- 10 Sep 2020
- 99
- 2
Сред много анализи и коментари по започналата предизборна кампания, точно преди три седмици в един и същи ден (17 юни) се появиха две сериозни интервюта с уважавани от мен колеги. В първото интервю, публикувано във в. "Култура", Андрей Райчев използва своята теория за края на българския преход, установил новото класово общество в страната. Един изключително позитивен процес според него, в който елитът на страната не само че не се проваля, а постига „блестящи резултати” – запазва мирния характер на промяната и интегрира страната в Европа.
<p>В резултат на настъпилите „златни години” в началото на този век българите започват да живеят по-добре от всякога, дори от времето на Тодор Живков, и стават част от модерното консуматорско общество, по-справедливо социално в резултат на дълголетните борби на германския, шведския и други народи срещу типа капитализъм, господствал до средата на миналия век. Само че в противовес на обективните индикатори за своето нараснало благосъстояние, оставайки в плен на егалитарните нагласи от отминалия социализъм и лишени от умения да се организират и солидарно да защитават интересите си срещу новата капиталистическа класа, редовите българи днес „се чувстват по-зле от всякога”. Те не ценят установената демокрация и за разлика от английските работници, отдавна примирили се, че няма да станат милионери, са озлобени към елита и искат отмъщение. Последната икономическа криза засилва тези нагласи, връщайки отново широки слоеве в „пред-консуматорското общество”. Тъкмо това обяснява възхода на политическата фигура на Бойко Борисов, който „като един от народа” идва на власт с лозунга „Двадесет години стигат!”. Според Райчев България не е изключение и подобни процеси могат да бъдат открити и в Полша (братята Качински), Унгария (Виктор Орбан) и дори Румъния (Бъсеску). Статията завършва оптимистично, доколкото настъпващото икономическо оживление ще възстанови консуматорския статут на мнозинството българи, а с идването на новите поколения ще бъде отслабено и негативното влияние на социалистическия егалитарен манталитет. Остава българите да станат по-солидарни, за което неотдавнашните протести срещу монополите и банките могат да се разглеждат като първия, макар и слаб, индикатор за движение в тази посока.</p>
<p>Въпреки някои сходни тези – например за „пазенето на статуквото” като основна цел на политическия процес, както и за неговата „организираност” от страна на повече или по-малко скрити политически „лаборатории”, оркестриращи фигурите на политическата сцена – в интервюто си в сайта ГЛАСОВЕ Иво Христов рисува една съвсем друга, много по-печална и гротескна картина. Страната се управлява от една „влязла в топли дружески отношения със Запада” олигархия, която вече двадесет години успешно сменя политическите гарнитури, всички почти без изключение обслужващи нейните дългосрочни интереси. Оттук запазената централизация и важната роля на президентската институция като „площадка”, на която протича съгласуването на интересите на различните олигархически групировки. Управлявана от „примитивен компрадорски елит”, готов да продаде интересите на страната на всеки, който му гарантира икономическото и властово статукво, огромната маса от българите е изпаднала в „душевен потрес и отвращение”, бавно деградира социално и става все по-апатична политически. Ситуацията става още по-трагична със засилващата се демографска криза, продължаващата емиграция и трайните промени в етническата структура. Няма средна класа и ”гражданско общество”, и едва ли ще има скоро. България бавно, но сигурно се изтласква в периферията на развития свят... Всичко това става в един период на засилване на вътрешната криза в Европейския съюз и НАТО, които най-вероятно са обречени на разпад за сметка на набиращите сила нови глобални играчи като Русия, Турция и Иран, чието влияние в региона само ще нараства. Ние се провалихме, твърди Иво Христов, три пъти в рамките на ХХ век и това е „тежка оценка за нашата потенция като нация”.</p>
<p>Лично аз не приемам нито една от двете тези. Не съм съгласен, че елитът се е „справил блестящо” с прехода – не съм съгласен със самото твърдение че страната има „елит”, доколкото крахът на личности като Богдан Богданов и други доскоро сравнително неопетнени демократични лидери показва, че ще мине дълго време преди употребата на понятието „елит” да описва някакви реалности в страната. Това, което Андрей Райчев нарича елит, всъщност в мнозинството си се състои от представителите и слугите (включително сред „интелектуалците”) на организационните и идеологически отдели на бившата комунистическа партия, както и на различните кланове на Държавна сигурност като дясна ръка на тази партия. Вече две десетилетия те мачкат автентичното предприемачество в страната и „филтрират” достъпа на чужди инвестиции в нея, за да могат днес гордо да бъдат обявени като „блестящ елит”. Така че тук по-скоро съм съгласен с Иво Христов. Само че някак не мога да приема тезата му за „изключително разрушителните процеси” в страната като единствена оценка за състоянието на обществото.</p>
<p>Има ли изход между Сцила на Райчевия оптимизъм и Харибда на дълбокия песимизъм, лъхащ от интервюто на Иво Христов? Мисля, че всеки интелигентен читател ще намери удовлетворяващ го отговор. Грижата ми е за онези, които биха възприели безкритично тезите на двамата автори, или – не дай Боже – приемат едновременно и двете. Защото по парадоксален начин те обслужват олигархията и статуквото в страната. И двете ни казват, че няма близък изход от ситуацията. Разликата е единствено в начина, по който ще я възприемаме – докато Райчев ни посочва спасителния изход на примирението с новото класово разделение и „отдаване” на капиталистическата консумация, от тезите на Иво Христов следва, че единственото „чисто” решение за малкото останали будни българи е емиграцията и отказа от сътрудничество с примитивния компрадорски елит. Поне докато неможещите да емигрират не измрат постепенно, а територията ни бъде реконфигурирана етнически и политически.</p>
<p>Обществото е сложно и многомерно образувание. Ние, анализаторите ,сме част от него и го виждаме само от определена перспектива. Налагането на тази частична гледна точка ВИНАГИ обслужва интереси дори когато не си даваме сметка за това. Случайно, но може би не съвсем, седмица след прочитането на двете интервюта един от моите студенти в Пловдивския университет дойде на изпит по дисциплината „Иновации и предприемачество” с курсова работа по темата. Неслучайно иновациите и предприемачеството вече двадесет години са в периферията на политическия процес. Но те съществуват и гледната точка на техните носители ТРЯБВА да стане публично достояние. Дали поместената по-долу курсова работа представя някаква алтернатива на тезите на двамата ми колеги, нека читателите преценят сами.</p>
<p> </p>
<p> <strong> <em>Историята на един предприемач</em></strong></p>
<p> <em>курсова работа на Иван Ганчев,</em></p>
<p><em> студент по социология в Пловдивския университет, юни 2011 г.</em></p>
<p><em>Ще разкажа историята на един предприемач от курортно селище в Средна гора, в което има минерални извори, плажове, басейни и бани, които функционират и привличат много туристи през цялата година. Освен минералните извори селото притежава и овощни градини (вишни, сини сливи, праскови), останали от някогашното ТКЗС и заемащи две трети от землището.</em></p>
<p><em>Бих искал да проследя и да покажа развитието на бизнеса с овощни градини на въпросния предприемач от самото му начало до днес. Бих искал да видя каква е ролята на предприемача и на неговия предприемачески дух, дали той рискува в работата си, защо го прави и какви щети би имал при непремерен риск. Получих информация за историята на фирмата от собственика на градините, който с удоволствие ми разказваше за страховете, които е имал.</em></p>
<p><em>През 1993г. започва връщането на земите от ТКЗС. През този период нашият буден предприемач взима всички полагащи му се наследствени парцели в землището на селото ни. По това време той работи като строителен техник в кметството. Още с акта на абдикиране на държавата от земята и земеделието у него се заражда идеята да предприеме собствен бизнес, благодарение на който да изкарва добри доходи и да няма никакви началници на главата. Самата идея как да използва НЕГОВАТА си земя той взима от това, което вижда пред очите си, така че не е било нужно да се пита и чуди какво да посади, коя култура ще се приспособи към местния климат и как трябва да се създаде целия проект. Базирайки се на видяното до момента и на своите знания, той е решен да превърне в реалност своята идея - да има свое по-малко „ТКЗС” и семейството му да получава приходи от продажбата на плодове. Идеята е да посади същите видове овошки, за които знае, че ще дадат реколта.</em></p>
<p><em>Сякаш привидно има готов път, отъпкана пътека, която той просто трябва да следва. Това обаче не се оказва така – да го мислиш е едно, а да го направиш съвсем друго. Тогава дошло колебанието – дали да не продължи да си работи на досегашната работа и да не рискува с тази идея, да продължи да си взима сигурната заплата, вместо да се хвърли в нещо толкова несигурно и без ясен край. Именно тук според мен си проличава кой е предприемач и кой не, кой е готов да рискува и кой не, „на кого му стиска” и на кого не. Тоест в такъв момент се вижда най-ясно духът на предприемача – хората, които не обичат застоя и които са способни да видят бъдещето в главите си и да поемат по нов път. Предприемач за мен е равно на приключенец. Човек, който непрекъснато се стреми към по-добър живот, към по-добро бъдеще, към непрекъснато развитие и себедоказване.</em></p>
<p><em>След това започнал да проучва пазара на овощни дръвчета – кое колко струва и какви отстъпки могат да му бъдат направени, ако вземе по-голямо количество, как се засаждат и кой сорт към какво е претенциозен, от какви болести най-често страда и как се лекуват те, какви препарати са необходими за пръскане и колко струват. Колкото повече набъбвала информацията, толкова повече му ставало ясно, че ще трябват много пари. Затова решил да продължи да работи на старата си работа и да задвижва своя план малко по малко.</em></p>
<p><em>За да припечели пари за своя проект, той започнал да се занимава и с ремонт на покриви. Работил от понеделник до неделя и от сутрин до вечер. Целта на тази саможертва е искрящо ясна – да спести пари за закупуване на овошки, с които да направи първата си градина. Като начало решил да засади праскови, защото те ще започнат да дават плодове след една, две години. Нашият предприемач си давал сметка, че това, с което се захваща е доста дълъг процес и осезаемата печалба няма да дойде още на първата година. И въпреки това продължил да следва плана си. Неспирният труд по ремонтите на покриви и в службата му продължил три години. Допълнителните доходи, които припечелвал, спестявал грижливо и не харчил по никакви поводи.</em></p>
<p><em>Тъкмо по това време неговите деца (момче и момиче) заминали да търсят работа в Испания. Тази случка не се отразила добре на нашия герой. Той започнал да си дава сметка, че всъщност цялото му начинание било заради тях. Те да са добре! Без тях планът започнал да губи смисъл. Не искал да се захваща вече с нищо...</em></p>
<p><em>На следващата година все пак закупил овошки, засадил ги и направил първата градина, която изглеждала много обещаващо. До градината построил и барака, в която държал инструментите и препаратите за пръскане. На края на първата година осъзнал, че трудът дори и за една градина не е никак малък, ако трябва да го извършваш ръчно. Това били 68 овошки – изораването около тях, пръскането и подрязването били доста трудна работа. А неговият план за развитие не включвал само една градина и ако искал да се развива трябвало да бъде закупена техника – трактор и други машини за улесняване на трудовия процес.</em></p>
<p><em>До този момент нашият герой все още продължавал да работи в кметството, но вече не се занимавал с допълнителната работа по покривите. Инвестирал всички спестени пари в проекта си и се надявал на втората година дръвчетата да родят плодове, които да продаде на пазара в близкия град. През това време полагал постоянни грижи за градината: поливане, пръскане, торене, подрязване, боядисване, окопаване, плевене, оране, като процесът спирал много рядко. На края на втората година овошките родили плод, който не бил много изобилен, но самата картина обнадеждавала собственика и го карала да се чувства добре от свършеното до момента. Когато дошло време за събиране на реколтата обаче се случило нещо много неприятно. Производителят отишъл сутринта да обере градината си, но се оказало, че някой вече го е направил преди него. Разочарованието било убийствено, не знаел какво да предприеме. Прибрал се с празни ръце, а съпругата му не знаела как да го успокои. Решил да се откаже. Но всичко било започнато, а той не обичал да оставя нещата недовършени. Най-лошото било, че нямал приходи от бизнеса, с които да закупи нужното му. Тогава му помогнал синът му, който се прибрал от Испания, където припечелвал добре.</em></p>
<p><em>Тази финансова инжекция той никога нямало да забрави. С нея той закупил овошки за още една градина, а също и ограда. Работата му се увеличила двойно, но поне вече реколтата му била в някаква степен защитена. И пак отначало, цяла година работа, само че два пъти повече. Сега обаче имало малка разлика: работата била два пъти повече, но той вече знаел кое как да направи. Първата градина дала добра реколта, но втората не, защото овошките били още малки. Когато станало време за събиране на реколтата нашият предприемач всяка нощ оставал там да пази собствеността си. Накрая обрал плодовете и ги продал на пазара. Когато си направил сметка, се оказало, че е на загуба – парите били по-малко от това, което му дал синът му. Но най-хубавото било, че не дължал на никого нищо. Имал две градини, някакви припечелени пари, започнат бизнес и много идеи. Вкарал всичките си пари отново в цикъла „овошки-ограда-труд”. Градините станали три.</em></p>
<p><em>На следващата година реколтата била по-голяма, защото и двете градини родили плод. Но работата вече била доста. Трябвали машини! Печалбата не стигала за закупуването на трактор, без който не можело да се продължи. Трябвал му малък трактор, но дори и той струвал пет пъти повече от печалбата. Решил да закупи трактор на старо – парите пак не стигали. Не закупил трактор и през тази година, спестил парите от печалбата, но не ги вложил в нова градина. Започнал цикъла отново.</em></p>
<p><em>Междувременно го съкратили от работата в кметството. Вече всичките му надежди останали в градините. Отделял повече внимание на овошките. Сега можел да бере плодове от три градини. Годината била добра, изкарал достатъчно пари за така чакания трактор и най-накрая го закупил – малък и на старо, но голям помощник. Работата се улеснила доста. Усетил, че може да обработва повече земя. И на следващата година с печалбата направил още две градини.</em></p>
<p><em>За този период, от 1993 до 2000 г., нямал никаква печалба за себе си, тоест никакви пари не оставали за него. Просто всичко било вложено обратно в бизнеса. Имал пет градини, един трактор и работеща машина за пари, но никакви пари за семейството си. През 2001 г. с една част от парите от реколтата купил и машина за пръскане, с което работата се улеснила още повече. Останалата част от печалбата за първи път оставил за себе си, въпреки че много му се искало да направи още поне две или три градини, този път засадени с ябълки и сини сливи. Но вече нямал друга работа и не внасял други пари в домакинството.</em></p>
<p><em>През 2002 г. създава две нови градини, една с ябълки и една със сини сливи. Сега вече знаел, че всяка следваща година ще е по-добра. През 2003 г. трябвало да регистрира фирма, което изисквало средства като минимален капитал, пари в банка, счетоводител и т.н. Така че голяма част от печалбата от тази година била похарчена за узаконяване на бизнеса му. През 2004 г. реколтата била лоша и се оказало, че е на загуба. Всяка такава година обърквала бюджета на семейството му, но вече нищо не можело да го откаже.</em></p>
<p><em>През 2005 г. намерил нов пазар с много по-добри условия – изкупували цялата реколта от първо, второ и трето качество плодове при това на по-добри цени. През следващите две години преустановил засаждането на нови градини, а само подобрявал старите и закупувал още машини. Превърнал бараката за инструменти в хале за съхранение на събраната реколта. Намерил решение и за количествата плодове, които не успявал да реализира на пазара – преработвал ги в ракия, която също продавал.</em></p>
<p><em>Сега сме 2011 г. Фирмата разполага със складова база, 10 градини, произвежда три вида плодове, има договори за изкупуване на продукцията. Чистата печалба на собственика за миналата година била около 25 000 лева. Целите му са да засади още градини, да закупи техника и да наеме работници.</em></p>
<p> * * *</p>
<p>Защо ги няма предприемачите в анализите на моите двама колеги? За Андрей Райчев причините са ясни – сам представител на „новата капиталистическа класа”, той няма интерес да ги види. Тяхната фигура разрушава нарисуваната от него картина на новото статукво, в което едни са собственици и управляват, а други са техните слуги и наемни работници. На всеки веднъж забогатял собственик му се иска това да остане завинаги – „за него, жена му, децата и целия му род” – и е готов да брани това статукво със зъби и нокти. И няма значение дали ще наречем това олигархически капитализъм или по друг начин. Тази картина чудесно се съгласува и с манталитета на много съвременни „топ мениджъри” с високи заплати, обслужващи оттеглилите се от прякото управление собственици (дори когато това са стотици и дори хиляди дребни акционери).</p>
<p>Това обаче е само едната представа за капитализма, описана от Маркс, Ленин и други техни последователи. Очевидно Райчев (заедно с много други) споделя тази представа, по-точно само половината от нея, мислейки че десетилетията реален социализъм в Източна Европа са опровергали другата половина – правото на наемните работници да отнемат богатството на собствениците, да си го разпределят и управляват собствеността в своя изгода. Наистина този опит от близкото минало не успя, защото – както показва в една своя книга Георги Найденов, а преди него и Милован Джилас, вместо да управляват в интерес на мнозинството върхушките на комунистическите партии (заедно с комсомолския и профсъюзен елит) бързо се превръщат в „съвкупни капиталисти” и налагат на останалата част от обществото форми на експлоатация, непознати дотогава в човешката история. Познат ни е капитализмът, който рисува Андрей Райчев, и той в същината си не е толкова различен от обществото, в което живяхме 45 години. Може би и затова, както пише Иво Христов, сега ни управляват децата на управлявалите преди 1989 г.</p>
<p>Някои обаче смятат, че има и друга алтернатива – <em>предприемаческия капитализъм</em>, в който тези, които рискуват и въвеждат нови форми на производство и услуги отнемат пазарите на „затлъстелите” свои колеги, превърнали се просто в рентиери на своя минал успех. В предпримаческия капитализъм обаче всеки, който работи упорито и е достатъчно иновативен има шанс да бъде нещо повече от английските работници, за които говори Райчев. Този капитализъм се постига трудно и изисква борба и отстояване срещу мнобройните си противници отляво и от дясно. Той често е губил битката с тези противници, но историята показва, че обществата, които поне малко се доближават до него, са най-успешните. Иво Христов знае за този тип капитализъм, но може би просто не вярва, че възможен у нас.</p>
