- Автор: Гласове
- 27 Яну 2026
- 1844
- 14
Автор: Камран Бохари, Cicero
Съединените щати в момента внедряват новата си геостратегия по света, която се фокусира върху споделяне на тежестта и прехвърляне на тежестта. Близкият изток е тяхната тестова площадка. Тук Вашингтон се опитва да балансира силата между трима ключови съюзници с различни интереси - Турция, Израел и Саудитска Арабия - докато се справя с бързия упадък на Иран, неговия основен противник в региона. За САЩ основният въпрос е съперничеството между Израел, исторически най-способният и най-надеждният партньор по сигурността в региона, и Турция, която бързо се превръща в доминиращ играч в Близкия изток. За Израел, от друга страна, възходът на Турция - не на последно място с одобрението на Вашингтон - е най-голямото предизвикателство от времето на мирното споразумение с Египет преди почти 50 години.
Стратегия за споделяне на тежестта
Военният отговор на Израел на атаката на Хамас през октомври 2023 г. дълбоко промени архитектурата на сигурността в региона. Две години по-късно много висши лидери на Хамас бяха мъртви, а израелските сили контролираха по-голямата част от ивицата Газа. Тогава, в съответствие с новата си стратегия за споделяне на тежестта, САЩ предложиха многонационална мироопазваща сила и т. нар. „Съвет на мира“, които да наблюдават управлението и възстановяването на ивицата Газа. Съответният учредителен документ беше подписан в четвъртък, 22.01.2026 г., на Световния икономически форум в Давос; девет държави - от Египет и Аржентина до Унгария и Пакистан - вече участват. Още 14 държави, включително Израел и Беларус, са обявили участието си. Франция, Норвегия и Швеция отказаха; Германия и Русия засега се въздържат.
Въпреки това САЩ и Израел все по-често влизат в конфликт помежду си. Най-скоро, на 20 януари, израелският премиер Бенямин Нетаняху призна „определени разногласия“ с Вашингтон и потвърди намерението си да изключи Турция и Катар от мироопазващите сили за ивицата Газа. На същия ден президентът на САЩ Доналд Тръмп проведе това, което нарече „много добър телефонен разговор“ с турския си колега Реджеп Тайип Ердоган.
Последната сламка
Друга значима промяна в региона от края на 2023 г. е внезапният колапс на иранската сфера на влияние, предизвикан от разбиването на „Хизбула“ от Израел и колапса на режима на Асад в Сирия. Последната сламка беше 12-дневната война между Израел и Иран през юни 2025 г., която разкри слабостите на иранския режим и значително допринесе за масовите безредици, които разтърсиха страната в края на 2025 г. и в началото на 2026 г. Бъдещето на режима сега зависи от това дали той ще успее да сложи край на почти половин век враждебни действия със Съединените щати. В тази връзка, в статия от 20 януари във Wall Street Journal, иранският външен министър призова Тръмп да се откаже от опитите си да свали режима със сила и да даде втори шанс на дипломацията.
Но нещо друго се е променило в региона, бавно и по-малко драматично от гореспоменатите събития, а именно възходът на Турция като регионален играч. Турция е единствената страна сред съюзниците на Вашингтон в НАТО, която търси доминация над непосредственото си съседство. За правителството на САЩ, което се стреми да намали глобалния риск за Америка, такъв партньор е безценен.
Загрижени саудитци
Нито една страна в Близкия изток не е по-добре подготвена военно да ръководи американската инициатива за споделяне на тежестта от Турция. Но дори Анкара не може да се справи с тази задача сама, затова Вашингтон е поискал подкрепа от Саудитска Арабия - и нейните огромни финансови ресурси. По някои въпроси, като подкрепата за новото сирийско правителство, Турция и Саудитска Арабия изглежда са все по-близки, но това не е идеално съчетание. Саудитците, които самите имат ограничени военни възможности, се притесняват, че турците могат да придобият твърде голямо влияние в арабския свят и затова миналия септември сключиха стратегическо споразумение за взаимна отбрана с Пакистан - ход, който е в полза на американските стратегически цели.
Има и други по-малки линии на конфликт, включително отношенията между Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства, които са се влошили поради различия относно Йемен и непримирими визии за региона, както и ключови участници, които остават в периферията, като Катар, който има собствена позиция по отношение на регионалната сигурност и е по-близък до Турция от всяка друга страна в региона. Но според новия „Съвет на мира“ арабските и мюсюлманските страни по света са готови да работят заедно за уреждане на следвоенния Газа и по този начин на палестинския въпрос като цяло.
За Израел обаче този нововъзникващ подход към регионалната сигурност поставя ново предизвикателство. В продължение на десетилетия Израел е най-надеждният партньор на Съединените щати в региона. Въпреки че Турция е единственият член на НАТО в региона, нейните интереси по време на Студената война бяха до голяма степен ограничени до борбата с кюрдския сепаратизъм. Членството в трансатлантическия алианс отразяваше западноориентираната стратегия на Анкара и стремежа ѝ да се присъедини към тогава зараждащия се Европейски съюз, а не общите интереси с Вашингтон.
Ново предизвикателство за Израел
Египет беше единствената арабска държава, която представляваше пряка заплаха за сигурността на Израел, динамика, която приключи след войната през 1973 г. и кулминира с нормализиране на отношенията пет години по-късно. След това Израел вече не беше изложен на значителна заплаха от арабски държави. С възхода на ислямизма и подкрепата на Техеран за анти-израелски групи основната заплаха се премести към недържавни актьори, докато статутът на Иран като основен противник на САЩ помогна да се ограничи рискът, който може да представлява пряко за Израел. Успехът на Израел в неутрализирането на иранската заплаха промени стратегическия пейзаж, особено по северния му фланг.
Сега нещата станаха по-сложни. Със „Съвета за мир“ способността на Израел да наложи волята си в Газа е застрашена. На други места укрепването на сунитското мнозинство в Сирия под ислямистко правителство, подкрепяно от Турция и Съединените щати, създаде ново стратегическо предизвикателство за Израел. Историческият му съюзник не само търси помощ отвъд Израел в областта на регионалната сигурност, но и Израел за първи път има Турция на прага си. През изминалата седмица сирийските правителствени сили завзеха райони от кюрдските сили в Източна Сирия, засилвайки интересите на Турция в борбата срещу кюрдския сепаратизъм. Израел противодейства на настъплението на Турция, например като установи напреднала база за операции далеч отвъд Голанските възвишения в югозападна Сирия, преди режимът на Асад да се срине през декември 2024 г. Израел също така се опита да използва отношенията си с друзкото малцинство в Сирия, за да ограничи турското влияние.
Широка мрежа от участници
Не е в интерес на Турция да се занимава с Израел. Когато напрежението около Сирия заплашваше да ескалира, Турция с радост участва в преговорите, които бяха посредничени от Азербайджан, близък съюзник и на двете страни. Анкара също така насърчи новото сирийско правителство да проведе собствени разговори с Израел под посредничеството на Вашингтон. Въпреки това усилията на Турция да възстанови своята сфера на влияние в региона и по-широкия западноазиатски регион са в противоречие с националните интереси на Израел. Затова Израел се изказва толкова яростно срещу участието на Турция в международните сили за стабилизация на ивицата Газа.
Стратегията на САЩ в Близкия изток в момента преминава през дълбоко пренасочване. Всъщност Вашингтон преминава от двустранна, ориентирана към Израел рамка за сигурност към по-многостранен, базиран на партньорство подход. Тя предвижда изграждането на по-широка мрежа от участници – включително Турция, Саудитска Арабия и други регионални и извънрегионални държави - за да споделят тежестта и влиянието. Но дори и тази нововъзникваща архитектура да ограничи прякото участие на САЩ в регионални кризи, тя също така полага основите за бъдещи конфликти в региона.
Камран Бохари е експерт по Близкия изток в Университета в Отава и анализатор в американския мозъчен тръст Geopolitical Futures.
Изтоник: cicero.de
Превод за "Гласове": Меглена Плугчиева
