- 10 Sep 2020
- 82
- 5
Свободната преса и свободните избори угасват като сиамски близнаци – заедно възникнаха след 1989 година и заедно ни напускат в последната петилетка. Това е доста кратък живот и мъчителен за наблюдаване край. Да преброим резултатите с едно обобщение на Българския хелзинкски комитет: „като цяло членовете на комисиите не бяха наясно с правилата на изборния ден“. Тази фраза не е една от многото, тя е ключът за разбирането на това, което губим и на обяснението на това защо го губим.
<p>Какво значение има дали едни избори са преминали честно, след като тези, които осигуряват честността, дори не са били в състояние да я разпознаят? Точно това означава да не си наясно с правилата – да не можеш да прецениш дали това, което виждаш, е редно или нередно. Това незнание е в пъти по-заплашително от обикновеното нарушение и дори от голямото престъпление.<br /><br />Редно ли е например депутат или кандидат да висят в секциите по време на гласуването или в комисията по време на приемането на протоколите и бюлетините? Ами точно там е проблемът – че масовият отговор на този фундаментален въпрос най-вероятно е бил „не знам“. Поне да можехме да предположим, че комисиите са знаели правилата и съзнателно са ги нарушавали, защото, примерно, са подкупни. Тогава проблемът щеше да мине с едно наказание, с едни касирани избори, с един доклад от чужбина и край. После можеха да се изберат едни по-малко нарушители или съвсем не-нарушители. Но отговорът „не знам“ обещава съвсем различно развитие на нещата – да си загубим изборите изобщо. Не тези от 2011.<br /><br />Същият риск се отнася до пресата и това пак е видимо през нейното знание за правилата, а не през някакви нарушения, които справедливо скандализират обществото. В началото на лятото правителството въведе тарифи за предизборни участия на кандидатите в обществените електронни медии. След правителствените тарифи дойдоха корпоративните – за частните медии. Днес се намираме броени дни след едни опорочени избори и резултатът е следният – медиите никога не съобщиха на своята публика, че й предлагат платени от участниците дебати, в които водещият е нещо като обслужващ персонал, а не журналист, угрижен да получи истински отговори на своите истински въпроси. Това е като случаят с избирателните комисии, които не са наясно с правилата на изборния ден. Само че сега става дума за журналисти, които не са наясно с правилата на журналистическата професия. И колкото и виновен да е Министерският съвет с неговите тарифи, един по-малко виновен Министерски съвет няма да подобри нещата. Не и след като журналистиката не може да прецени дали е редно да излъчва измама.<br /><br />Пресата и изборите – това бяха безспорните завоевания на българското общество след като рухна Берлинската стена. Нито бяха подарени, нито бяха изтъргувани, за разлика от много други. Това бяха извоювани победи. По-трудната от тях бяха изборите, понеже преминаха през фалшификациите на 1990 година. Може би тъкмо това укрепи всеобщата увереност, че без свободни и честни избори никога няма да дойде и всичко останало, за което се мечтаеше тогава.</p>
<p>Медиите също имаха една фалшива първа стъпка – желанието на опозицията да издава свой вестник, който обаче да е разрешен от управляващата партия. Но може би точно този старт породи по-късно желанието за еманципация от всякакви власти. Само през 1990 и 1991 година новите вестници бяха повече от 100. Най-тежката присъда тогава беше думата „цензура“. Тя се конкурираше само с една друга – автоцензурата. Парадоксално, но демократичните години на тази преса могат да бъдат измерени през реакцията на една предизборна измама – публикуването на изфабрикуваната партийна книжка на кандидат-кмета Стефан Софиянски.</p>
<p>Още от деня, в който този компромат беше публикуван, той беше разпознат като такъв, а публикуването му – осъдено. Днес „партийната книжка на Софиянски“ е нарицателно за лъжа и измама в печата. Съвсем незаслужено, впрочем, ако имаме предвид лавината от платени публикации в днешния печат, които дори и редакторски не са пипани в медията, след като са внесени отвън.<br /><br />Избори 2011 геройски надминават всичко, което навремето беше породило гладни и окупационни стачки и блокирани пътища и градове. Списъкът е направо внушителен – бюлетините не са прозрачни и различни политици понякога се намират в секциите, за да запомнят видяното през тази прозрачност; изнасяне на бюлетини, следвано от повторното им внасяне с нанесен вече вот; чистокръвна агитация, придружена със заплахи; хиляди невписани за гласуване, следвани от стотици хиляди, които нямат право да гласуват. И нищо от всичко това не е достатъчно впечатляващо, за да измести най-впечатляващия факт – че самите комисии не знаят дали изброеното е редно или нередно. Понеже „като цяло“ „не познават правилата на изборния ден“.<br /><br />Преса 2011 също предлага внушителен списък на самоубийствените прояви – партийно-корпоративен монопол в печата; непрозрачна собственост; неизвестни тиражи; пиар публикации, заместващи новините; съвсем законно платени дебати, маскирани като журналистическа инициатива; слово на омразата и призиви към насилие във форумите, за които отговаря медията. И отново нищо не може да измести от първото място истински смъртоносния факт – че самите медии не знаят дали това е нередно. И ако е нередно, дали пък точно те са тези, които носят отговорност за положението? Не може ли да е някой друг?<br /><br />Плавната гибел на свободните медии и честните избори е твърде голяма загуба, за да се залъгваме, че от нея ще пострадат само партиите и само журналистите. Това е все едно да мислим, че ако лекарят не е запознат с медицината, от това ще си пострада само той. Въпросът е дали нещо е в състояние да спре този твърде напреднал и драматичен процес, който ще сложи точка на наивната ни увереност, че демокрацията е някакво природно явление, което е извън нашата власт. Всичко това може да се спре, разбира се. Но само при едно положение – ако се съгласим, че е ценно онова, което сме имали. А засега няма данни за такова съгласие.</p>
