „Ер Би Ес“ ( RBS) (ABN Amro), „Сосиете Женерал“ (Societe Generale), „Торонто Доминион Банк“ (Toronto Dominion Bank), „Транс-Пасифик Нешънъл Банк“ (Trans-Pacific National Bank), „Стандарт Чартъред Банк“ (Standard Chartered Bank), „Уелс Фарго“ (Wells Fargo) и много други.
Нито един финансов директор от тези банки не е бил арестуван, никой не е бил изпратен зад решетките за тези нарушения.
Във всички случаи отговорност са носили компаниите, а не конкретни мениджъри.
Освен това тези лица не са понесли дори минимална лична отговорност за многократното нарушаване на банковите закони, както преди, така и след финансовата криза през 2008 година. Съгласно последните разчети, за нарушаване на режима на санкции банките са платили общо колосалната сума от 243 млрд. долара.
В светлината на тези данни арестът на Мън е в шокиращ контраст с приетата до момента практика. Може да привличаш към отговорност чужди генерални и финансови директори, но започни да правиш това от собствените си компании, за да избегнеш двуличието, прикриващо користни цели, а също така и риска да провокираш нов глобален конфликт. Действията на САЩ срещу Мън много ясно говорят, че са част от много по-широк план на администрацията на Тръмп да отслаби икономиката на Китай с помощта на вносни мита, възпрепятстване достъпа до западните пазари на китайски високотехнологични стоки и блокиране на сделките по придобиване от китайците на европейски и американски технологични компании. Без преувеличение може да кажем, че
всичко това е част от икономическата война с Китай, която е съвсем безразсъдна.
„Хуауей“ е една от важните технологични компании на Китай, което я прави първостепенна мишена за администрацията на Тръмп, чиято цел е да забави или да спре прогреса на Китай в някои от високотехнологичните отрасли. Мотивите на Америка в тази икономическа война са отчасти търговски, т.е. да защитят и подкрепят по-бавните американски компании, и отчасти геополитически. Но те нямат никакво отношение към защитата на принципите за върховенство на международните правни норми.
САЩ се прицелиха на първо място в „Хуауей“ заради успехите на компанията в маркетинга на своите водещи 5G технологии в глобален аспект. Според изявленията на САЩ, компанията създава съществена заплаха за сигурността, защото в нейното оборудване и програмно обезпечение са скрити възможности за тайно проследяване. Правителството на САЩ обаче така и не предостави някакви доказателства за тези обвинения. В този смисъл много показателна е статията против „Хуауей“, публикувана наскоро във в. „Файненшъл Таймс“. Авторът признава, че в „информационните технологии не могат да бъдат получени конкретни доказателства за незаконна намеса, освен ако имате късмета да откриете игла в купа сено“. След това обаче той прави елементарния извод, че „вие едва ли ще рискувате собствената си сигурност, оставяйки я в ръцете на потенциалния противник“. С други думи, дори и да не можем да назовем конкретното нарушение на „Хуауей“, ние трябва да включим тази компания в черния списък.
Ако глобалните търговски правила пречат на гангстерската тактика на Тръмп, тогава той не се колебае да вземе решение да не спазва правилата. Именно това каза миналата седмица в Брюксел държавният секретар Майк Помпео: „Нашата администрация, каза той, законно преразглежда или излиза от остарелите или вредни договори, търговски споразумения и други международни договорености, които не отговарят на нашите суверенни интереси или на интересите на нашите съюзници“.
Впрочем още преди да излезе от тези споразумения президентската администрация вече грубо ги нарушава с безотговорните си, едностранни действия. Провокативността на безпрецедентния арест на Мън се засилва и от факта, че той се базира на американските екстериториални санкции, т.е. на претенцията на САЩ, че могат да диктува на други страни с кого да прекратят търговските си взаимоотношения, дали с Куба или с Иран. Самите Щати, разбира се не биха търпели, ако Китай или която и да било друга страна, започне да определя на американските компании с кого могат или не могат да търгуват. Санкциите спрямо частни структури, каквито са например американските санкции срещу китайския бизнес, трябва да се прилагат не едностранно, а в съответствие със споразуменията, постигнати в Съвета за сигурност на ООН. А резолюция 2231 на Съвета призова всички страни да прекратят санкциите срещу Иран в рамките на Иранското ядрено споразумение от 2015 година. Но сега единствено САЩ отричат ролята на Съвета за сигурност по този въпрос.
Администрацията на Тръмп, а не „Хуауей“ и Китай, станаха днес най-голямата заплаха
за принципите на международното право а, следователно и за глобалния свят.
Източник: Project Sindicate (The War on Huawei)
Превод: Никола Стефанов
