Нещастни, несплотени, недоверчиви, но горди с това, че сме българи

<p>Като цяло се очертават няколко типа общества: много сплотените скандинавски страни на социалния модел; относително сплотените англоезични страни на заселници в Новия свят; по-малки и по-големи богати; леко разединени посткомунистически и южноевропейски страни; и на опашката - Балканите и балтийските държави, които са шампиони по недоверие, гражданска пасивност и егоизъм.</p> <p>Очевидно е, че социалната кохезия зависи от благосъстоянието - колкото по-богато е едно общество, толкова по-сплотено е то.</p> <p>И все пак изключенията подкопават простия икономически детерминизъм: смятаната за по-богата Гърция е на същото дъно като България; и обратното - Нова Зеландия, която е сравнима по доходи с Гърция, е далеч по- солидарна.</p> <p>Въпросът не е колко пари се печелят в дадено общество, а дали има усещане, че те се разпределят справедливо. Социалната кохезия е обратно пропорционална на неравенствата: колкото по-неравно е едно общество, толкова по-разединено е то.</p> <p>България е на дъното и поради причината, че коефициентът Джини, който мери неравенствата, през 2011 г. е 35.1% при 30.7% средно за ЕС.</p> <p>Нещо по-лошо: в България неравенствата имат навика да растат: 25% през 2005 г., 33.2% през 2009 г.</p> <p>Малко по-разтегната е социалната ножица в Латвия, а малко след България се нареждат също Гърция, Португалия и Испания - все от групата на последните.</p> <p>Очевидно е, че ценности като доверие към съграждани и институции, обществена активност и взаимопомощ са в пряка зависимост от представата за справедливи социални разлики. Просто скандално е, че българските социолози и икономисти толкова рядко дискутират тази тема.<br />Скандинавските общества преодоляват неравенствата с високо данъчно преразпределение.</p> <p>Получава се един вид добродетелен кръг: тъй като има доверие, хората си плащат данъците, а насочените към общото благо данъчни приходи повишават доверието.</p> <p>Англосаксонските общества, скептични към идеята за общо благо, имат друго решение.</p> <p>Справедливо, според Джон Роулз, е такова неравенство, което служи на обществото: ако знаеш какъв е приносът на другия, какъв пример е дал той на останалите да бъдат предприемчиви и работливи - нека е богат.</p> <p>Разбирате защо българите проявяват все по-голяма нетърпимост към социалните неравенства. В България "преразпределение" е мръсна дума, а и няма абсолютно никаква публичност за това кой какво е дал на обществото и с какво е заслужил парите си.</p> <p>Деморализацията се повдига на квадрат: големи неравенства, които никой не смята за легитимни.</p> <p><strong>Контрасти</strong></p> <p><strong></strong>Културните фактори са, разбира се, най-трудно сравними. Контра-интуитивен извод на изследването е, че противно на периодичните ксенофобски паники, броят на имигрантите не влияе на социалния разпад.</p> <p>При сходен брой имигранти Норвегия е много по-солидарна от Португалия, а Австрия е много по-солидарна от Литва. Тук, разбира се, трябва да се направи уговорката, че страни като България и Румъния имат незначителен брой имигранти, но смятат огромни групи от собственото си население за чужденци - турците, ромите.</p> <p>Подобен е случаят в другото дъно на класацията - Прибалтика, където граждани от руски произход се възприемат като чужди и някъде дори бяха лишавани от гражданство. Да добавим разделени нации като Италия, където северняците смятат южняците за аборигени; или Белгия, където фламандци и валонци вече нямат нищо общо помежду си.</p> <p>Солидарността предполага усещане за единна нация, от което следва, че неслучили се национални държави няма как да бъдат солидарни.</p> <p>На този фон следното обстоятелство изглежда доста куриозно: България и Гърция - две от най-западналите социално страни - имат един-единствен силен показател, контрастиращ с всички останали: идентификация с нацията.</p> <p>Какво точно означава това? Нямаш доверие на институциите, мразиш богатите, мислиш къде да изнесеш децата си, но въпреки това си горд българин, съответно грък.</p> <p>Сигурно и тук трябва да се добави разграничението между двата типа идентификации - едната е знак за лоялност към отбора, а при другата става въпрос за омраза към света, неудовлетвореност, завист. Втората е по-скоро мерител за разпад, отколкото за кохезия.</p> <p><strong>Надеждата</strong></p> <p>В изследването, за което става дума, не успях да открия корелация между възхода на новите комуникации и солидарността. Изследването показва, че знанието е фактор за сплотяване, което е предвидимо от общо-цивилизационна гледна точка.</p> <p>Но дали зад "общество на знанието" да не търсим тъкмо появата на нови начини да общуваме, да разменяме информация, да си помагаме, да градим общности?</p> <p>В посткомунистическия свят усещането ни за солидарност рязко спадна поради простия факт, че - както писаха някои антрополози - за масовия човек "връзките" вече не помагат, шуреят няма как да ти уреди по-евтин айфон. Справяме се или катастрофираме сами, а това намалява нуждата от общуване с роднини, приятели, съграждани.</p> <p>Е, тъкмо обратното се случва във виртуалното пространство: все повече контакти, взаимопомощ, информация, ако щете флиртове, клюки, граждански каузи.</p> <p>Логично е там, където дигиталните контакти са по-интензивни, солидарността да бъде по-голяма - значи повече в САЩ, отколкото в Кипър.</p> <p>Ако има надежда за консолидиране на нашето разпадащо се общество, тя е някъде тук. Нямаме много публични места, където да дискутираме, градовете са неприветливи и всеки предпочита да си стои вкъщи, никой не ни учи да общуваме по теми, несвързани с непосредствени практични неща.</p> <p>С две думи: цари една навъсеност, настръхналост. Дигиталният скок е шанс да надбягаме другите на завоя - и да компенсираме изпуснатото, като достроим националната общност. Ако, разбира се, не повторим онлайн това, което вече се е случило офлайн - да се разпаднем на още повече ехо-стаи, където всеки чува само собствения си глас.</p>