Медиите след Мърдок и Строс-Кан

<p>Поуките от скандала вече са захранили с факти най-популярното сред конспираторите омаскаряване на демокрацията: полицаите и политиците са подкупни, а медиите са срещу нас, вместо да е обратното, след като в наше име са ни подслушвали (за да сме информирани какво си говорим по телефона, нали). И това не е краят, а едва началото. Минали са само петнайсет дни, откакто всичко започна.</p> <p>Колкото и необятен да е скандалът надлъж, нашир, надълбоко и нависоко, големите въпроси са общо два: корупцията и срастването между медии и власт. Първото е разследваемо, наказуемо и решаемо, макар и с доста променлив успех. Но второто е далеч по-сложно. А то е, което трови публичността на демокрациите два пъти по-нашир и надлъж от всички космически измерения на корупцията. Кога стана така, че журналистите хем да се тупат в гърдите, че са независими, хем да играят на бутилка с политиците и да твърдят, че никой няма право да им пипа личния живот, понеже са четвъртата власт, коректив на първите три? Рождената дата на този феномен не е известна, но на 6 юли тази година, когато започна скандалът с медиите на Мърдок, се роди първият намек, че това скрито съзаклятие може би няма да се търпи вечно.</p> <p>Защо й е на една медийна началничка (в случая Ребека Брукс) да ходи на езда с премиера? Да прекарва уикенда с друг премиер и той да й се реваншира с уикенд с преспиване? Да си оправя отношенията с мъжа си в дома на министър? Да купонясва с други министри и депутати, като си празнува с тях рождените дни?</p> <p>Допреди петнайсет дни тези въпроси се смятаха за нередни, а понякога дори и за възмутителни: един журналист събира информация, това му е работата. Ако не отиде на езда или на каквото там се полага, ще изпусне новина, ще му я грабне конкуренцията, ще падне тиражът, приходът, престижът... Сега за първи път възниква въпросът дали пък ходенето на гости у премиера с преспиване не е най-обикновена гаранция за разпъване на политически чадър. Дали не е взаимна корупция: аз няма да пиша срещу теб, а ти няма да ме даваш на вълците. Тези подозрения не са нови, в никакъв случай. Онова, което е ново, е в това, че за първи път те придобиха легитимност.</p> <p>Империята на Мърдок, разбира се, не е единствената, която произвежда уродливи картини на срастването между медии и политици. И Великобритания не е единствената страна, в която таблоидите са анихилирали дори и понятието за евтино-сензационна журналистика. Този феномен настойчиво превзема почти всяка демокрация (не-демокрациите не ги броим, те са за други статии). Но проблемът не е в това с какви проблеми се сблъсква една страна, а в това дали намира в себе си сили да се справи с тях. Какъвто и да е изходът от скандала с Мърдок, британската демокрация вече е победител в този необятен конфликт и това най-добре се разбира по Франция &ndash; друга страна с подобни прояви на срастване между властите, която обаче не е и помисляла да пристъпи към повдигането на въпроса дори и при най-шумния скандал, който я е сполетявал &ndash; този с Доминик Строс-Кан.</p> <p>Част от големия скандал с камериерката от два месеца насам е свързан и с това защо досега френските медии не са повдигали въпроса за необузданите сексуални прояви на човека, който можеше да стане президент на Франция. Защо чакаха една камериерка от Гвинея да вдигне на крак безкомпромисната нюйоркска полиция, че изобщо да заговорят за такъв проблем? Един от отговорите на този въпрос засяга жената на Строс-Кан &ndash; една от звездите на френската журналистика Ан Сенклер. Сенклер водеше обзорното политическо предаване на френската телевизия и беше на върха на славата, когато през 1991 двамата се ожениха. Списание &bdquo;Експрес&ldquo; тогава находчиво се пошегува със заглавие от корицата: &bdquo;Ан Сенклер се ожени за своя министър&ldquo; (по това време Строс-Кан беше министър на индустрията и търговията). Двамата бяха по кориците на всички издания &ndash; тя, като любимка на публиката, той, като омагьосващ перспективен политик. Статиите се четяха със завист или с възхита, но не и с въпроса що за обзор е имало в обзорното политическо предаване на звездата, ако един от министрите й е бил гадже. Тези въпроси още тогава бяха маргинализирани по френските кухни, наред с въпроса как така един журналист с ресор &bdquo;десница&ldquo; в една прекрасна сутрин се озовава на щат в централата на същата тази десница. Колко новини е спестил, преиначил или подчертал, докато е бил журналист, за да го харесат за политически пост? С кого си е прекарвал ваканциите и свободното време?</p> <p>Тези въпроси ги нямаше в медиите предимно от неудобството да се ровиш в личния живот на своите колеги. Нали за да бъдат оповестени проблемите, колеги би следвало да пишат срещу свои колеги? Минаха двайсет години и от Ню Йорк върху Франция се стовари цялата цена на това неудобство: как така една камериерка провокира международен скандал, а десетките истории на Строс-Кан у дома &ndash; нито гък? Кой ги управлява тези медии, че си мълчат по въпроса за очевидното? Впрочем днес повече от всякога има място за неудобство пред самата Ан Сенклер, която все така е френска любимка. Неудобството е толкова голямо, че някак се забравя какво стана с кариерата й след онази сватба &ndash; шест години по-късно тя изостави екрана, като чак тогава се мотивира с това, че не иска да участва в конфликт на интереси (тогава мъжът й заемаше следващия си поред министерски пост). И... стана началник на интернет изданието на водещата френска телевизия TF1.</p> <p>Френският подход към случая &bdquo;Строс-Кан&ldquo; все още е твърде далеч от дълбочината, в която британското общество намира сили на навлезе в случая &bdquo;Мърдок&ldquo;. Тази дълбочина се измерва с мъчителното признание, че значителна част от медийния и политическия живот е корумпирана. Не във финансовия, а в компютърния смисъл на думата &bdquo;корумпиран&ldquo;: употребява се за файл, който е безнадеждно счупен и който няма възстановяване. Нужен е нов.</p>