Колко е важно да останем в Катуница

<p>&nbsp;</p> <p>В историята с Катуница драматичната история се нарича убийство на човек. Не е за вярване, но точно тя заема буквално нищожно място в българските публикации от 23 септември до днес. С въпроса за убийството на момчето в село Катуница се занимават не повече от 5 % от материалите, определени като материали по темата &bdquo;Катуница&ldquo;.</p> <p>&nbsp;</p> <p>В този нисък процент влизат текстове, посветени на полицейската реакция преди, по време и след убийството; действия на съдебните органи по случая; разкази на очевидци; портрети на участниците и възстановяване на взаимоотношенията на убития и семейството му с предполагаемите извършители.</p> <p>&nbsp;</p> <p>Останалите публикации са посветени на реакциите на хората и пресъздават съответния генерализаторски миш-маш за подкупните бездействащи политици, престъпните роми и расистите българи. И понеже непоносим брой публикации тича след събитията, вместо да определя точките от дневния ред, въпросните 5% интерес към разследването на самото убийство на Ангел Петров достигат почти нула процента в последните дни, когато властите не съобщават новини за някакви следствени действия. Още малко и съвсем ще забравим за Ангел, за евентуалния му убиец и за следователя, който най-вече би следвало да ни интересува в момента. Ще помним само как ромите са безнаказани и колко ги мразим, понеже са убийци и крадци.</p> <p>&nbsp;</p> <p>Този дисбаланс може би нямаше да направи впечатление, ако не беше един стряскащ югославски прецедент от 1987 г. &ndash; четири години преди да започнат най-кръвопролитните войни в Европа след края на Втората световна. Той е най-добрата илюстрация за това какво може да се случи с едно общество, когато прескача фактите и препуска към обобщенията.</p> <p>&nbsp;</p> <p>През септември 1987 г., когато Югославия е все още факт и в страната съществува задължителна военна служба на завършилите ученици, един 19-годишен косовски албанец стреля напосоки в спалното помещение на казармата си, с което убива четирима души и ранява други петима. После се самоубива. Лекари, които впоследствие анализират комплексите и необяснимата избухливост на стрелеца (чувствал се е грозен и неатлетичен), твърдят, че най-вероятно става дума за невменяемост. Само че когато този извод е направен, никой вече не му обръща внимание. Убийствата за една нощ се превръщат в метафора на заплашената от косовари Югославия, защото по ирония на съдбата косовският албанец е убил един сърбин, един хъватин и двама мюсюлмани &ndash; всички основни обитатели на общата им тогава страна. Още едно денонощие по-късно метафората се трансформира с помощта на пропагандата в Белград: жертвите не-сърби биват забравени, на показ е изваден само убитият от косовския албанец сърбин, провъзгласен за мъченик на сръбската кауза. Бащата на убитото момче напразно моли да не се спекулира със смъртта на сина му за политически и етнически цели. Погребението се превръща в митинг на антиалбанските страсти въпреки протестите на семейството. Сърби нападат кафенета и магазини, управлявани от албанци. В скорострелния процес са осъдени петима косовски албанци, обявени за съучастници на убиеца само въз основа на самопризнанията им. Днес никой не им помни имената, както не им ги е помнил и тогава. Те напразно твърдят, че признанията им са били получени с изтезания.</p> <p>&nbsp;</p> <p>Този епизод достига до нашето знание само благодарение на това, че е превърнат в знаме на тогавашната сръбска пропаганда. Той е проучван от купища изследователи и е описан в почти всяка книга, разказваща за разпада на Югославия. Други случаи обаче не са, а през онази 1987 година те са стотици <em>седмично</em>, представяни като примери за &bdquo;албанска&ldquo; заплаха срещу беззащитните сърби. Повечето не са разследвани, не са разчленявани един от друг, не са анализирани в собствения им контекст, не е проверявано дали изобщо те са се състояли. Всяко заплашително събитие тогава има едничката цел да &bdquo;удави&ldquo; предишното в още по-страшното си съдържание. Ето на тази вълна от страх и жажда за отмъщение, маскирана като жажда за справедливост, идва на власт Слободан Милошевич. Две седмици след стрелбата в казармата в Белград се провежда историческият Осми пленум на сръбските комунисти, на който Милошевич отстранява своите противници ненационалисти и си разчиства пътя към властта. А с това и пътя към едно десетилетие войни.</p> <p>&nbsp;</p> <p>Припомням всичко това не за да кажа, че убиецът на Ангел може да е невменяем. Дори (засега) не твърдя, че ни заплашва Слободан Милошевич. Твърдя, че войните започват там, където обществата не се интересуват от фактите в даден взривоопасен конфликт и ги заместват с обобщения, гняв и страхове. Нашият факт е убийството на Ангел Петров, а не &bdquo;ромската&ldquo; престъпност. Някой да е чувал за това чии отпечатъци са намерени в колата, убила момчето? Или за това какво зрение има шофьорът (нали бил мислил, че е сгазил куче)? Какво посочва експертизата за увеличаването (или не) на скоростта на колата, преди да сгази Ангел? Колко свидетели са разпитани и колко си противоречат? Какъв е залогът на тези противоречия? Кои са следователите, прокурорите, съдиите, от които се очаква да са на висотата на очакванията от тях?</p> <p>&nbsp;</p> <p>Всички останали въпроси с обобщаваща насоченост &ndash; от този за &bdquo;ромската&ldquo; престъпност до този за &bdquo;българския&ldquo; расизъм &ndash; водят право до Косово и до Босна.</p> <p>&nbsp;</p> <p>Впрочем, колкото и да е трудно да го признаем, дотам могат да отведат и редица напълно основателни въпроси от типа на това защо полицията разпъва чадър над бандити, защо демократични медии и националистически партии с удоволствие подклаждат антиромския расизъм и защо ромските деца масово отпадат от училище. Колкото и легитимни да са те, времето, в което възникват, им придава агресивно (или дефанзивно) звучене, вместо да ги постави в полето на дебата, където им е мястото.</p> <p>&nbsp;</p> <p>Катуница може да е безопасна за етническия мир само при едно положение: ако убийството на Ангел Петров, както и разследването, и съдебното дело за него, бъдат разглобени до най-малкия детайл и експонирани пред публиката с най-голямата възможна взискателност към онези, които трябва да осигурят справедливост. Останалото е най-големият риск, към който едно общество може да посегне. Вижте съседите.</p>