- Автор: Митрополит Антоний Сурожки
- 10 Sep 2020
- 130
- 0
<p> </p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Тайната вечеря. Учениците са събрани около Спасителя, Той провежда с тях дълга беседа… В Евангелието от Йоан Христос говори от първо лице, но можем да си представим, че е имало паузи, периоди на мълчание, размисли, въпроси, изказани гласно или зародили се в нечий ум и сърце, на които Христос – сърцеведец и любящ – отговаря. И ето, сред тази група хора се случва поредица от събития.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Христос става и иска да умие нозете на учениците Си. Той е сред тях, като слуга сред своите господари… Учениците изпадат в недоумение, а Петър казва: "Няма да умиеш нозете ми вовеки". Христос му отговаря: "Ако те не умия, нямаш дял с Мене…". С какво смирение следва да приемаме Божиите услуги. Нали постоянно молим Бога: „Господи, помогни! Господи, направи! Господи, дай!”. Нима това не е същото, каквото е да кажеш: „Господи, умий нозете ми!” Ние приемаме това за молитвено дръзновение, вяра; но даваме ли си сметка, че молейки се по този начин, сякаш искаме от Христа да стане наш слуга – слуга на реалните ни нужди или мимолетни желания: стани от масата, съблечи горната Си дреха, вземи кърпа, налей вода, умий нозете ми – уморен съм, нужно ми е еди-какво си, искам еди-какво си”… Можем да се замислим върху това.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Сред учениците е и Юда; на него Господ също умива нозете, Той умива нозете на всички ученици… Христос знае всичко за Юда, но и към него се отнася като слуга към своя господар, защото Той дойде и него да спаси, ако само Юда позволи да бъде спасен.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">И тук, когато Христос говори за това, че ще дойде вълкът и ще разпръсне овците, че всички скоро ще Го изоставят, Петър се хвали: „Дори и всички да се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня”. Но какво се случва? След няколко часа Петър не само ще заспи през страшната Гетсиманска нощ, но по-късно ще се отрече от Спасителя със страх, за да се спаси от възможна опасност. Другите ученици също чувстват, че заради Христос са готови да отидат и на екзекуция – но всички Го оставят… Лесно се учудваме на това, но не вършим ли и ние постоянно същото: изпитваме срам да се наречем Христови, да кажем, че сме православни, да вървим срещу течението; страхуваме се. Единствено в храма, когато сме между свои, изведнъж ставаме смели – но не пред лицето дори на мнима опасност, насмешка или свиване на рамене…</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Юда тръгва, остават другите ученици, но на Христос не Му е по-леко: Той знае, че сега един от Неговите ученици ще Го продаде, че заради този ученик над Божия Син бавно, но неумолимо надвисва смъртта. Може би още по-тежко Му е за ученика предател… И продължава тази вечеря, този пасхален пир, който за евреите от древни времена бил пир в памет на освобождението, а тук сякаш се превръща в предсмъртно възпоменание, което ще разцъфти в Църквата, намирайки израз в Божествената литургия, евхаристийната среща, победата…</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Учениците тръгват заедно с Христос в Гетсиманската<strong> </strong>градина. Нощ, хлад; тримата – Петър, Яков и Йоан – Спасителят взема със Себе Си, за да бъдат при Него, макар и на разстояние един хвърлей камък. Древната Църква определя Петър като пример за вяра, Яков – като образец за праведност, Йоан – като образец за любов. Ето, около Него се събират човешката вяра, праведност и любов; и Христос тръгва и се изправя пред лицето на смъртта, кръстната смърт. А на учениците им е студено, настъпва нощ, ранните, така уморителни часове на нощта; мъчи ги тъга, от нея тримата заспиват… В това време Христос стои пред лицето на Своята смърт, не представляваща нищо друго освен смъртността на цялото човечество, която в деня на Кръщението Той, като човек, приема върху Себе Си и която, като Агнец, заклан още преди създаването на света, Той прави Своя. Смъртта Му е чужда във всичко – като Бог, Той е безсмъртен; като въплътен Бог, Той самото тяло чрез въплъщението направи безсмъртно, и смъртта Му е нашата смърт, която Го убива. Това е всечовешко убийство. Пред ужаса на смъртта Божият Син се моли: „Отче, отклони от Мене тая чаша”. Треперят плътта и душата на Човека, може би още по-страшно, отколкото душата и плътта на всеки човек пред смъртта.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Той става и отива при учениците Си с надежда, че ще срещне човешки поглед, че ще Го докосне човешка ръка, че макар и да се намира на някакво разстояние от тях, не е сам – но те спят. Тяхната тъга се оказва по-силна от състраданието, от любовта, от всичко, което ги свързва с Христос. Те спят, Спасителят е отхвърлен в абсолютна самота. Той отново се моли. Този път прави крачка към победата; първият път казва: „Нека Ме отмине тая чаша”, сега казва: „Да бъде Твоята воля, не Моята”… Тук Той напълно изчерпва човешките Си сили. И тръгва за помощ. А учениците спят, у тях няма за Него нито поглед, нито дума, нито докосване на ръка – нищо. Те отново Го отблъскват в самота. И трети път се моли: „Да бъде, както Ти искаш”. Тогава всичко е свършено. Христос се връща при учениците, сега вече може да ги събуди, сега вече всичко е върху Него – никой не може да Му помогне.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Много можем да научим от този евангелски епизод. Има моменти, когато и на нас ни се струва, че дори да не сме пред лицето на смъртта, то пред лицето на някакво значимо събитие, решаващ обрат в живота – така ни се иска някой да ни каже поне една дума; някой да ни погледне; някой да докосне ръката ни, но чувстваме, че сме сами и трябва да се справим без подкрепа. И още – не можем да направим това веднага, но можем да се борим. Гетсиманската борба е пример за това какво може да се случи с нас. Ако не можем да кажем: „Да бъде Твоята воля” – ние бихме могли да кажем: „Господи, ако е възможно, нека ме отмине тая чаша”; думите „ако е възможно” – са предел на нашата вяра, предел на нашата готовност да приемем Божията воля, дори ако тя е такава страшна…</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Втори път можем да пристъпим към борба; когато първоначално изречените думи „ако е възможно” са правдиви в нашето сърце, ще успеем по-нататък да кажем: „Ако е необходимо, нека да бъде така, но само ако е необходимо”. При условие, че тези думи са искрени, ще намерим в себе си сили да кажем: „Нека бъде Твоята воля”, каквато и да е тя… Но щом излезем от тази борба или в промеждутъците между отчаяните ни вопли – молитвени или просто викове на душата – как се отнасяме към хората, от които очакваме цялата възможна помощ и които са заети с други дела, всеки със своето? Един спи душевно, тоест не е способен дори да ни чуе; той е зает със своите мисли, своите грижи… Нерядко пък това, което говорим, не достига до нечие сърце: „О, да, разбирам…” – нищо не разбира и нищо не иска да знае… Всеки има своя тъга, своя умора, свои безпокойства – нима остава време за твоите?… Христос не прилича на нас в това; ние скърбим, ние се гневим: къде е приятелството, къде е любовта, къде е другарството? А Спасителят не казва нищо подобно; Той гледа учениците и изпитва жалост към тях. Пред лицето на най-великото събитие в света те не чувстват, не разбират какво изобщо се случва, потънали са в себе си, в сън, заспали са… Така цял живот, дремят и виждат сънища, покрай тях минава реалността, и то каква реалност: тяхната предстояща смърт, смъртта на ближните и смъртта на Самия Христос. Христос дори не ги събужда, жали ги: „Спете. Почивайте” – им казва Господ. Не със скръбен глас, както често се чете този откъс, а жалостиво: „Спете, деца! Почивайте, на вас не ви достигнаха сили един час да понесете моята предсмъртна тъга…”</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">А когато вече всичко е свършено, Той им казва: "Ставайте, да вървим! Ето, приближи се оня, който Ме предава". И предателят идва с тълпата, целува Го. Тази целувка ние вероятно възприемаме различно от начина, по който е била възприемана тогава. В онова време, ако искате да изобличите някого в престъпление, вие трябвало да възложите ръцете си върху главата му и да оповестите изобличението си. Но в случай, че то се окажело лъжливо, тогава самите вие бихте били подложени на наказанието, на което следвало да бъде подложен човек, ако вашите показания са верни. Юда не желае да поеме този риск; той не възлага ръцете си върху главата на Спасителя, изобличавайки Го, че е богохулник, че нарушава закона; той Го целува, за да даде знак на хората; страхува се от онова, което може да се случи, ако сгреши в Христа. С целувка Юда Го предава. И той прави това, като осигурява своята безопасност и безнаказаност. Как Христос откликва на постъпката му? Как го нарича Спасителят, как се обръща към него? – „Друже”. Той не му казва: „Иди си от Мене, предател! Три години ти споделя Моя живот; видя всичко, което направих; стана свидетел на всички Мои чудеса; слуша животворното Ми учение, тръпки обземаха душата ти – а сега с целувка ли Ме предаваш?”. Христос му казва: „Друже”, не се отвръща от него, не го отхвърля. Божият Син приема върху Себе Си и предателството. Чрез това Той побеждава всичко. Да победиш ненавистта на другите, изоставянето и страхливостта на приятелите е трудно, но възможно. Но да погледнеш в очите човека, който те предава, и да кажеш: „Ти оставаш мой приятел, обичам те, както винаги, с цената на живота си, с цената на смъртта си” – това е истинската, последна победа… Тогава всички се разбягват. Това вече не било сън; реалността нахлува в съня и тази реалност е толкова страшна: Онзи, Когото смятали за непобедим, изглежда победен – оставало само да спасяват своя живот. И Петър, който се хвали: „Дори всички да Те оставят, аз няма да Те оставя”, също побягва; всички се разбягват настрана – кой по-далеч, в дома на Марк, а кой макар и на малко разстояние.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Как ние умеем да се отнасяме към враждебността, която изведнъж ни побеждава, и към предателството? Ето въпроса, който ни поставя този евангелски откъс. Когато сме заобиколени от ненавист, вражда, желание да ни сринат и разрушат, какво е нашето отношение? В нас се надигат гняв, ответна омраза… Видим ли, че сме предадени – с какво негодувание, ненавист и презрение гледаме предателя, как се опитваме да го унижим и оскърбим! Не така постъпва Христос, а това означава, че и ние не трябва да постъпваме по този начин. Докато не сме победили в себе си способността да ненавиждаме врага, онзи, който представлява опасност за нас, който може да разбие живота ни – ние все още не сме докрай Христови; до някаква степен може би – да, но не докрай.</span></span></p>
<p> </p>
<p>Текстът е преведен със съкращения из книгата „Пътища на християнския живот”.</p>
<p><em>Превод: Радостина Ангелова, </em>pravoslavie.bg</p>
