Шах и мат: Провалът на Обама в Сирия

Гражданската война започна като поощрен от Арабската пролет бунт на части от сирийските военни под знамето на Свободната сирийска армия, бореща се срещу правителството на Асад. През последните повече от 50 години е имало масови и продължителни съпротивителни действия срещу режима на Асад, най-вече от страна на сирийци-сунити и специално от страна на „Мюсюлманските братя“. Всеки случай на въстание е бил отблъскван с брутална сила и надмощие от страна на Дамаск.

Гражданската война бързо се интернационализира. Иран се втурна да помага на сирийския си съюзник. Други сунитски правителства, начело със Саудитска Арабия и Турция, страхуващи се от разпространението на влиянието на Иран в Близкия изток и признавайки, че правителството на Асад е ключов елемент от шийтската „арка на влияние“, разпространяваща влиянието на Техеран в район, обхващащ  Ирак, Сирия, Ливан и Газа, също се намесиха с доставки и пари за опонентите на Асад.

През 2013 г. в Сирия се появиха цяла серия джихадистки организации – противници на Асад, започвайки с "Ал Кайда" и "Ислямската държава в Ирак", поддържаща "Фронта Ал Нусра“. Много от тези организации, въпреки техния джихадистки характер, получиха подкрепа от различни Арабски източници в Залива – правителствени и частни.

До този момент руското правителство осигуряваше оръжие, финансова и дипломатическа подкрепа за правителството на Асад, но иначе не се ангажираше по друг начин. През септември 2013 г., в отговор на обвиненията, че сирийското правителство използва оръжие срещу собствените си жители и за да предотврати ответни американски действия, Кремъл предложи дипломатическо решение, според което ООН щеше да наблюдава подсигуряването и впоследствие – унищожаването на сирийския арсенал от химически оръжия. Оттогава Москва все по-отчетливо декларираше подкрепата си за режима на Асад.

През септември 2015 г. Русия разкри, че е изпратила две ескадрили изтребители „Су“ във военната база Базел ал Асад в сирийския град Латакия. Сателитни разузнавателни снимки потвърдиха малко по-късно, че там са издигнати модулни къщи, способни да приемат около 2 000 войници във военно-въздушната база. В допълнение, подобно строителство беше забелязано в пристанището Тартус, където руската флота има своята единствена военно-морска база в чужбина. Потвърдено бе присъствието и на 15 атакуващи хеликоптери Ми-17 и Ми-24, както и на два транспортни кораба, способни да пренасят танкове. Тези кораби могат да пренасят до 25 танка всеки на борда си, придружени от 500 морски пехотинци, както и серия от тежкоартилерийски установки и транспортни средства, включително бронетранспортьори. 

На 28 септември, след изнесените от двамата речи пред Общото събрание на ООН, Владимир Путин и Барак Обама проведоха 90-минутен разговор в седалището на ООН в Ню Йорк. Белият дом описа срещата като „продуктивна“ и „проведена в работна атмосфера“. Непотвърдени източници от Кремъл обаче, описаха срещата като „напрегната“ и заявиха, че Путин е казал на Обама, че стратегията на САЩ в борбата с ИД в Сирия се е провалила и тя ще доведе до нова „Либия“ и че ИД няма да бъде победена „без ботуши на терен“. Според другия източник от Кремъл Путин отново е настоял пред Обама да се присъедини към Русия в една „голяма коалиция“, която да победи ИД.

На 30 септември Русия започна военната си кампания над Сирия, атакувайки широк спектър от цели на групи, противници на Асад. Въпреки, че Кремъл настоява, че основната му цел са частите на бунтовниците от ИД и че продължава да иска създаването на „голяма коалиция“ срещу ИД, по-голямата част от въздушните удари бяха насочени директно срещу позициите на Свободната сирийска армия и срещу групировки, подкрепяни от САЩ и арабските им съюзници.

На 2 октомври (петък) президентът Барак Обама декларира, че конфликтът в Сирия не е „състезание по шах между свръхдържавите“. Секретарят по печата на Белия дом Джош Ърнест допълни, че администрацията на Обама показва своето „стратегическо търпение“. Един дългогодишен критик на Близкоизточната политика на Вашингтон и високопоставен бивш служител на Белия дом по времето на администрацията на Джими Картър фразата „стратегическо търпение“ като „ние няма никакъв ключ към решението“.

На 3 и 4 октомври, като че ли за да подчертае импотентността на Вашингтон, руски самолети на два пъти напушиха въздушното пространство на Турция. Не е изненадващо, че пилот, ангажиран с въздушен бой или опитващ се да избяга от ракетно попадение може несъзнателно да навлезе във въздушното пространство на съседна държава. Твърде невероятно е обаче, руски пилот, който е на рутинна мисия и не е под атака или не избягва друга външна опасност да направи подобна грешка. Руските пилоти са добре обучени професионалисти, те просто не нарушават въздушното пространство на съседни държави освен ако не е резултат на техническа повреда или изрична заповед да го направят.

Шефът на Пентагона Аштън Картър потвърди, че нарушението от страна на Русия „не е случайност“ и осъди неколкократно руското действие. Междувременно, освен да критикува руските действия, наричайки ги „фундаментална грешка“ и да заповяда на американските военни самолети да стоят встрани поне на 20 морски мили от руски самолети, администрацията на Обама не реагира по друг начин на руските действия. 

Не е ясно дали и на руските пилоти им е наредено да спазват дългата 20 мили буферна зона, отделящя ги от американските и другите коалиционни самолети.

На 5 октомври Кремъл разкри, че на „руски доброволци“ ще бъде позволено да заминат за Сирия и да се бият на страната на сирийското правителство. Впоследствие Кремъл отрече, че ще разполага нови военни сили в Сирия и, за да направи ясно на Запада необходимостта от обвързването на украйнската криза с тази в Сирия намекна, че“руските доброволци“ могат да дойдат от онези, които в момента са в Украйна.

След два дни – на 7 октомври, части на сирийската армия, подкрепяни от руската авиация и след удари с крилати ракети от руски кораби в Каспийско море започна наземна офанзива в сирийските провинции Хама и Идлиб. И двете провинции са средище на съпротивата срещу правителството на Асад и частите на ССА имат силни позиции там. И в двете провинции присъствието на части на ИД е минимално.

За руския президент Владимир Путин гражданската война в Сирия се превърна в лост, чрез който той може да засили руските позиции по отношение на неговите политически и икономически цели. Казано по-просто, Сирия предостави на Кремъл възможност да натрупа козове, които може да приложи в други преговори. Въпреки, че целите и тактиката на Русия е доста опортюнистична, Кремъл има четири основни широки цели, които се опитва да постигне чрез интервенцията в Сирия.

Първо и най-важно, подкрепяйки Асад, Москва изпраща ясен сигнал в Близкия изток и в останалия свят, че е готова да поддържа съюзниците си и да предостави дори въоръжени сили за тяхното оцеляване. Този урок няма да бъде избегнат в страни като Египет, Саудитска Арабия и в другите държави от Залива, където расте несигурността и достоверността на американските гаранции. Елиминирайки противниците на Асад, Москва може да ре-легитимира правителството на Асад с един ясен избор – или подкрепяте Асад, или Ислямска държава.

Освен това, военното присъствие на Русия в Сирия вече й дава възможност да се намесва и на други места в Близкия изотк Има вече видими индикации, че руската военновъздушна мощ може да бъде приложена в подкрепа на поддържаните от Иран шийтски милиции в Ирак. Сирия може би е началото на много по-голяма руска намеса с военна сила в голям брой конфликти в Близкия изток.

В допълнение, обвързвайки се с Иран и с останалия „Шиитски блок“, Русия засилва прегрупирането в близкоизточната политика около един сунитско-шиитски полюс. Действайки по този начин, тя прокарва своите интереси и се възползва от преимуществото да се обвърже с иранските марионетки в региона, за да изолира американското влияние и да разшири собственото си там.

Със сигурност, американската военна мощ в региона е гиганска в сравнение с ефективите, с които разполага Русия, но руското присъствие и желанието на Кремъл на използва иначе умерените си сили ще пренапишат военното уравнение в Близкия изток. Намесвайки се в Сирия, Русия си осигури място на игралната маса, където ще се решава бъдещето на Сирия, както и останалите определено взаимосвързани проблеми на Близкия изток.

Второ, въпреки че Русия не е член на ОПЕК след многократните й опити да влезе в организацията, нейната роля в Сирия ще й даде важни козове в отношенията с тази организация, със Саудитска Арабия и съюзниците й от Залива. Петролът е критичноважен за бъдещето на Русия. Износът на природен газ и петрол съставляват 68% от приходите на Русия от износ и 50% от бюджета на правителството. С  прости думи, бъдещето на Русия е във възход или падение в зависимост от цената на въглеводоридите.

Русия се нуждае от по-високи цени на енергоизточниците, същото се отнася по същите причини и за саудитците и за партньорите им в Залива. Способността на саудитците и техните съюзници да се справят с ниските цени на петрола надхвърля тази на Русия, особено тогава, когато Москва е подложена на икономически санкции от страна на Европа и САЩ. Отстъпки по цените на петрола и квотите за добив могат да се превърнат в разменна монета срещу някаква роля на подкрепяните от саудитците сирийски бунтовници при каквито и да е преговори.

Трето, и най-важно, Русия се нуждае от облекчаване на санкциите, наложени от ЕС и САЩ. Потенциалната възможност на Русия да прегради вълната от бежанци, която се е ориентирала към Европа може да се превърне в ценен коз на Кремъл в търсенето на облекчаването на санкциите. Същото се отнася и до ролята й в борбата с джихадистите в Сирия и спирането на притока на джихадисти в Европа. Кремъл спечели точки в налагането на връзката между разрешаването на кризата в Украйна и разрешаването на тази в Сирия.

И накрая, това е проблемът с Украйна и по-общия проблем за разширяването на НАТО на изток и изграждането на военни бази в Източна Европа, финансирани от НАТО и САЩ. Потенциалната сделка и размяната на отказа от западната подкрепаза Киев срещу руски отстъпки в Сирия не остана извън вниманието на украинския президент Петро Порушенко, който изрази загриженост, че европейската и американската подкрепа за неговото правителство може да бъде жертвана при една по-голяма сделка с Русия относно Сирия. В частни разговори, източно-европейските правителства идразиха подобна загриженост и страх, че тяхната дългосрочна сигурност и подкрепата на НАТО може да бъдат изтъргувани за руски отстъпки другаде.

До ден днешен, авиацията на САЩ извършва удари, концентрирани върху цели на ИД. Твърде малко усилия се влагат, за да се подкрепят директно наземни операции на Сирийската свободна армия или на други бунтоввически групи. С изключение на отбраната на Кобани, както и на някои други операции на кюрдите, американските ВВС по принцип не координират действията си с тези на бунтовниците срещу Асад. Ако днес САЩ застанат на тяхна страна, на това ще бъде погледнато като на разширяване на американската роля в Сирия и като директна провокация срещу Русия.

От друга страна, ако САЩ не реагират на руските атаки срещу техните „квази-марионетки“, те рискуват да бъдат смятани за импотентни и нежелаещи да застанат зад съюзниците си и така реално ще отстъпят на Кремъл водещата роля при разрешаването на Сирийската криза.

Една от възможностите е да ускорят военната подкрепа за украинското правителство, увеличавайки броя на американските военни съветници там и дори да помислят за ротация на разположените нам американски самолети и войски по начин, чрез който да установят постоянно военно присъствие. Нито Белият дом, нито НАТО обаче, показват желание да увеличат присъствието си в Украйна.

В по-общ исторически план, съдбата на Башар Асад едва ли ще заслужи и бележка под линия. Няма съмнение, ме опитът му да се задържи на власт с руска и американска помощ ще доведе до нови разрушения и смърт в Сирия и може да тласне дори още повече сирийци да търсят убежище в Европа.  Руската военна интервенция ще усложни осъществяването на външната политика на САЩ в Близкия изток, ще създаде нови напрежевия с дългогодишни съюзници и ще прибави византийска сложност в една вече сложна, ако не и неразбираема, ситуация.

От друга страна, абстрахерайки се от драматичният образ на Кремъл, който разширява своята военна мощ в региона, неопровержим факт е, че САЩ са единствената действена суперсила в света и Русия, въпреки новата и агресивност, не е такава сила. Америка все още има най-силната, най-напредничавата и динамична икономика в света и, въпреки че сама си има доста собствени проблеми, с които трябва да се справи, тя притежава способността, при съответното правилно ръководство, да ги преодолее.  

Русия, от своя страна, е въвлечена в един дългосрочен упадък, който вероятно ще доведе до нейното рухване и евенутално разпадане в рамките на едно-две поколения. Опотюнистичната външна политика на Путин и неговата способност да манипулира световните медии може да създаде илюзията за възстановяването на биполярния свят, но реалността на западащата икономическа база на Русия, съчетана с намаляващото население говорят друго.

През последните няколко години, политиката на администрацията на Обама към Сирия е нещо съвсем малко по-добро от една лошо-скроена ПР кампания. Изхарчете някои идруг милиард тук и там, пуснете малко оръжие и други доставки от въздуха на някои и друга бунтовническа групировка, направете някоя впечатляваща въздушна камрания и просто ще декларирате, че побеждавате. Критиците на тази стратегия, която е малко пресилено въобще да се нарече стратегия, бяха прокудени от една администрация, която продължава да вярва, че е съставена от най-умните стратези в столицата и че всеки, който не е съгласен с тях е безпомощно неефективен.   

Майсторският удар, нанесен от Путин се състоеше в това, че той разбра, че намесвайки се в Сирия, ще събере в ръката си няколко ценни коза, които може да използва в други преговори, а същевременно да постави в неудобно положение Обама и Белия дом като демонстрира колко неефективна е станала политиката на президента Обама към Сирия. В допълнение, това му позволи да излезе от дипроматическата изолация, в която Вашингтон се опитваше да го постави и така да възстанови своята адекватна позиция на световната сцена. Така той успя да си изгради образа на силен и налагащ волята си лидер,  а същевременно представи президента на САЩ Барак Обама като нерешителен и неефективен лидер. В дългосрочен план нито едното, нито другото ще бъде от значение, но в краткосрочен план това е важна дипломатическа победа за Кремъл.

На Съединените щати им се наложи да направят едно трудно разиграване в Сирия и Белият дом изигра лошо картите ди. Руснаците имаха дори по-трудно разиграване, но го изиграха брилянтно. Такава е реалната ситуация в Сирия днес, в дните, когато гражданската война навлиза в петата си година.

Великите сили правят грешки. Всъщност, отчитайки обхвата на техните им интереси, неминуемо е, че те ще направят много грешки. Колкото и затрудняващи ги и скъпи да бъдат тези грешки, ти рядко имат екзистенциални последици. Никоя велика сила обаче, не може да си позволи да изглежда неадекватна. Точно това направи Владимир Путин с Барак Обама в Сирия и всичките коментари на Белия дом и неговите апологети в медиите не могат да променят този базисен факт.

Автор: Джоузеф Микалеф  в „Хъфтингтън пост“/"Дъ уърлд пост"

Превод: Костадин Грозев

Статията е публикувана в http://www.transmedia.bg/764