"Правото на намеса" между Сирия и Либия

<p>Ако живееш в арабския свят, дали е по-добре да си гражданин на Хама в Сирия или на Бенгази в Либия?</p> <p>За Либия НАТО мобилизира през последните пет месеца изтребители бомбардировачи; на сирийците Съветът за сигурност на ООН даде като милостиня една декларация миналата сряда.</p> <p>Очевидно "правото на намеса" &ndash; термин, измислен от Запада през 90-те г. на ХХ в., след края на Студената война, страда от лек дефект на "две мерки, две теглилки", на "двоен стандарт", както се казва на английски.</p> <p>Въпреки това не липсват прилики между съдбата на сирийците и тази на либийците. От 40 г. насам тези два арабски народа живеят в условията на семейна диктатура, наложена след военен преврат. В Дамаск, воден от ген. Хафез ал Асад (баща на сегашния президент Башар) през 1970 г. В Триполи превратът на полковник Кадафи датира от 1969 г.</p> <p>След успешните революции в Тунис и в Кайро, през февруари либийците и сирийците излязоха също на улицата, за да поискат политически промени. Те бяха посрещнати с оръжие. Както става винаги в историята, прекомерната репресия предизвика всенароден бунт.</p> <p><strong>Бомбардировки</strong></p> <p>Сравнението между реакциите на Запада в либийската и в сирийската ситуация позволява да се уточнят правилата на функциониране, на които се подчинява терминът "право на намеса". 90-те г. вече ни научиха, че става дума за намеса на големите страни в работите на малките.</p> <p>Вече видяхме един британски премиер да окуражава през пролетта на 1999 г. бомбардировките на НАТО над мостовете в Нови Сад, за да бъде накарана Сърбия да се откаже от контрола си над южната отцепническа провинция Косово. Няколко месеца по-късно същият Тони Блеър побърза да отиде в Москва, за да бъде първият западен лидер, целунал новия цар Путин, който току-що бе пристъпил към почти пълното разрушение на руската отцепническа провинция Чечня, напук на мирното споразумение, подписано от неговия предшественик Елцин през 1996 г.</p> <p>От гледна точка на ударната сила на НАТО Либия и Сирия са две военно незначителни страни.</p> <p><strong>Защо Алиансът се намеси в първата, а не във втората?</strong></p> <p>Тук е уместно да добавим термина "улеснение". "Правото на намеса" се прилага днес само при терени, определяни като лесни от военна гледна точка, където операциите могат да се извършват при малък брой човешки жертви &ndash; за Запада, разбира се.</p> <p>Либия има предимството да е пустинна страна с чисто небе, където няма нищо по-лесно от това да разрушиш с лазерно насочвани бомби колоната от танкове, запътили се към бунтовническия град Бенгази. Освен това, тази страна таи огромни енергийни богатства. Зложелателните умове подчертаха, че ако в тази земя на бедуини нямаше петрол, никой не би се заинтересувал от нея.</p> <p>Сирия е друго нещо. Тя няма петрол, но се радва на традиционната подкрепа на една велика сила, каквато е Русия. В сряда вечерта Москва се противопостави на идеята Съветът за сигурност да излезе с резолюция и се стигна само до декларация, второкласен документ, чрез който ООН изказва пожелания, за които има консенсус.</p> <p>Вторият коз на Сирия се нарича Ливан. Това е инструментът за шантаж, с който разполага Дамаск срещу Запада. Във всеки един момент Сирия има средствата да дестабилизира тази малка демократична страна, най-прозападната от страните, членки на Арабската лига. Това е причината, поради която Ливан беше единствената от 15-те страни от Съвета за сигурност, която се въздържа при гласуването в сряда вечерта. Както ни учи Северна Корея от дълго време, правото на намеса спира там, където започват средствата за шантаж спрямо Запада.</p> <p>Френският външен министър Ален Жюпе прекрасно осъзнаваше това, когато се обърна към пресата по повод на връчването на държавно дарение на "Червения кръст. То ще отиде в помощ на бежанците в Сомалия, страдащи от нечовешки глад.</p> <p><strong>Бежанците в Сомалия</strong></p> <p>Превозването на хуманитарна помощ не е лесна работа в зона, където няма държава от четвърт век насам, и която в голямата си част е контролирана от ислямистки банди. Министърът на външните работи припомни неуспеха на западната "хуманитарна" военна намеса през 1992 г. в Сомалия. Тогава теренът се оказа много по-сложен от предвиденото и, с първите убити, западните войници се затвориха в базите си преди да напуснат страната.</p> <p>Така че не е учудващо, че по въпроса за Сирия, Жюпе подчерта, че "никога никой не е предвиждал военна намеса там". Имайки предвид Сомалия &ndash; но несъмнено и Ирак, и Афганистан &ndash; министърът каза: "Западът не умее да прави чудеса!". Той е реалист и не очаква това и от режима в Дамаск. Запитан за коментара му за декрета на президента Башар ал Асад, който установява мултипартизъм, Ален Жюпе видя в този жест "малко ирония, дори провокация". "Не става дума да се издават декрети, а за действия! Това означава тотална промяна на политиката, от която се нуждае Сирия!", заключи Жюпе.</p> <p>Превод от френски: Галя Дачкова</p>