Телевизията: вулгарност и фалшиви ВИП-ове

<p>Дали пък електронните медии не са по същината си обречени да бъдат елементарни, глуповати, в най-добрия случай тривиални? И дали политиците умишлено не подкрепят тъпотата по обществените телевизионни канали, защото там контролират парите и могат по-често да се показват пред своите избиратели? <br />Не, отговаря Йенс Йесен, не би трябвало да бъде така. Защото обществените медии по замисъл са точно обратното: независими, работещи за високото културно и образователно равнище на хората. Според него те трябва да се ориентират по древната триада и да се грижат за разпространяване на Доброто, Истинното и Красивото. Тази грижа обаче куца.</p> <p><strong>Всичко пожълтя...</strong></p> <p>С Доброто, сиреч с морала, нещата са що-годе наред, ако не броим случаите на корупция в обществените медии, скритата реклама и съмнителните спонсорски договори. Когато опре до Красивото обаче, до културата и високото естетическо равнище на предаванията, обществените телевизии изглеждат много зле, пише авторът, според когото се наблюдава гротескно пролетаризиране на масите. Наистина, други ще рекат, че в момента в обществото вече върви обратният процес. Ако това е така обаче, то не се вижда по телевизията.</p> <p>Телевизията е твърде далеч от гордата цел да помага за образоването на гражданите, или поне да им отвори възможност за по-широко участие. Напротив, тя се конкурира с най-евтините булевардни медии във флирта с най-низките инстинкти, и то на най-глупавата част от населението. Според един публицист телевизията дори доброволно се е отказала от по-образованата си публика, защото нейният дял и без това бил пренебрежимо нисък. Дори наистина да е така обаче, обществената телевизия има важната задача да увеличи този дял, да помогне и на по-необразованите да се издигнат до това ниво, да участва активно в изграждането на общество на знанието. Случва се тъкмо обратното, телевизията презира образованието и все повече се свлича към вулгаризацията на всичко.</p> <p>Защото именно вулгарни са телевизионните игри, които мерят познанията на хората само дотолкова, доколкото от това зависи присъждането на парична награда. Вулгарни са шоутата с уж народна музика, която по нищо не се отличава от естрадните шлагери и се изпълнява от звезди, дето отдавна нямат нищо общо с &bdquo;народа&rdquo;. Вулгарни са новинарските емисии, които свеждат всички сложни обществени или политически проблеми от структурен или системен характер само до личностите на политиците.</p> <p><strong>Простотиите с ВИП-овете...</strong></p> <p>И всичко това телевизията го прави, намигайки заговорнически към по-необразованата публика, чиито низки страсти и фобии скришом насърчава. Презрението си към всичко, свързано със знание и култура, телевизията демонстрира и чрез някои водещи, които открито се подиграват на интелектуалците. Или като паркира познавателните и културните предавания в негледаемо време.</p> <p>Вулгарна е и цялата субкултура на ВИП-овете, тоест - създаването и отглеждането на псевдознаменитости, на хора, чиято единствена заслуга се състои в това, че често се показват по телевизията. Това безобразие стига дотам, че дори най-нормалните телевизионни служители - говорителите и водещите на разни предавания и шоута - внезапно се оказват ВИП-ове, за които техният телевизионен канал после надълго и нашироко разправя.<br /><br />Покрай простотиите с ВИП-овете стигнахме и до въпроса за Истинното по телевизията. Истинното, каквото го отразяват новините, тоест - сведено до личностите на политиците. Повечето проблеми в съвременния комплексен свят са проблеми по същество. Телевизията обаче ги представя като проблеми, свързани с определени политически личности - и така обърква публиката си и допринася за нейното затъпяване. Нещо по-лошо: когато проблемът се окаже свързан с личност, той вече става нерешим в условията на демокрация. Просто защото няма как да махнеш личността...<br /><strong></strong></p> <p><strong>На лов за зрелищност</strong></p> <p>По някакви абсурдни причини дори на новинарските предавания им мерят гледаемостта. На какво отгоре? Мигар зрителите трябва да избират между любими и по-нежелани новини? Освен това зрителят не може да прецени кои новини са важни и кои са по-маловажни, защото не той, а редакторите имат поглед върху дневния ред на събитията в страната и по света. Тоест, когато една новинарска емисия е принудена да търси по-масовата публика, тя опипом ще се опитва да се нагоди към предпочитанията на зрителя. Така напоследък най-любимата тема в новините са информациите за катастрофи и бедствия.</p> <p>Слава Богу, съобразяването с масовата публика засега стига само до подбора на темите. Но я си представете, че един ден новинарите започнат да се съобразяват и с мненията на публиката. И решат, например, да информират с по-презрителен тон за чужденците в страната, понеже у част от зрителите дремят ксенофобски настроения. Или пък, че някое маркетингово проучване покаже, че антисемитите не са доволни от съответната телевизионна програма и редакцията реши да направи някои концесии в полза на тези - да предположим - 15-20 процента.<br />Но нали съобразяването с вкуса на масовата публика е нещо демократично, пита авторът и веднага си отговаря. Не, защото демокрацията е форма на държавно управление, която не може произволно да се прилага в други сфери. Не може с мнозинство да се взимат решения за Доброто, Красивото и Истинното. Не може да се гласува за съдържанието на новините, защото една новина или е истинна, тоест вярна, или не - независимо дали мнозинството я харесва или не.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Колкото по-популярно, толкова по-пошло?</strong></p> <p>Не може да се гласува за Красивото, сиреч &ndash; за културата, защото тя е неизмерима. И защото функцията на едно образователно или културно предаване е не да достави бързо удоволствие, а да ограмоти и възпита. И съвсем не може да се гласува за Доброто, сиреч - за нормите и морала. Защото от 100 души в определена ситуация може би само двама ще направят морален избор, гласи песимистичната оценка на Йенс Йесен.</p> <p>Според него популярността на едно телевизионно предаване изобщо не е доказателство за високото му качество. По-скоро обратното. Но след като е така, налага се въпросът: може ли една телевизионна програма да бъде по-добра от обществото, което я заобикаля? Да, обществената телевизия трябва да бъде такава. За да се отличава от частните канали, в чието криво огледало се отразява един елементарен и окарикатурен образ на това общество.<br /><br /><em><strong>Текстът е публикуван в "Дойче Веле".</strong></em></p>