- 10 Sep 2020
- 72
- 5
Преди дни написах текст за това, как в един съсипан град са издигнати неподходящи кандидатури за кмет, все съобразени с целостта на някакъв бизнес обръч, а не с бъдещето на града. "Ама ти с една игла си им пукнала балончетата на всички партии", рече един познат с толкова безизразна интонация, че не разбрах комплимент ли беше или укор.
<p>Това, което се случи малко по-късно, ме накара да си спомня една стара история отпреди 16–17 години. Отишъл един човек на ресторант. Забелязал, че покривката не е дотам чиста, но това бил най-попътният ресторант, а човекът бързал. Не и сервитьорът обаче. Забелязал човекът, че и подът, и прозорците не блестели. Забелязал, защото бил чистник. Очевидно не и хигиенистката. Но човекът си поръчал, защото бил гладен и нали помните, бързал. Не и готвачът. Когато най-после му донесли яденето и опитал супата, човекът забравил, че много бърза.</p>
<p>Цялата обстановка събудила у него гражданина</p>
<p>и той решил, че няма да остави нещата така. Че всъщност нещата са такива, защото всеки бърза и ги оставя. С други думи – хванала го гражданската кихавица. Поискал да разговаря с управителя. Съвсем в традициите на ресторанта управителят се забавил. Но гражданското чувство на човека нараствало и той не само решил да го дочака, ами и да се държи с него като нормален клиент в нормална държава. Най-после управителят се появил и човекът произнесъл подготвената си реч: "Ресторантът ви е безобразен – казал. – Мръсно е, сервитьорите ви са бавни и неучтиви, супата е безвкусна, нищо не е наред. Направо ще ви кажа, че не съм виждал по-скапан ресторант". "И аз" – въздъхнал управителят.</p>
<p>Това е случката. След нея човекът разбрал, че става дума за нещо по-голямо и по-сериозно от загубеното му време и проваления обяд. Ставало дума за това, че видял демонстрация на явление, което глобално губи времето и проваля нещата у нас – дистанциране от собствените ни задължения. Видял човекът как управителят се възмущава от нередности, оправянето на които е главно и първо задължение на самия управител. Видял безсилието на онзи, който се очаква да бъде най-силен на територията на своята отговорност. Видял безразличието и безпомощността му. Видял го като емблема на безбройните безразличия, безпомощности и безотговорности в страната. Може и да ви се струва пресилено, но след тази случка човекът емигрира. Заради една супа? Не, заради всичко, което му каза супата. Той беше социолог и според него ресторантите щели да се оправят все някой ден, но онази дистанция,</p>
<p>избрана или наложена от собствените ни отговорности,</p>
<p>щяла много дълго да държи страната ни в състоянието на същия този ресторант. Като прецени, че това "дълго" ще е по-дълго от собствения му живот, човекът замина за... Австралия, струва ми се.</p>
<p>Сега обратно към оня текст. Публикуваха го и аз заключих, че съм си доуредила и без това немного приятелските взаимоотношения с всички местни партийни лидери в този град. То ще е цупене, то ще са опровержения. Нищо подобно не се случи. Един по един местни лидери на партии ми пратиха поздравления за текста – по-смелите директно, по-уплашените заобиколно, през трето лице. Какво се случва? Защо и те са възмутени от същото, от което и обикновеният избирател? Защо смятат, че дори техният кандидат не отговаря на очакванията на хората? Не е ли зависело от самите тях какъв човек ще издигнат, та сега ръкопляскат на критикуването на собствените им кандидати?</p>
<p>Ето това всъщност беше правилният въпрос. Не, не е зависело. Онази публикация всъщност им казваше: "Направо казано – не съм виждала по-скапани кандидати! И ми писна!"</p>
<p>Поздравленията им от своя страна казваха: "И ние също не сме виждали. И на нас ни писна!" От кого му беше писнало на управителя на скапания ресторант? Най-вероятно от собственика. Та и на местните партийни лидери – от собствениците на партии.</p>
<p>Оня социолог взе, че се оказа прав. На когото и да изкрещим възмущението си, все има някой над него, от когото той е също като нас потърпевш. Някой, който иска от него да бъде предан, а не инициативен. Някой, който раздава и указанията, и съвестта, и заплатата. И никой няма право да е по-голям и по-умен от този някой. Затова първата му работа е да смени всички по веригата – от върха до дребните началници на регионалните инспекторати по образованието например. А работата на началниците на инспекторатите не е да се грижат какво става с образованието, а съответно да сменят директорите на училища. Това с директорите впрочем вече се случи. Сега се преглеждат списъчните състави на музеите и поделенията на държавните архиви – всички възможни за освобождаване бройки трябва да бъдат освободени и спешно заети от препоръчани хора на властващата в момента партия. Всички партии го правят.</p>
<p>Послушанието у нас е по-важно от експертността</p>
<p>До няколко години ще бъдем страна като Белгия, като Холандия, каза тези дни журналистът с най-голям стаж у нас. В Холандия шефът на пресцентъра на правителството ей така, между другото, спомена, че това е третото правителство, за което работи. "Как, то все на една и съща партия ли е?" "Не, разбира се – каза той, – но работата си е все работа, да обслужваме гражданите с информация." Ще станем като Холандия? Да, ама не – както казваше в едно друго време същият журналист.</p>
<p><em>Коментарът е публикуван във<a title="http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=10019&sectionid=5&id=0000901" href="http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=10019&sectionid=5&id=0000901"> в. "Сега"</a>.</em></p>
