- 10 Sep 2020
- 111
- 7
Мегапроцес за разпада на глухарчетоНасилствената асимилация и депортиране на българските турци (1984–1989) успешно се утвърждават като фарс дори и през 2010 година. Това става ясно от съобщение на вестниците в Хасково и Кърджали, подминато от по-популярните издания. Според регионалната преса две неправителствени организации са се срещнали със заместник-главния прокурор Галина Тонева и са чули от нея, че делото за така наречения Възродителен процес ще бъде възобновено. В съобщението се казва, че доскоро е имало законодателни пречки пред развитието на това дело, но сега, след поправките в Наказателния кодекс от 2009 г., тези пречки са отпаднали. В това съобщение нищо не си е на мястото – нито въпросът, нито отговорът, нито обясненията за това защо отговорът е такъв, нито радостната нотка в поднасянето на крайната новина – че делото ще тръгне 20 години след като е започнало. Ако не ставаше дума за престъпление срещу човечеството, правно опаковано като някаква бакалска история, и аз щях да я подмина.
Много е трудно цели двайсет години да коментираш нещо, което липсва, като нещо, което сякаш е тук. Да му намираш недостатъците, да търсиш гледните точки към него, да се чудиш как по-остроумно го опишеш, а то все така просто да липсва. Това разсъждение може да е валидно и за цялата политическа среда в България, но в дадения случай говорим за по-конкретно нещо – за едно съдебно дело, което никога не е съществувало, но непрекъснато е описвано като „блокирано“, „спряно“, „тръгнало наново“, „изменено“, подобрено“ или „опропастено“. Все определения, свойствени на жив организъм, докато действието през цялото време протича в моргата. Става дума за съдебното дело, заведено преди 20 години срещу няколко членове на Политбюро заради това, че са организирали и провели насилствената асимилация и депортиране на българските турци. (Видяхте ли как ви манипулирам сега? Ами то няма такова дело, а аз току-що ви го описах като факт, защото така е прието.)<br /><br />През декември 1984 година по заповед на Политбюро МВР и армията обкръжават Кърджалийски окръг, а месец по-късно и останалите окръзи, в които живеят български турци. В условията на военен режим жителите са принудени да сменят турските си имена със славянски. Тогава са проведени първите протестни митинги срещу комунистическата власт в българската държава. Участниците в тях (но и не само те) са арестувани, има убити. Около 1500 души са затворени в лагера на остров Белене, други хиляди несъгласни са принудително разселени в други райони на страната. В следващите пет години е забранено говоренето на турски език и обличането на традиционни за районите дрехи. Усилено се вербуват доносници в средите на българските турци, писането на доноси срещу близки и съседи се превръща в планова норма, шантажът и заплахите са ежедневие. През май 1989 година с решение на Тодор Живков комунистическата партия предприема насилствено депортиране на българските турци в съседна Турция. За около три месеца от страната са прогонени около 300 000 души. Процесът на това депортиране е прекратен едва в момент, в който Турция затваря границата си, след като се озовава пред хуманитарна криза от неспиращия поток хора. Още три месеца по-късно режимът в София пада.<br /><br />Тези факти описват едно класическо престъпление срещу човечеството, което се изразява в „широкомащабно и систематично действие“, което се изразява в убийство, депортиране, преследване на етническа и религиозна основа, а също и в „други нехуманни действия, насочени срещу цивилно население“. По-малък аршин би бил просто неточен.<br /><br />Когато едно нормално, сиреч загрижено за справедливостта правосъдие, е изправено пред факти като тези, то има горе-долу следния проблем: да разбере кой персонално е извършил тези неща, как тези неща се казват на езика на правото и кое от тях е по-лесно доказуемо, за да се захване човек първо с него. По всичко личи, че нито един от тези въпроси не е бил зададен от 1990 г. до наши дни.<br /><br />Всъщност никога, на нито етап от изтеклите 20 години прокурорите не са повдигали обвинение за най-видимата и най-безспорно доказуемата част от цялото това престъпление: депортирането. Човекът, който го извърши технически, се казва Георги Танев, беше министър на вътрешните работи и никога не стана обвиняем. Пазя си една от неговите заповеди за това насилствено прогонване на няколкостотин хиляди души. БНТ пази стотиците кадри от изселването, а БНР – стотиците аудиозаписи. Държавният архив пази заповедите на Политбюро, издавани лично от Тодор Живков. Ще се чудите, ако ги прочетете една след друга (те са няколко), защото се вижда как апетитът на диктатора идва с яденето. Първо заповядва да се изселят най-малко сто хиляди души, но месец по-късно говори за „най-малко“ двеста хиляди, а след още няколко седмици – за още повече народ. Е, и той не е бил обвиняван за депортирането. Никой не е бил. Никога.<br /><br />На нито един етап в изтеклите 20 години не е било повдигано обвинение и за насилствената асимилация на близо един милион души, съпроводена с насилие в арестите, убийства по улиците, разселване из страната. Техническият изпълнител на това престъпление се казва Димитър Стоянов и тогава е министър на вътрешните работи. Когато умря, цареше демокрация, управляваше ОДС, а Стоянов беше погребан с държавни почести. Инициативата за това беше на министър Богомил Бонев.<br /><br />Впрочем докато беше жив, Димитър Стоянов съвсем официално се водеше „обвиняем по делото за така наречения Възродителен процес“. Но това е едно от онези подвеждащи изречения, с които започнахме. Нито той е бил истински обвиняем, нито е имало дело за така наречения Възродителен процес. Както и всички останали негови съратници от Политбюро, Стоянов беше обвиняем не в това, че е извършил едно от най-тежките престъпления, извършвани от комунистическата държава, а в това, че си е превишил правата. Според обвинителния акт вината на Стоянов не е била в това, че е спуснал заповеди за терор и физическо насилие спрямо беззащитни и невинни цивилни, като с това е направил убийствата и насилието възможни, а само в това, че е превишил властта си, издавайки тези заповеди.<br /><br />Освен това, според обвинителния акт, основната „незаконна“ заповед, издадена от министъра, се отнася до изпращането на някои български турци в лагера на остров Белене. На езика на съдебната зала това означава, че трябва да се разпитат пострадалите и те да свидетелстват, че наистина са пострадали, наистина именно там и наистина точно тогава. В края на 90-те години съдът поиска от прокурорите точно това – да разпита пострадалите. Тогава този съд беше съсипан от подигравки – нима не било очевидно, че НЕ МОЖЕ да се призовават хиляди хора? Ами не, съвсем не е ясно, че не може. Ясно е точно обратното – че ако прокурорът посочи като жертви „хиляди“ хора, това значи, че трябва някак да докаже това си твърдение в съда.<br /><br />От новината, която е публикувана през миналата седмица в регионалния печат, се вижда, че сега делото може да тръгне, понеже с поправките в Наказателния кодекс вече не се изисква призоваването на ВСИЧКИ пострадали в съда. Да пропуснем лошите шеги за това как прокурорите са могли да почакат още една-две петилетки еволюция на парламента, след която направо да се отмени нуждата от доказателства в съда. Да погледнем една съвсем друга неприятна хипотеза: рискувате да не срещнете много потърпевши от епизода „Белене”, които да са били викани да дадат показания по тази тема. Аз поне не съм срещала нито един.<br /><br />Цялата история е класически пример за отместване на общественото внимание в задънена улица. Докато изясни човек абсурдния въпрос дали трябва или не трябва да идват хиляда свидетели в съдебната зала, обвиняемите умират, а тези, които остават живи (в момента е жив само Георги Атанасов), се обвиняват във всичко друго, но не и в истинското престъпление, докато в същото време основният пряк виновник за най-тежката част от престъплението никога не е обвиняван.<br /><br />Следващия път, като чуете, че пак ще тръгва или пак ще спира делото за така наречения Възродителен процес, да знаете, че участниците в цялата инициатива или ви лъжат нещо, или не познават материята. Няма такова дело. Истинският въпрос не е дали старото дело ще тръгне или ще спре, а дали някой е в състояние да започне истинско дело.
