- Автор: Тончо Краевски, в. "Филтър"
- 10 Фев 2022
- 3282
- 38
Тончо Краевски. Снимка: Ани Петрова, БНР
Няма да говоря в този текст за медицинската страна на ковид пандемията, само за политическата. Самият спор дали ковид е медицински или политически въпрос, вече го прави, щеш – не щеш, политически. Политиката е отношението на спор между две различни страни дори и когато този спор е по въпроса за самото различие. Ще откриете, че най-интензивните различия в политиката са тъкмо различията по въпроса какво ни различава.
„Ваксърите“ и „антиваксърите“ не се различават по това, че едните са „за“, а другите „против“ ваксините; те се различават най-много по самия въпрос какво означава да си „Ваксър“ и „Антиваксър“. Ваксърите смятат, че разликата между тях и антиваксърите е, че те са умни, а другите са глупави. Антиваксърите смятат, че разликата между тях е, че едните са свободни, а другите са роби. Едните са наясно какво мислят другите и затова обичат да ги дразнят по съответния начин, тъй че да ги ударят по болното място. Антиваксърите, да речем, вадят примери за това колко са непоследователни и противоречиви становищата на компетентните медицински власти, на които ваксърите се доверяват; стремят се да им покажат, че не са толкова умни, за колкото се мислят. Ваксърите пък изтъкват, къде със загриженост, къде обаче ехидно, високата смъртност сред неваксинираните; стремят се да им покажат, че предполагаемата им свобода е безсмислена, ако са умрели.
И доколкото животът и свободата очевидно са ценности, които нямат смисъл една без друга, разбира се, че ще има спор за съотношението им. Но спомнете си колко различно беше в онези първи няколко седмици през 2020 година. Тогава разговорът се въртеше около практически проблеми – колко точно е висока смъртността и как да събираме адекватно данните за нея; колко са леглата, които можем да отделим в болниците; да правим ли ковид отделения, или да правим ковид болници; локдаунът трябва ли да бъде превантивен и т.н. В Китай тези въпроси си останаха практически, но с появата на ваксината в западния свят целият разговор се предефинира. Сега въпросът е имате ли, или нямате доверие в науката, и по-точно: имате ли, или нямате доверие във властта. Казвам, че се касае по-скоро до властта, отколкото до науката, защото не можем да си обясним иначе как най-ожесточените спорове за ваксинацията възникнаха именно в западния свят, в ядрото на Прометеевата цивилизация, а не в Азия или в Третия свят.
Западният човек си е резервирал правото да бъде скептичен към институциите дори и когато тези институции се предполага, че олицетворяват Бог, нацията, науката и т.н. Много нюанси има между източноевропейците, западноевропейците и англо-американците в това отношение. Разликите между тях са достатъчно интересни и значими, за да се разгледат в отделни текстове. Но общото е, че хората в западния свят отдавна вече се боят повече от властта, отколкото от вируса. Не само тези, които се противопоставят, но включително и тези, които с готовност се подчиняват, имат за основно свое съображение какви са мерките и процедурите на властта, а не тревогата за собствения живот.
Въпросът, който „антиваксърите“ непрекъснато задават на „ваксърите“ в подтекста на всеки спор е: Вие наистина ли се подчинявате, защото се боите от вируса, или го правите, защото се боите от самите мерки? Хората, които имат истинска разумна причина да се тревожат за живота си, са относително малко. Има и една още по-малка група от ирационално разтревожени хора, при които тревогата е клинична и причинена от гледане на прекомерно много телевизия. Всички останали се подчиняват на извънредните мерки не от страх от вируса, не дори и от чувство на солидарност с малцината уязвими. Те се подчиняват по строго формални причини – че заповедите са издадени от компетентните органи и се базират на становищата на компетентните учени. Точка. Толкова.
Ковид пандемията е просто повод да осъзнаеш, че винаги си живял в общество, което е пълно с такива хора. Това те изпълва с неимоверна тревога, независимо дали ти самият искаш да се ваксинираш, или не. Вече не става въпрос за това, става въпрос за другите последици. Питаш се къде са границите, какво са готови да приемат твоите съграждани, стига да е излязло от устата на определения от държавата и университета научен авторитет? Изключване от здравната система на неваксинираните, сегрегация на публични места, концлагери, какво? Не казвам, че тези неща непременно ще се случат – макар че те вече се случват в една или друга степен на някои места – но това е важен въпрос, който трябва да си зададем и да можем да отговорим предварително.
Пандемията е практически свършила, поне като извънредна ситуация. Извънредното вече се тривиализира. Оказа се, че е лесно да притъпим чувствителността си към ежедневното съобщаване на числото на загиналите, както и към рестриктивните мерки, които трябваше да са временни. Въобще страшно лесно се оказа да свикнем с неща, които не сме предполагали досега. И именно това поражда същинския конфликт, който тепърва започва. Трябва да се разреши въпросът за последствията. Какво правят хората, след като са съзрели истинските си лица. Какви гаранции и обещания ще трябва да си направят? Тоталното отсъствие на обществена солидарност – както от страна на ваксърите, които маршируват екзалтирано и искат противниците им да бъдат лишени от права, така и от антиваксърите, които не биха се ваксинирали от съчувствие към уязвимите – говори за сериозна политическа борба в нашите западни общества, която само инцидентно се реализира на терена на медицината и здравето.
Борбата е генерална, тя е борба за самоопределяне, за изпробване на границите на допустимото, за дефиниране на понятията. И въпреки известния брой ноторни индивидуални изключения, тя като цяло добива форма и облик на класово противоречие. В очите на антиваксърите ваксърите са „елитите“, докато в очите на ваксърите антиваксърите са бедни, глупави и мръсни. Класовият оттенък е безспорен и може да се долови в пропагандните и естетическите средства, които двете страни използват, за да се изобличават и компрометират. Можем да си представим един бъдещ свят, продукт на това противоречие.
Обратното на класовата борба, която е произвела модерността според Маркс, тази класова борба би могла да произведе едно постмодерно Средновековие. Хетерогенен свят на имунологична сегрегация и ежесезонни бустерни дози, в който ваксинираните се изолират в градовете, а мръсните бедняци обикалят в периферията и двете прослойки евентуално влизат в общение единствено в стерилните условия на метавселената – виртуалната евхаристия на Зукърбърг. Новото нормално е като добре забравеното старо.
Коментарът е публикуван в първия брой на новия вестник "Филтър"
Източник: filt.bg
Източник: Филтър
