- 10 Sep 2020
- 247
- 43
Онзи ден гледах по новините как Георги Първанов дава поредната порция ордени „Стара планина”, този път не на ченгета или търговци на оръжие, а на български творци. Между тях бяха „Щурците” и Йорданка Христова. Честно казано, малко се изненадах, че Кирил Маричков и останалите “щурци” приеха ордена. Те винаги са имали много ярка гражданска позиция, а в началото на 90-те тя си беше направо политическа. Не би било неуважение към институцията, ако бяха отказали отличие, дадено им от агент на ДС. Не защото са пострадали по време на режима въпреки известни неудобства, които им е създавал, а заради цензурата, която компартията и най-вече ДС оказваха върху музиката. Те преценяваха какво може да се слуша и какво не, да не влизаме в подробности за по-тежките репресии, които се упражняваха, но и това за музиката, по мое мнение, си е углавно престъпление.
<p>Още повече че по отношение на миналото в България така и не беше постигнат консенсус. Тя си остана разделена по въпроса за тоталитаризма, а хората, които го одобряват, стават все повече и повече. Освен агент на ДС президентът Георги Първанов е историк, който обаче никога не се е отнасял към историята професионално. Той я приема идеологически, така както са го учили, затова и като действащ политик преди десет години отиде да положи цветя пред паметника на диктатора Тодор Живков. Партията на самия Първанов никога не се разграничи от ужасните престъпления, които извърши, докато беше единствената управляваща партия в България, за което най-категорично говори приемствеността при броенето на конгресите й. Те не започват от 1990 г., когато тя смени името си, а наследяват конгресите на БКП, на които са се вземали решенията за управлението на страната, упражнявано чрез насилие и забавило развитието на България с десетилетия.</p>
<p>„Щурците” имаха достатъчно много поводи да се откажат от ордена на Първанов, който освен всичко друго, точно сега ги награждава с политическа цел. Президентът се готви да остане в политиката след своя мандат, създавайки политическо движение, което, за да бъде еманципирано от БСП и традиционната левица, ще търси по-граждански характер. Публична тайна е, че Първанов се е обръщал към много известни личности, включително и десни политици, като ги е канил да влязат в него. Днес той награждава „Щурците”, за да се хареса на антикомунистическия електорат, разчитайки, че главите на тези хора са точно толкова плоски, колкото е и неговата собствена. Това е дебелашкото правене на политика в България, но изглежда, че то минава, щом дори и Кирил Маричков не се усети в какъв контекст го употребяват.</p>
<p>Не ме разбирайте погрешно, не съдя „Щурците” или които и да било други, че са приели ордена. Далеч съм от мисълта за политическото противопоставяне такова, каквото го помним от началото на 90-те. Просто си мислех, че няма да представлява кой знае каква жертва от страна на рок музикантите да се откажат от това напълно безсмислено и лишено от съдържание отличие. Не че ако го бяха направили, щеше да стане кой знае какво събитие, но все пак щеше да си е малък знак за това, че в България все още има хора, които помнят времената на комунизма. Единствените, които са го правили досега, са Ахмед Доган и поетът Борис Христов, което е тема на отделен коментар – не искам да кажа, че двамата са на една и съща морална позиция, само констатирам факта.</p>
<p>Дадох си сметка, че самите „Щурци” са продукт на онази епоха, а истински активната им дейност траеше, докато траеше и комунизмът. Те, както и всички останали български музиканти, които много активно подкрепяха синята идея в началото на 90-те, всъщност си живееха много добре при социализма. Логично е социализмът да ги награди, а те да си получат наградата. Кирил Маричков дори се изпусна и каза, че тази награда е закъсняла! И по това България някак си се очертава като уникално място, в което рок музикантите, бунтарите по душа, чиято музика е израз на този бунт, мечтаят за държавна награда и по-висока пенсийка.</p>
<p>България е мястото наопаки. В нея всичко е обратното на нормалното. Затова и не виня „Щурците”, пак го повтарям, просто си казвам – откъде да се вземат граждани, щом онези, които претендират за градски елит, реагират по същия начин, по който реагираше интелигенцията от времето на Живков. Виж, Данчето Христова някак си е по-истинска в случая, защото след "промяната" не размахваше синия байрак, не вдигаше двата пръста и не декларираше до втръсване, че не е комунистка. За разлика от другите не е претенциозна, фуклива и с мания за величие. Гледах я наскоро в документален филм, в който гостуваше на Чучо Валдес, един от най-великите джаз музиканти от Куба, носител на няколко награди "Грами". Там я приемаха като своя сестра, явно се познаваха много добре, изпяха песен, която той бил написал специално за нея, и всичко това звучеше някак естествено и не идеологическо, въпреки че Йорданка Христова е била любимка и на Живков, и на Кастро...Впрочем никога не съм я чувал да се хвали, че е работила с носител на няколко награди “Грами”.</p>
<p>Както и да е, направих това отклонение, защото в България наистина са малко онези хора, които преживяваха комунизма като травма. А той наистина беше ужасен за живеене строй. Каквото и да ми разправят от рекламите днес за шпековия салам и хладилници, пълни с кренвирши. По-уродливо и бездарно българите никога не са живеели. Именно комунизмът обезличи духовния ред и ценностната им система, както и разделението – в добрия смисъл на думата – на обществото на различни класи, според способностите, образованието и трудолюбието на хората. Освен че унищожи физически почти целия елит на България, комунизмът заличи чрез няколко поколения българи техния духовен опит и ги "опакова" с крайно примитивен битов материализъм, който дава своите плодове и до днес. Това, което представляваше преходът в България, бе отгледано от комунизма и неговата "ценностна система". Преходът ни бе такъв не заради демокрацията, както дълги години ни обясняваха съпартийците на Първанов, а заради комунизма, който "отгледа" хората, които се захванаха да я правят след 1989 г. Разбира се, че нямам намерение да идеализирам онова, което е било преди 1944 г. Очевидно е, че комунизмът е попаднал на далеч по-добра почва у нас, отколкото в Унгария, Чехословакия или Полша, но не можем да си затворим очите за тежките поражения, които бяха нанесени и които прекъснаха и малкото здрави традиции по отношение на ценностната ни система. Ето защо в България наградите днес са в изобилие, но никоя от тях няма истинска стойност. Въпреки очевидната им бутафорност обаче те се раздават и приемат с изключителен ентусиазъм, и то от на пръв поглед интелигентни хора.</p>
<p>Такива работи си мислех, докато гледах Кирил Маричков при президента Първанов, и си казах, че все пак да си просто човек, далеч не е достатъчно. По-добре да си човек с характер, който умее да казва „не”. Ако имаше повече такива хора, днес нямаше да сме на това дередже. И не защото сме бедни, а защото сме слабохарактерни. Социализмът, който в началото беше наложен с терор, по-късно управляваше дълго, защото се съюзи с нещо много интимно в българската душевност. И ако не бяхме в епицентъра на събитията отпреди 20 години, та строят да падне заради външни обстоятелства, още щяхме да сме комунистическа страна като Куба, само че без музиканти, носители на „Грами”.</p>
<p><em>Коментарът е публикуван във в. "Галерия"</em></p>
