Българодисея

Автор: Иван Велков за "Гласове"

Българинът от Възраждането не се претопява в света, който открива — той го покорява. Днешният чуждопоклонник търси признание отвън, защото няма опора вътре в себе си. Между тези два образа минава дълбоката разделителна линия в българското общество — между паметта, която ни е съхранила, и подражанието, което обещава да ни освободи от самите нас.

Политическото съзряване и развитие на българите е пряко свързано с дълбоки народопсихологически въпроси, които несъмнено ни карат да се разтревожим. Всъщност тревожността, особено политическата, някак удобно се настани в съзнанието ни след промените от 1990 година. Желаейки свободата, не бяхме готови да жертваме сигурността, която ни омайваше по времето на социализма. Един народ, изтерзан от войни и от грешките на своята политическа класа, беше потърсил спасение в диктатура, наложена отвън, воден от чувство за самосъхранение, но с цената на огромни жертви и разделения помежду ни. Разделения, с които сякаш сме обречени да съществуваме поне още сто години.

Безспорният факт е, че разделителните линии в българското общество към днешна дата следват две направления с отчетлив външен облик, но кухи и без достатъчно вътрешна плътност. Неолиберализмът и консерватизмът се сблъскват на световната сцена, а този сблъсък вече отеква и у нас. Двете течения намират най-ясното си представителство на политическия терен чрез различни политически субекти, които или плътно се придържат към една от двете доктрини, или се опитват да комбинират определени техни белези, смятани за по-изкушаващи и по-притегателни за масите. Политическият тюрлюгювеч, който се забърква в резултат на подобни комбинации, е объркващ, подвеждащ и често не води до реални политически решения, а до политически маскарад. Политическите играчи, блюстители на тези течения, са известни на целокупната българска общност. Но аз мисля, че е време за един по-дълбок поглед, защото вглеждането в българския бит и националното съзнание ясно показва, че няма съответствие между така зададения политически ред и естественото състояние на българския дух. С една дума, едно е на повърхността, а съвсем друго — в дълбините. Неолиберализмът и консерватизмът следва да бъдат разглеждани и отвъд политиката. Те са част от житието, битието и историческото развитие на народите.

По своята същност днешните неолиберални представители на наша територия умело акцентират върху белези, които обаче не са характерни само за тази политическа конюнктура, и прикриват други, крайно неприемливи за широката българска общественост. Европа и западният свят са разклатени от икономическите последици на своята идеология, която е сложна амалгама от поредица грешни решения и противопоставяне на основите, върху които бяха изградени днешният свят и самата западна цивилизация. Мигрантският приток, Зелената сделка, заличаването на природните полови белези и издигането в култ на всичко онова, което в самата Библия е описано като Содом и Гомор, докараха Европа до ръба на пропастта. Демографската подмяна, която цели да претопи идентичността и да подчини една от най-великите сили на Homo sapiens — тази на индивидуализма и правото на самоинициатива, е на път да срещне сериозен отпор. Сношението на неолиберализма с крайнолевите идеологии е стихия, която е на път да запали целия свят. В икономическо отношение най-уродливата допирна точка между двете е съчетаването на живот на гърба на средната класа с приобщаване на всякакви групи с мнима антропологична значимост. Тези групи се опитват да изместят центъра на развитие на цивилизацията, която познаваме, като си придават значение чрез претенции за приобщаване, без реално да са го заслужили. От културна и социална гледна точка извращението е още по-голямо. За да успее политическият демарш на този елит, той разглежда собствените си корени като противоестествени. Само отричайки себе си, можеш да се разтопиш в морето на посредствеността. Героизирайки жертвата си, получаваш индулгенция пред новото общество, което искаш да създадеш. То е една аморфна маса без индивидуалност и идентичност, но с равни права за всички. То има право да съществува, без да дава нищо в замяна, защото светът и Вселената, дори Бог, са му длъжни. То е подчинено на илюзията за всесилния човек.

В България представителите на тази идеология умело крият крайната цел на транснационалния либерализъм. Те представят правата на човека като права единствено на малцинството. Полът, религията, културата, корените, земята нямат значение. Те са средство за постигането на крайната цел, но в даден момент трябва да бъдат заличени. Външната принадлежност стои преди тях. Идентификацията с глобалистичния „свободен“ свят е свещеният Граал на новото съществуване, което обрича индивида и индивидуалното развитие на заличаване. Общността вече е хомогенна, без отличителни белези. Всички са свободни вътре в нея, но всъщност са и нейни роби. Задължен си да бъдеш еднакъв, иначе не можеш да съществуваш. Това посвоему е комунизъм от нов тип. Брутален и безпардонен.

Но…

Тези аспекти са коренно различни от процесите, които формират българското житие и битие, българската народопсихология.

В своя труд „Очерци — социално-психологически типове в българската история“ Николай Генчев ясно разграничава шест основни типа, които битуват през столетията в българското общество: средновековният аристократ, селянинът/земеделецът, еснафът, буржоата, интелигентът и пролетарият. Напълно съзнателно ще се спра само на първите два от тях, които стоят в основата на еволюцията ни като общество, но ще изведа и един седми, допълнителен архетип.

След изчезването на средновековния аристократ българското общество губи не просто своя елит, който в най-силна степен крепи темелите на политическото съществуване. То губи основна съставна част, която би следвало да оформя и съхранява нацията, да я превежда през изпитанията на времето и да укрепва кореновата ѝ система в социално-икономически контекст. Обезглавяването — в пряк и преносен смисъл — на този елит разрушава чувството за единност, субординация, координация и хомогенност. Битът като такъв претърпява метаморфоза, защото бива натоварен с непривични за него функции. Символиката, разказите и легендите навлизат в ежедневието като код, който цели да запази колективното самосъзнание, изграждайки нов морал. Той пък от своя страна трябва да замести обществено-политическия договор, съществувал до този преломен момент. Тук великото дело по формирането на нацията по времето на св. княз Борис-Михаил е поставено на сериозно изпитание. Но може би най-важният антропологичен факт с народопсихологическо значение е, че земеделецът се превръща в основната, ако не и в единствената съставна част на обществото. Както Николай Генчев пише: „Селянинът е неизменно присъстваща социална категория в българското минало и настояще. И поради това той е постоянният носител на народната душевност. Неговата точна характеристика ще ни подскаже сигурни пътища към истината за нашата история, към тайните на българската народопсихология.“ Тези думи на Николай Генчев ме подсещат и за един друг, любим цитат от филма на Ридли Скот „Робин Худ“, който гласи следното: „Rise and rise again until the lambs become lions“, или в превод: „Изправете се и се изправяйте отново и отново, докато агнетата станат лъвове“.

Реинкарнацията (прераждането) на агнетата в лъвове е еволюционен процес, свързан не просто с времева рамка и биологично развитие. Това е преди всичко процес на еволюция на духа, на метафизично, морално и етично осъзнаване, което поражда копнеж за усъвършенстване и извисяване. След обезкървяването на българското общество на българския земеделец са му нужни пет столетия, за да успее да се отърси от собствените си ограничения, наложени от измамната жажда за сигурност в съществуването му. Хора, които поколение след поколение са водили прост и богоугоден начин на живот, е трябвало да надскочат времето и пространството, за да се осмелят да превърнат легендите и разказите за погубеното величие на предците си в своя действителност. Подобен скок е възможен само и единствено благодарение на наличието на най-определящите белези на идентичността на всеки индивид: език, родова памет и религия. Интересно е да се отбележи, че родовата памет е пряко свързана със земята, що се отнася до народопсихологията. Идентификацията се дължи предимно на фактори като отстояването на Аза — тук и сега, на точно това определено място — с цената на най-скъпото, с което човек разполага, а именно собствената му кръв и кръвта на неговия род. Земята, напоена с родова кръв, е свещена, защото така поколенията свързват трансценденталната принадлежност със заобикалящата ги реалност. По този начин несъзнаваното оживява пред очите им. Често „допирът“ до подобен тип споделена емоция е ключът, който подпомага различните еволюционни обществени процеси, пряко свързани с развитието на народопсихологията.

И тук някъде е по-лесно да прозрем, че по своята същност, благодарение и на историческото развитие и еволюция, българският консерватизъм/патриотизъм е естественото състояние на по-голямата част от обществото ни. Той не е маскиран като русофилски или русофобски. Не е маскиран като западен, източен или какъвто и да било друг. Той е флуиден, но неговите атоми и молекули носят ясен код — да устоиш. Да устоиш на времето и теченията, на съдбата и на изпитанията. Когато е нужно, да нарамиш пушката, да бъдеш на площада и да дереш гърло, да живееш и да умреш под звуците на гайдата и тъпана, да запазиш и надградиш всичко, което получиш и постигнеш, за да го предадеш на тези след теб. Да имаш памет. Всичко това не може да бъде побрано в неолибералната идея, защото сама по себе си тя отрича много от тези белези. Българското общество обаче не е капсулирано в своя консервативен подход, на който и преди, и сега се приписват много негативни черти на характера.

Ще си позволя да използвам цитат на великия Иван Хаджийски, поместен в сборника „Моралната карта на България“, изд. „Захарий Стоянов“, 2008 г.:

„Че посочената отрицателна нравственост не е проява на някаква българска кръв, а едно обикновено социално явление, показва нравственото величие на Възраждането — епохата, която представлява не както обикновено се мисли, събуждането на една заспала нация, а процесът на нейното изграждане.

Тъкмо думите „българин“, „българска работа“, „българско производство“ изразяваха тогава националния подем, националната гордост и чест. И може ли да бъде другояче?

Българският народ чрез своите търговци и еснафи беше завоювал стопански не само страната, която политически му бе отнета преди четири века, но бе излязъл вън от границите на грамадната турска империя. Копието и боздуганът се бяха преклонили пред иглата и аршина. Румънските селяни режеха дини с габровски ножчета, стружките моми белеха пирдопски платна, виенските буржоа носеха ботуши от тетевенски сахтян, цариградските ефендита закусваха с дряновски луканки, александрийските кадъни пиеха мляко от копривщенски биволици, в цялата почти турска империя се носеха дрехи, шити в Копривщица, Клисура, кроени от шаяци, тъкани в Троян и Рупча, гайтаносани с габровски, карловски или калоферски гайтани.

И този българин, пред когото лежаха пространствата на необятната турска империя, всички пътища на която водеха към неговата кесия, който беше стоял в сянката на пирамидите, който познаваше градовете от Цариград до Басра, както собствения си двор, който плюеше с известно високомерие във водите на Златния рог, който познаваше водите на тихия бял Дунав от бреговете на Виена и бе съзерцавал Черно море от планините на Крим, нима този българин, който мислеше с паралелите и меридианите, можеше да не се чувствува необходим, независим и горд със себе си?…

България бе тогава страна на неограничените възможности. Всяка кариера се правеше с лични качества и собствени сили. Богатствата се създаваха, не се наследяваха и всеки заемаше това обществено положение, което сам си създаваше. Това беше епоха на българските викинги, хора без предистория, които разчитаха само на себе си, на собствената си смелост, прозорливост и изобретателност.

Никакъв писателски съюз не обяви Ботева, Вазова, Каравелова за писатели. Никаква брада не можеше да направи главата научна. Талантите и усилията на Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов им осигуриха ръководно място в революционното движение…

…Индивидуализмът на тези растящи собственици, ограден от патриархалното нравствено наследство, не се преля в хищничество и егоизъм, а, напротив, съединен с добродетелите на взаимопомощта и честността, се превърна в народно водачество.“

Възраждането е еманацията на българския индивидуализъм. Българинът от онова време не се претопява в света, който открива — той го покорява. По своята същност нацията ни не може да бъде претопена нито в „славянското братско море“, нито в „евроатлантическите ценности“, защото нейната автохтонност е много по-стара, много по-сложна в своя генезис. В този ред на мисли външните влияния няма как да се превърнат във вътрешни белези. Поне не и за дълго. Разбира се, алтер егото ни в образа на кирякстефчовците винаги ще ни дебне. Винаги ще има хора, готови да предадат и продадат себе си и ближните си. Затова трябва да бъдем нащрек, да развиваме нашата сетивност и да търсим единение в каузите, които ни правят българи, а не чуждопоклонници.

Чуждопоклонникът е хамелеон. Той е един особен тип, който Николай Генчев не идентифицира, макар че винаги е съществувал. Още от времето на Първото българско царство, та до наши дни. Но няма да правя чак толкова дълбока историческа ретроспекция. Тъй като живеем тук и сега, ще се спра на днешните представители на тази интересна група в обществото ни. За чуждопоклонника идентификацията преминава първо през външен фактор, след което рефлектира и се отразява в неудобното битие, в което той е принуден да съществува. Той често е либерал, рядко — консерватор по политически убеждения. Може едновременно да обича и да мрази определени символи. Може да се нагажда. Чуждопоклонникът често е егоист, който се опитва да убеди всички в своя алтруизъм. Той е склонен да критикува своята идентичност и културата, към която принадлежи, често съпоставяйки ги с онези, на които прикрито симпатизира. Той подражава безкритично, но се отнася с пренебрежение към своите корени. Белезите на рода и родината ограничават волната му душа. Той е склонен да ги стъпче, за да може да съществува в своя приказен свят на човешко всемогъщество. Незначителността на всички около него го кара да търси ново „ято“, с което да продължи своя полет. Тези хора не са „блудни синове“, които намират път обратно към дома. Те биха пренебрегнали всичко и всеки по пътя си, за да принадлежат там, където никога не биха могли да принадлежат. Те претендират за морално превъзходство, което им позволява да отключат най-отвратителните черти на своя характер и да действат извън обществено приетите етични принципи и норми. Чуждопоклонникът черпи сила отвън, за да е значим „вътре“. За него е по-добре всичко „старо“ да бъде сринато из основи, вместо надградено. Паметта често е бреме, а всичко ново е предизвикателство, към което той безпаметно се стреми.

Обърнах специално внимание на този архетип по няколко причини. Неговата свобода е лъжовна. Тя не се крепи на собствената му личност и идентичност, а е пречупена през външни фактори, които го освобождават от обществения договор, когато той не му е угоден. Той няма автентично самочувствие, готов е да подведе обществото без скрупули. Той не покорява света, а му се покланя.

Битката за идентичност е стара като света. България и българската нация съществуват от дълго време, показвайки как тази битка се печели. Но тя се печели благодарение на силната имунна система, която се оформя при зараждането на връзките, които ни правят тези, които сме днес. Поколение след поколение времето не ни руши, а ни калява. Подобно на Иван Хаджийски, аз също съм склонен да заложа на една „оптимистична теория за нашия народ“, защото напук на чуждопоклонниците и песимистите коренът все още е прекалено здрав. Оказва се, че след антропологичната екзекуция на основния архетип, благодарение на който има българска държава — средновековния аристократ, — другият такъв, който често принизяваме и осмиваме — българският земеделец, — успява да се запази и да ни запази, да се възпроизведе и да еволюира в еснафи и занаятчии, буржоа и интелигенция, които създават още по-силни символи на национално единство. Нещо повече, те поставят началото на Възраждането, което от своя страна е феномен от национално и европейско значение. Нашата принадлежност не подлежи на външно определяне — тя е осъзнат избор, отстояван през вековете. Точно затова в съвременната българска политическа почва неолиберализмът е чуждо тяло, което търси къде да покълне вече повече от тридесет години. Той безспорно е намерил своите адресати, но те са също толкова чужди, колкото и набедените консерватори, които не разбират, че традициите и ценностите са автохтонни и не подлежат на външно оформяне. Политическата идеология може да бъде привнесена и да се опита да съществува на основата на специфичната народопсихология. Но по-голяма тежест винаги ще има тази политическа доктрина, която по-ясно кореспондира с оформянето и израстването на едно общество.

В съвременен контекст страната ни е част от съюзи, които не кореспондират изцяло с нашето възприятие за света. Мирът, стабилността, справедливостта и развитието отстъпват пред войната, демографската подмяна и икономическото опустошение. Политическите елити са заключени в спора за основни направления, които поляризират обществото до степен на сериозна структурна колизия. Ако европейската принадлежност означава следване на свръхлиберален подход, който цели да заличи темелите на европейската идентичност — религия, икономически растеж, мир, индивидуализъм, — то тогава имаме подмяна на термина „европейска принадлежност“ с нещо, което ние като общество не сме готови да приемем. Сам по себе си терминът „европейски“ не притежава безкрайна морална тежест. Неговата плътност зависи от политическия баланс и обществените нагласи. Подмяната на основните точки на сближаване между консервативните и либералните общества крие риск от разпад или, дори по-лошо, от сблъсък в общите съюзи, от които те са част. Когато говорим за национален интерес, е добре да си дадем ясна сметка къде всъщност принадлежим — първо антропологически, житейски и битийно, а след това да се опитаме да се идентифицираме с геополитически термини.

България преминава през динамичен процес на съзряване. Този процес никога не може да бъде бърз. Стремежът към национална политика, основана на идентичността ни като общество, е сложна материя. Тепърва предстои не просто да сме част от съюзи, а да участваме в тяхното оформяне, в тяхното развитие и еволюция. България ще бъде стабилна и ще се развива устойчиво, докато знаем откъде идваме и имаме смелостта да бъдем себе си там, където отиваме, независимо от външни фактори, доктрини и течения.