През 2010 годишнината от падането на Берлинската стена съвпада с любопитни процеси в оставащите по света комунистически държави или техни подобия. В края на октомври Куба обяви, че ще насърчава частния бизнес, но си запазва еднопартийната система, Северна Корея се готви за втори път да предаде властта в рамките на династията Ким, а в неделя Бирма проведе широко рекламирани псевдоизбори в условията на военен режим. Начинът, по който бившите комунистически страни се справят със своето комунистическо минало, не винаги дава големи надежди на онези, които все още живеят в диктатура. Двайсетина камери са строени в редица, зад всяка стои по един репортер, а пред всяка – поне по една ревяща жена. Камерата заработва, жената плаче, камерата спира да работи, репортер задърпва жената пред друга камера, тя и там плаче.
<p>Сцената се повтаря още няколко пъти, като ревящите жени се местят от камера на камера като в някаква щафетна игра. Втренчила съм се в този сюрреализъм и се опитвам да разбера кой кого прави на маймуна – жените ли реват фалшиво, репортерите ли са регресирали до режим на пълен цинизъм, кое от двете. Или има трето?</p>
<p>Действието се развива през това лято в трибунала за Камбоджа, където току-що е произнесена скандално ниска присъда за един масов убиец – директорът на затвор на червените кхмери е осъден на малко повече от 12 години затвор заради това, че е убил над 12 000 души. Жените, които плачат, са роднини на убитите от него.</p>
<p>Една от тях вече е обиколила повечето камери и друга жена я дърпа настрана – да не пречи на останалите.</p>
<p>Извън обсега на поредната телевизия тя продължава да плаче. Гледах я как плаче още в съдебната зала, където още нямаше камери, и сега пак продължава, когато вече ги няма. Всъщност тя плаче вече час. Не, проблемът със сигурност не е в жените.</p>
<p>Масата, от която наблюдавам всичко това, внезапно започва да се клати. До мен е седнал младеж в безукорно бяла риза и ядно ръфа някакъв сандвич. Гледа същата сцена, която и аз, навъсил е вежди и тресе масата с лакти, докато разкъсва хляба със зъби. Определено не е телевизионен репортер, казвам си. Телевизионните репортери са там, зад ония камери.</p>
<p>- Голям театър – казвам му. – Уж присъдата наистина е трагедия, уж наистина е плач, а всичко е доста изкуствено.</p>
<p>- Не е театър – казва той с тон на познавач. – Това е безсилие. Ако на Запад не видят по телевизора някой ревящ, как ще повярват, че тая присъда е чисто безобразие?</p>
<p>- Откъде сте? – питам. (Да се чете: какво знаеш ти за безсилието, а също и за Запада, от който аз в този момент осъзнавам, че съм, поне в неговите очи.)</p>
<p>- От Бирма – казва той, като изговаря името на страната си по старото й име вместо като Мианмар, както я кръсти управляващата военна хунта преди двайсет години. – Аз съм репортер в телевизията на Бирма.</p>
<p>Ето някой, който трябва да знае горе-долу всичко за безсилието. Или поне за политическото такова. Щом е от телевизията, значи текстовете му се проверяват от Съвета по цензура към военното правителство на Бирма. Щом снима в чужбина, значи репортажът му ще попадне сред единиците проценти международни новини, които Министерството на информацията е одобрило. А може да ги е одобрило само по една причина: защото е било предварително сигурно, че в тях ще се описва някаква катастрофална картина, от която гражданите да разберат, че навсякъде по света е по-лошо от Бирма. Ето я Камбоджа например – там е имало червени кхмери (е не е ли по-зле от военната хунта?), сега уж ще ги съдят с международни усилия, а пък виж каква присъда му дават на злодея (е, това не е ли по-зле от напълно военизирания и чисто правителствен съд на Бирма?).</p>
<p>- А като сте от телевизията, защо не ходите да снимате заедно с всички останали, ами седите тука да си говорите с мен? – питам младежа.</p>
<p>- Защото след тая присъда никаква друга информация няма значение за мен – отговаря той и още по-гневно захапва сандвича. – Каквото и да кажа в репортажа, само ще ми се смеят. Тоя убил 12 000 души и ще лежи 12 години, а пък у нас само за това, че притежаваш флаш памет за компютъра, ти се присъждат 7 години. Смях.</p>
<p>Спомням си за младежа сега, когато Бирма проведе първите си избори от 1990 година насам. Според новините оттам, минали през сито, подобно на вече описаното, те са спечелени с деветдесет и няколко процента от партии, които подкрепят военния режим. Основната опозиционна партия не е участвала в тези избори, понеже е знаела що за избори са това. За целта се е саморазпуснала. Начело на тази партия стои 65-годишна жена, Нобелов лауреат за мир. От петнайсет години е под домашен арест. Бирма е сред първите страни в света по следните постижения:</p>
<p>• Тя не просто е диктатура, но и е най-оригиналната в света, понеже успява да съчетае отломки от марксизъм, будизъм и изтребление на други етноси и религии като господстваща идеология.</p>
<p>• Тя е от първите в света по брой на хората, въвлечени от правителството в принудителен труд (800 000 според данни на Международната организация по труда).</p>
<p>• Тя е от първите в света по брой на изнасилванията и на жените, взети в сексуално робство (за нуждите на армията).</p>
<p>• Тя е втора в света по производство на опиум.</p>
<p>Тези успехи се крепят на оръжие, внасяно от Русия и Китай, две от постоянните членки на Съвета за сигурност на ООН. Крепят се също и на големите природни богатства на Бирма – скъпоценните й камъни, нефта и газа. Независимо от това Бирма е сред най-бедните страни в Азия. Преди две години страната провежда референдум за нова конституция, в която е вписано намерението страната да постигне „дисциплиниран разцвет на демокрацията“.</p>
<p>Съвсем нелепо казах тогава на онзи телевизионен репортер, че всички са скандализирани от камбоджанската присъда, а не само той. У нас, казах, имахме един комунистически режим, след който не остана нито един осъден. А някои даже бяха погребани с почести от самите демократи. И сега виж как изглежда образецът за международно правосъдие, приложен към образеца за варварски режим, този на червените кхмери! Но той само махна с ръка, изобщо не ме остави да продължа. „Ние имаме военен режим, каза. Не сме го имали в миналото, а го имаме сега“. Стана уж да хвърли салфетката от сандвича, но не се върна повече. Исках да го догоня, за да му взема имейла, но се сетих на средата на порива, че той няма право на достъп до интернет.</p>
<p>Сетих се и за друго – че ако не беше Нобеловата награда на бирманската опозиционерка и една статия на Мадлийн Олбрайт в „Ню Йорк Таймс” отпреди 7–8 години, изобщо нямаше да съм обърнала внимание на режима в Бирма. А ако нямаше трибунал за червените кхмери, който така безславно проведе първото си дело и така скандално го завърши, режимът на Пол Пот щеше да е съвсем забравен. Сложна работа е да си репортер по време на такива режими – хем искаш да кажеш вътре в страната онова, което не ти дават, хем искаш да кажеш извън страната, че вътре в нея не се живее. А в това време, ако имаш късмет да си навън, установяваш, че на никого не му е до твоята флаш памет.</p>
<p>Вечерта гледах по телевизията жените, които бяха плакали на обяд. По всички канали вървеше едно сразяващо отчаяние, вместено в по няколко секунди. Мислех за въздействието му върху всички европейски и американски зрители, докато щраках по каналите в търсене поне на някакъв сигнал от Бирма, днешен военен Мианмар. Но нямаше. Те заглушават нашите канали, а ние нямаме антени да хванем техните.</p>