- 10 Sep 2020
- 77
- 1
„Наглите”, „Мутрите”, „Далаверата”, „Килърите”, „Оръжейниците”… Една след друга следват полицейските операции в България. Колко полицейщина може да поеме българското общество?
Полицейска и правова държава? Две крайности, две взаимноизключващи се противоположности, два обратни вектора по скалата на съвременната цивилизована държава. Къде се намира България в тази координатна ос – по-близо до правовата или по-близо до полицейската държава? Темата не е нова и въобще не започва с правителството на Бойко Борисов. Отговор на тези въпроси са търсили много преди идването на власт на сегашното правителство, дори много преди Борисов да се появи на този свят.
<p>Ето какво определение за полицейска и правова държава дава още през 1922 година Данаил Крапчев във вестниците „Пряпорец” и „Зора:</p>
<p><strong>Кога съдилищата ще изместят полицията?</strong></p>
<p>„В истинските демокрации полицията се измества от съдилищата; тя е главно техен орган. Идеалната демокрация е там, където съдилищата ще изместят полицията. Видите ли в една страна многочислена полиция, а съдилищата малко, знайте, че тая държава, какъвто и етикет да носи на фасадата си, е истинска полицейска държава”.</p>
<p>Днес има други, по-съвременни критерии, по които можем да съдим каква държава е България – модерна или изостанала, демократична или тоталитарна, планова или пазарна, парламентарна или президентска, правова или полицейска? В случая ни интересува последната констелация. И ако все пак се придържаме към определението на Крапчев, не можем да не забележим известното залитане в посока към повече полицейска държава при сегашната власт. И нямам предвид толкова хиперактивността на това ръководство на МВР с неговите почти ежедневни акции срещу престъпния свят, колкото дадените повече и по-големи правомощия на полицията и увеличаването на личния състав на полицейските управления. Да не говорим за това, че при сегашната власт преследването на престъпниците се е превърнало в основен приоритет на вътрешната политика, в смисъл на държавното управление, издигнато е до мисия, до самоцел, на която е подчинено всичко останало.</p>
<p><strong>Оттук до самозабравата е само една крачка</strong></p>
<p>Виждаме тази опасна тенденция в годишните доклади на правителствени органи и неправителствени организации, описващи случаи на полицейски произвол и полицейска саморазправа в България. Видяхме я и в Кърджали, където "по погрешка" полицаи пребиха цяло семейство. Виждам я и в порасналото самочувствие на много редови полицаи, вкл. на мой стар познат от ученическите години, сега на работа в едно от малките районни управления в провинцията. Вярно, няма нищо лошо в това органите на реда да имат високо самочувствие. Стига обаче то да е израз на порасналото доверие на обществото в полицията. Дали обаче е точно такъв случаят с българската полиция при Цветанов и Борисов? Право да ви кажа – съмнявам се. <br /> <br /><em>Коментарът е публикуван в сайта на „Дойче Веле”.<br /></em></p>
