- 10 Sep 2020
- 114
- 3
Най-варварските престъпления на комунизма най-вероятно ще останат ненаказани
Момичето истински се мъчи с фотоапарата, но се залива от смях: опитва се да хване в обща снимка всички приятелки, но те така се кълчат, че все някоя излиза от кадър. Една протяга ръка, за да направи „зайче“ по-високо от това на друга. Трето момиче в същото време плъзва крак настрани в такова разчекване, че останалите прихват от смях и развалят фокуса. Снимат се на фона на туристическа забележителност – зад гърба им се извисява сграда, подслонила около 5000 човешки черепа. Мястото е указано по всички туристически справочници за Камбоджа като Полетата на смъртта. И да, момичетата с фотоапарата се намират в истинско поле на около 14 километра от Пном Пен, където през ’70-те години са убити около 17 000 души. Днес мястото е музей с прилежащата му индустрия – чистачи, градинари, екскурзоводи, преводачи, охрана, продавачи на разхладителни напитки и шофьори на три вида таксита.
<p>Седемнайсетте хиляди убити в „Полетата на смъртта“ са малка част от жертвите на червените кхмери – камбоджанската маоистка организация, управлявала по-малко от четири години и причинила смъртта на около два милиона души. Трийсет години след тяхното управление Камбоджа преживява първото наказание за извършителите – в края на юли беше произнесена присъда за човека, пряко отговорен за тези Полета на смъртта. Прякорът му е Дойк, а той е дребен на ръст. Бил е директор на затвор, в който е измъчвал арестуваните, а после ги натоварвал на камиони и нареждал да ги отведат до близката поляна, където вече бил изкопан масов гроб. И така за около седемнайсет хиляди души, макар в присъдата да пише, че е доказана смъртта на 12 273 от тях. В международния трибунал твърдят, че са го осъдили на 35 години затвор, но който е учил математика, знае, че това не е вярно. От присъдата му се приспада толкова голям срок за вече излежаното в ареста време, че фактически Дойк ще остане в затвора около 12 години. Ако е жив и здрав, ще излезе на свобода, щом навърши 80. Международното правосъдие загуби много от доверието към себе си с тази присъда.</p>
<p>Гледам трите корейки, прихнали в смях пред фотоапарата, и се чудя дали знаят къде се намират. Май знаят. Застанали са на пътеката по такъв начин, че вече трябва да са минали през едно нищо и никакво оградено с вериги място. То е „нищо и никакво“ само по размер – примерно два на два метра оградена земя по средата на пътеката. Екскурзоводите обясняват, че сега в средата на ограденото място нищо не се вижда, понеже два дни не е валяло. Но щом завали, на земята се очертават останките от човешко тяло. Проучванията показали, че това е жена. Значи една от седемнайсетте хиляди.</p>
<p>За местата, на които са открити другите жертви, са направени дървени огради с навеси отгоре. Една табела известява посетителя колко души са били закопани на това място. Ако се загледа човек в това, което е оградено, може да види не повече от проскубана трева или локва. Изправена пред „зайчетата“ на корейките вече трета минута от техния смях, най-после решавам, че имам основание да реагирам остро – може ли по-тихо, казвам. В музея на геноцида в Пном Пен има табела, която представлява зачеркнато с червен кръст усмихнато лице – предупреждение към туристите. Когато видях табелата за пръв път, бях възмутена – що за агресивна дидактика! Вече не съм възмутена. Знам, че много хора, непреживели лично тоталитарните режими, имат проблем с доверието в това колко варварски могат да бъдат те. В случая с Камбоджа бруталността е толкова крайна, че не е много ясно как да се посрещне разказът за нея. Дори и трибуналът за червените кхмери не знае това. И тук не става въпрос за обидно ниската присъда, която беше дадена на Дойк. А за цялостната театрализирана организация на първия процес срещу престъпление, извършено в името на комунистическа идеология.</p>
<p>Това за театъра следва да се възприема така буквално, както и табелата за забрана на смеха. Присъдата на Дойк беше произнесена в зала за 500 души. Това е най-голямата съдебна зала в света. Между публиката и участниците в процеса е поставено куршумоустойчиво стъкло, върху което се спуска завеса – бяла и надиплена. Съдебното заседание не започва с обичайния призив „Станете! Влиза съдът!“, нито пък с нещо, което да го наподобява. Вместо това в залата се чува звънец – същият като онзи, който бие за междучасие или за край на антракта. Прозвучи ли звънецът, невидим механизъм безшумно и равномерно дърпа двата края на завесата наляво и надясно. Някой архитект е трябвало да поправи тази грешка – вярното движение е нагоре и цветът е червен, не е бял.</p>
<p>Седнала на един от най-крайните редове, едвам различавам дребната фигура на Дойк, която не помръдва. Мърдат само очите му, шарят из цялата зала. Ето че влизат съдиите и за секунди остават прави над столовете си. Един вдига поглед към прожекторите и два пъти успява да го премести от левия към десния лъч. Залата има балкон. Оформен е вълнообразно и на него са разположени преводаческите кабини. Останалите съдии се държат като своите колеги в останалите трибунали – изглеждат делово и гледат надолу в папките пред себе си. Председателят нарежда на охраната на премести Дойк на мястото на подсъдимия. Така дребната фигура застава с гръб към публиката и с лице към съдийския състав. Оттук нататък публиката може да следи изражението му на петте монитора, поставени в основата на сцената, точно пред първия ред. Всичките пет показват прочутата вече светлосиня маркова риза на Дойк, която бледнее на странно ярък оранжев фон. Този цвят идва от облеклото на будистките монаси. Управата на трибунала им е запазила места на първия ред. Зад тях са седнали камбоджанци, повечето от които бедно облечени и с мургавия тен на селскостопански работници. Тази подредба е добре организирана. Интернет страницата на трибунала услужливо известява гражданите, че повечето места в залата ще бъдат запазени за обикновените камбоджанци, които ще пристигнат в трибунала с „автобуси, организирани от [трибунала] и работещите с [трибунала] неправителствени организации“. Не е смешно.</p>
<p>Много след като прочетох това, се запознах с мотоциклетиста Сюр, който беше загубил баба си и дядо си в режима на червените кхмери, но не знаеше, че за убийците им е направен международен трибунал. Запознах се и с бизнесмена Мак, който знаеше за трибунала, но не му вярваше и затова не беше ходил там. Десетки и десетки други събеседници се разплакваха или разсмиваха, щом ги питах за присъдата на Дойк. Тези събеседници бяха от градове, села, курорти или направо работници в полето. С едно изключение, всички имаха роднини, убити в режима на Пол Пот. Някои от тях бяха загинали направо в затвора на подсъдимия Дойк. Такъв се оказа дядото на Мак: „Аз не знаех, че дядо е бил в затвора S-21, знаех само, че е загинал по време на режима на червените кхмери, но не знаех как. Мислех, че от глад, честно казано. Но веднъж отидох в музея на геноцида, който сега се помещава в сградата на бившия затвор S-21. Щях да падна, като разпознах дядо си на една от снимките на жертвите. Никой не ми беше казал, че там е убит“.</p>
<p>Сигурно има много начини да се опише дейността на извънредния трибунал за червените кхмери в изтеклите четири години от неговото съществуване и в предходните 12, в които създаването му беше договаряно от ООН и камбоджанските власти. Но един от подходите има малко по-голяма легитимност от всички останали: трябва да правиш нещо ужасно обратно на правосъдието, за да може да не ти вярват хора като Мак и като Сюр.</p>
<p><strong><em>Очаквайте още репортажи от нашия специален пратеник в Камбоджа Татяна Ваксберг</em></strong></p>
