Писмо в бутилка

<p>Двете събития се случиха в една и съща седмица и замалко да повярвам, че нямат нито една друга допирна точка. Но те имат. Общото е в нашето отчаяние пред липсата на справедлива оценка за миналото.</p> <p>В България маргинализираните групи все още се борят за справедливост с помощта на фактите от комунистическото минало. Тези факти се припомнят и анализират, добавят се нови, които са открити с цената на огромни изследователски усилия, призовават се хората да чуят тези факти, да помислят върху тях. Като че ли реставрацията на комунизма се извършва от някакви глухи или невежи хора. Нищо подобно. Много добре са осведомени и имат прекрасен слух. Те страдат от цинизъм, а не от глухота и невежество. И двеста факта няма да ги променят. Въпросът е как не-циниците ще се борят с това и дали ще се борят изобщо.</p> <p>Животът на Ван Нат може и да няма нищо общо с нашата не-мусонна, не-будистка и не-полпотска цивилизация, но едно писмо в бутилка май все пак е пуснато предупредително в Тайландския залив, за да стигне един ден до нас. Вътре е описана историята на една дълга, упорита и шумна борба за справедливост, завършила с немислимата за този автор фраза: не ме интересува да давам показания [срещу червените кхмери], интересува ме кой ще ми плати диализата. Цял живот, посветен на постигането на справедливост, и накрая &bdquo;не ме интересува&ldquo;?</p> <p>Ван Нат е един от седемте оцелели в затвора Туол Сленг &ndash; място, в което са намерили смъртта си около 17 000 души. Оцелява не за друго, а защото признава пред червените кхмери, че е художник. Вместо да бъде моментално убит като интелектуалец, му е поверена задачата да рисува портрети на Пол Пот и на директора на затвора. Портретите се харесват и Ван Нат оцелява. В края на режима, през 1979 година, успява да избяга от затвора. В следващите две десетилетия се бори за справедливост по начина, по който може &ndash; рисува десетки, ако не и стотици илюстрации на преживяното в затвора (днес те са в Музея на геноцида &bdquo;Туол Сленг&ldquo;), пише (единствената) книга на очевидец на насилието, помага за създаването на неправителствени организации. През 2001 предприема последното усилие &ndash; започва работа с френския режисьор документалист Рити Пан и му помага да създаде уникална творба: филм, в който няколко пазачи от бившия затвор описват пред камерата всяко свое движение, довело до смъртта на затворници. В края на филма отказват да се разкаят. Напротив, твърдят, че са жертви на режима самите те. Филмът получи девет международни награди и се превърна във втория поред (след игралния филм &bdquo;Полета на смъртта&ldquo;, получил Оскар през 1984) мощен апел към международната общност да не подминава с безучастие варварството на Червените кхмери.</p> <p>Всъщност сред борците с цинизма в Камбоджа надали има по-известно име от това на Ван Нат. Всичко, направено от него, без съмнение е спомогнало за учредяването на международния трибунал за престъпленията срещу Червените кхмери. Този трибунал е единственият в света, който разглежда престъпления, извършени в името на комунистическа идеология. (Въпреки някои прилики в идеологическата основа, насилието на червените кхмери не бива да се сравнява дори и с това в Гулаг, тъй като е истински ненадминат връх в историята на комунизма с близо два милиона убити за три години и половина (1975-1979); това прави една пета от населението.)</p> <p>Обратът в нагласата на Ван Нат започва тогава, когато и на повечето камбоджанци &ndash; когато се оказва, че жадуваният трибунал не е място за постигане на справедливост, а само имитация.</p> <p>Имитацията се разбира по три елемента. Първо ООН се съгласява правителството на Камбоджа да има последната дума във взимането на решенията на трибунала, а в правителството все така има хора от времето на червените кхмери. Второ, Камбоджа се съгласява да съди най-високопоставените живи лидери на режима на Пол Пот, но не се съгласява да го прави веднага. Оставя процеса им за после, макар че обвиняемите са над 80-годишни. А когато идва време за това &bdquo;после&ldquo;, се оказва, че няма пари. Международните експерти твърдят, че парите на ООН и отделните държави донори са потънали в местната корупция, но резултат от тези обвинения няма. Трето, правителството се съгласява трибуналът да проведе само два процеса &ndash; срещу директора на затвора, в който е бил затворен художникът Ван Нат, и срещу въпросните истински високопоставени лидери. И никакъв трети процес.</p> <p>Когато тези три порочни елемента стават всеобщо достояние, трибуналът се готви да започне първото си дело &ndash; срещу директора на затвора (обидно млад човек на фона на престарелите идеолози, които не са съдени, а само чакат да бъдат съдени). Обръщат се към Ван Нат да даде показания (той накрая ги даде) &ndash; сиреч, да подпомогне имитацията на правосъдие. И той казва това: да бе, нямам си аз друга работа.</p> <p>Взех този цитат от книгата на един необикновен адвокат &ndash; необикновен с това, че защитава жертвите на режима на Пол Пот в международния трибунал за Камбоджа. Това е първи случай в историята на правото, когато жертвите са признати за трета страна в подобен процес. Адвокатът е французин. Разказва как е стигнал до едно напълно обезсмислящо дейността му откритие &ndash; че населението на Камбоджа не вярва в автентичността на целия подход с уж модерираната отвън система за справедливост. До такава степен не вярва, че в страна, където всяко семейство има поне по една жертва на червените кхмери, на него му се наложило буквално да моли хората да се конституират като страна по делото в качеството им на жертви. Масово му казвали ето това: да бе, нямам си аз друга работа.</p> <p>Нека сме съвсем точни: това отчаяние не е провокирано от местните власти, доколкото никой и без това им няма доверие. Отчаянието е провокирано от свободния свят &ndash; този, който толерира, обгрижва, въобразява си, че възпитава и контролира, и накрая сключва договори с предизвестено компрометирани политици, за да им придаде ореол на работещи за справедливостта. Ето това е общото между толкова несъпоставимите ни цивилизации &ndash; абсолютното нехайство на демократичния свят пред комунистическото минало (с всичките му разновидности).</p> <p>Що се отнася до Ван Нат, той имаше болни бъбреци. Жена му твърдеше, че те са били увредени от побоите в Туол Сленг. Ван Нат не можеше да се лекува в страната си, тъй като в нея практически няма медицина &ndash; лекарите поголовно са избити по време на режима на Пол Пот, когато медицината е официално забранена. (В наши дни медицината на Камбоджа едвам се създава от нулата с помощта на чуждестранни специалисти. Трудността идва и оттам, че навремето са избити и университетските преподаватели.) От 2006 година лечението на Ван Нат протичаше в Тайланд и Франция с донорската помощ на западноевропейски и северноамерикански хуманитарни и неправителствени организации. През август той изпадна в кома, от която не можа да излезе.</p>