Пластмасова политика

<p>От тази гледна точка годините на Георги Първанов на &bdquo;Дондуков&rdquo; 2 ще останат да висят безпомощно. <br />Начинанието на сегашния президент страда от много слабости. Сред най-големите обаче е неговото позициониране спрямо избирателния цикъл, тоест изборите през 2011 година. Това прави &bdquo;проекта&rdquo; не-национален още от самото начало и той губи от скромната си институционална аура. Нещо повече, това кара Първанов да влезе в продължително странно политическо раздвоение: един ден е президент, един ден е най-обикновен играч; един ден е над политиката, един ден е в нея. Това раздвоение със сигурност бавно ще изтощи остатъчния му резервоар от популярност. Реторическият пълнеж пък стъпва върху два остатъчни мита, които продължават да летят из България и на които разчита президентският кръжок. Най-кратко, единият е за над/отвъдпартийност и &bdquo;национална стратегия&rdquo;, а другият е за &bdquo;нуждата от експертност&rdquo;. Разчита се първият да се върне на сцената на фона на хаотичното сегашно управление, а вторият се храни от вече традиционното негативно отношение към политическите партии. Удобна идейна дъвка са големите европейски дебати (бъдещето на ЕС в глобалния свят, &bdquo;Европа 2020&rdquo; и други), на които се разчита за даване на някаква по-широка легитимност на начинанието. Подобна европейска реторика прави Първанов част от Европа поне реторически, ако не реално.</p> <p>Отвъд това, ако приемем, че Първанов и неговите приближени имаха реален избор, то примерите на възможно следпрезидентско поведение са много и най-различни. Във вътрешнополитически план например Л. Валенса направи втори опит да бъде президент и се провали. Неговият колега, А. Квашневски, избра съвсем друг път и успешно влезе в американските академични среди, където преподава европейска политика в столицата Вашингтон. В северната ни съседка, Румъния, има друг тип опит. Там след отказа си да се кандидатира за втори мандат Емил Константинеску стана лидер на малка партия, която обаче така и не успя да се утвърди и след няколко години се вля в либералите. Съществува и външнополитическа &bdquo;писта&rdquo;, която обаче е трудна за реализиране и на практика затворена за Първанов. Тук изпъква първата жена президент на Латвия, В. Вике-Фрайберга, която се превърна в една от най-авторитетните фигури на европейската политика. Тя дори бе избрана за заместник-председател на &bdquo;Групата на мъдреците&rdquo; по въпросите на бъдещето на ЕС, а после бе и кандидат за поста на президент на Европейския съвет, без тази кандидатура да изглежда неподходяща.</p> <p>Политиката по първановски впечатлява с липсата на политическо въображение. Повтарят се изтъркани форми: формален и неформален лидер, претенция за отворен формат, но всъщност пределно ясна крайна амбиция, гражданска претенция с ясно политическо съдържание. Политическата автентичност става мисия невъзможна на българския терен. Вече сякаш никой не може дори да си представи нормално политическо представителство, структура, управление. Активността е ограничена в примитивната тоналност на елементарното политинженерство и &bdquo;проектиране&rdquo;: сменят се табели, изобретяват се идейни профили, правят се мрежи за осигуряване на гласове, злоупотребява се с институционални правомощия и т.н. Зад &bdquo;предприемчивостта&rdquo; на Първанов стои просто желанието му да бъде нещо като неформален президент, центриращ фактор, неотменимо присъствие. &bdquo;Проектът&ldquo; на Първанов прилича на политическа пластмаса: изкуствен, кух, без субект и идея, без базов интегритет и с напълно сбъркана времева проекция. Пластмасови желания в една пластмасова политика. Това обаче, за съжаление, не ги лишава от известно политическо бъдеще във все по-отдалечаващата се от европейските норми българска политическа среда.</p>