Лебедовата песен на империята

<p>На 19 август 1991 г. светът узна, че властта в СССР е поета от Държавен комитет за извънредното положение, законният президент М. Горбачов е отстранен от заеманата длъжност вследствие &bdquo;здравословни&rdquo; проблеми и в много райони на страната, основно в големите градове, се обявява извънредно положение, с което се преустановяват разпоредбите, гарантиращи конституционните и граждански права в страната. Зад всичко това бързо се разпознаваше опит да се реанимира политическото статукво отпреди идването на власт на Горбачов, а наред с това и собствените позиции на заговорниците. Очакваното подписване на нов съюзен договор означаваше рязко дебалансиране на съветската властова вертикала и изхвърляне от топлите кресла на мнозина мастити номенклатурчици. Те се оказаха и последните защитници на империята, но крайно ненадеждни и некадърни.</p> <p>За това как се стига до 19 август, има многобройни версии. Малко известен факт е, че самият комитет (на руски абревиатурата е ГКЧП) е създаден през март от самия Горбачов. Съветският президент предполага да въведе извънредно положение, ако бъдещият референдум отхвърли създаването на нова съюзна държава. Кръгът на заговорниците включва хора от най-близкото обкръжение на Михаил Сергеевич, които са го познавали много добре и са разчитали на неговата колебливост и склонността му да се примирява със свършените факти. Те са смятали, че той би възприел наложените промени и би наметнал булото на легитимност върху действията им.</p> <p>Тези техни надежди показват доколко съветското ръководство е изгубило чувствителността си спрямо обществените настроения. То продължава да стои в плен на своята канцеларска изолираност и се надява чрез договорки, резолюции и решения да търси реализация на своите планове. И когато се вкарват войсковите подразделения в Москва, започва същински разпад на държавността. В града влизат едва 4000 военни, крайно малко за един осем милионен град и предостатъчно, за да внесат смут в населението. В допълнение към това радиото предава нонстоп музика от &bdquo;Лебедово езеро&rdquo;, така че и политически индиферентните хора да осъзнаят, че група авантюристи си правят нелепи опити с цялата страна.</p> <p>Това е почувствано и от елитните части на КГБ, които изпадат в пълна прострация. Въпреки че са обкръжили вилата на Борис Елцин, те не го възпрепятстват да я напусне и да се добере до Белия дом. Не са прекъснати и каналите му за комуникация и скоро цитаделата на Елцин се превръща в щаб за неутрализиране на ГКЧП. Намиращите се в центъра военни части, бездействали цял ден, бързо излизат извън контрол и преминават на страната на защитниците на Белия дом.</p> <p>Останалото е агонията на пуча, олицетворена изключително показателно от треперещите ръце лидера на заговорниците &ndash; Генадий Янаев. Изгубили напълно инициативата, на членовете на ГКЧП предстои позорно слизане от политическата сцена в ролята на арестувани. Вътрешният министър Пуго се самоубива. Парадоксално е, че Елцин реализира по своему желанието на заговорниците да бъде свален Горбачов от политическата сцена, но това е тема на друг разговор.</p> <p>Днес, от разстоянието на 20 години, по-съществено е да се говори за това как се вписват събитията от 19 август в нашето съвремие. Светът сякаш и днес не си дава ясна сметка, че тогава се сблъскаха не демокрацията и комунизмът, а комунизмът и комунизмът. Реакционното и реформаторското крило в КПСС си дадоха бой, който доведе до промяна на лица, граници и собственост, но запази парадигмата на властта, запази контрола на последната върху индивида и обществото.</p> <p>И днешната липса на неподправен политически порив в преобладаващата част от постсъветското пространство не позволява изграждането на автентични политически системи. Те се явяват плод на индивидуални фантазии и затова са толкова уродливи и стагниращи. Това, в което не успя ГКЧП &ndash; да откъсне държавата си от хода на историята, бе постигнато в много от съюзните републики, като постиженията на Туркменбаши може само да се сравняват с тези в Северна Корея. Ако можем да направим главен извод, това е, че след 19 август, републиканските елити заличиха съюзния, парадът на декларирани суверенитети, който последва, не беше израз на национален стремеж, а на еманципация на бившите кремълски слуги.</p> <p>Следващият извод засяга настъпването на споменатия разпад на властовите структури. Белият дом е спасен не от обкръжилото го множество от мирни демонстранти, а от нежеланието на военните съединения да предприемат щурм. Самият ГКЧП не успява да трансформира своя потенциал в усещане за власт. Или по-точно казано &ndash; в усещане за перспективна власт. Напротив &ndash; излъчва нерешителност, разнобой, липса на политическа визия и перспектива. Дори и редовите чекисти разбират, че не бива да залагат на хора, които демонстрират само стремеж да запазят камарите си от привилегии и нищо повече. При това Елцин олицетворява такава енергия и решимост, които не оставят съмнение кой ще бъде победител в двубоя.</p> <p>Но ако се говори, че пучистите са се опитвали да реанимират умираща или вече умряла система, си струва да се поговори за това, което я е умъртвило. Версиите са най-различни &ndash; перестройката, полската &bdquo;Солидарност&rdquo;, политиката на Рейгън и т.н. Мисля, че Съветският съюз не загина от външен бацил, а просто се срина имунната му система. Това, което крепи всяка тоталитарна система, още повече комунистическата, където няма място и за икономическа изява на индивида, е терорът. Той се явява спойката, която държи в подчинение хората и позволява да им се налагат абсурдни пътища за развитие. От тази гледна точка кризата в СССР започва със смъртта на Сталин. Спирането на масовия терор означаваше край на комунистическата система. Някакво развитие можеше да се симулира на базата на инерциалните рефлекси на репресивната машина и на спомена за терора, но това се оказват палиативни способи.</p> <p>Отказът от доктрината на масовия терор означава да се даде възможност на хората да заемат критична позиция спрямо управлението. Тази позиция съдържа в себе си голяма доза пасивност, но е достатъчна да убие нравствено и икономически системата. Бавно, но неумолимо хората спират да вярват и да работят. Палачите се уморяват, а и започват да изпитват страх от бъдещите палачи. Демотивацията обхваща едновременно властта и обществото. Настъпва застой, като при Брежнев. И когато управлението се опитва да се освободи от тази мъртва хватка, то демонстрира не просто своята неспособност, а и своята вредност и вина.</p> <p>За спасяването на Съветския съюз през 1991 г. не е нужен просто преврат. Необходима е била нова гражданска война. Само така са можели да се родят условия, при които диктатурата да стане нужна, да стане нужен терорът и да се оформят бъдещите палачи. И това е цената, която е трябвало да бъде платена от всички, независимо как възприемат те днес разпадането на Съюза &ndash; като благо или като глобална трагедия.</p>