Политикономия на безсилието

<p>Кризите обаче ги вадят на показ и допълнително отварят ножицата между способните и неспособните нации. В точно такива моменти политическите формули на реакция на кризата могат да ни кажат много за съдбата, която очаква техните автори и публики.</p> <p>Изработването на работещ модел на икономически растеж в условията на задаваща се промяна е преди всичко политически въпрос. В този смисъл различните държави имат различни траектории. Германия е например сред страните, които доста отдалеч осъществиха промени и те сега им носят предимства. По оценка на различни анализатори позиционирането на страната в следкризисните времена е отлично. Приносът за това е на няколко правителства, включително позабравеното управление на Г. Шрьодер и социалдемократите. Те ускориха промяната на пазара на труда и го направиха по-гъвкав. Бяха създадени стимули за подобряване на продуктивността, които сега дават резултати. Немските бизнес организации изпращаха студенти в Китай още през първата половина на 90-те години, когато мащабът на китайската вълна се подценяваше от немалко хора. Някои германски градове, като Дюселдорф например, стартираха градски бизнес проекти, с които подкрепяха търговските връзки с Китай, изнесоха цели промишлени производства там, подпомогнаха най-различни форми на икономическо сътрудничество и т.н. Управлението на А. Меркел доразви тези тенденции и Германия сега изглежда доста по-спокойна за шансовете си в новия глобален ред.</p> <p>Британският отговор на казуса за политическата формула на реакция на икономическата криза е по-различен. Той е по-закъснял от немския и идва със сегашното управление, но вече има своите ясни контури. Сред тях са &bdquo;обичайни заподозрени&rdquo; като инвестиции в образование и инфраструктура, подкрепа за британския износ, по-добър достъп до стартов капитал и други. Задачата по рестартиране на икономиката е наистина сложна, особено на фона на малко известния факт, че растежът на британската икономика през последните 30 години на практика се дължи на едва два сектора: строителство и финанси. Първият се възстановява бавно, но пред втория стоят немалко въпросителни. Интересното е, че в британската формула важно място заема един актив, който често остава малко встрани. Става дума за предвидимостта и качеството на управлението, за съществуващата яснота какво и как ще прави правителството за годините на своя мандат. За първи път дори неговата продължителност е фиксирана на пет години. Частично това се дължи на желанието на политиците от двете партии да подредят по-добре управлението си, но в него ясно се вижда и разбирането, че предвидимостта, стабилността и спокойствието са ресурси за бъдещето сами по себе си. Ресурси, които дават структура на британското бъдеще.</p> <p>На този фон България служи по-скоро като куриоз. Имаме вече баналното, карикатурно непостоянство на правителството, от което заложните къщи биха направили милиони, ако си правеха труда да приемат залагания в колко часа ще се откаже правителството от затварянето на болници например. Преди едва няколко седмици отварянето на колцентрове ни бе представено като трансформираща инвестиция в българската икономика. Частичното национализиране на пенсионните фондове си отключи негативния инвестиционен мултипликатор сред чуждестранните инвеститори, независимо какво обяснява правителството. Обикновено хрумванията му нямат ясен идеен източник, а и едва ли има смисъл подобен да бъде търсен. Умората от дясната претенция на правителството пък е все по-видима и Борисов спокойно ни върна към икономическите успехи на &bdquo;реалния социализъм&rdquo; и своя поведенчески пример от Правец. По този начин местната политикономическа &bdquo;формула&rdquo; гледа с умиление назад, прави &bdquo;реформи&rdquo;, като ги отлага напред, и се центрира върху неспирното бръщолевене като свое единствено настояще.<br /></p>