Независимо от шумните одобрителни реакции решенията на последния Европейски съвет за еврозоната приличат много повече на увертюра, отколкото на кода. Наистина е постигнато съгласие по общата архитектура (постоянен механизъм за кризисно управление, съвсем „ограничена” промяна на Лисабонския договор, мерки за по-ранно санкциониране на нарушителите на критериите от Маастрихт, повече координация и наблюдение върху икономическите политики на отделните страни). Остават обаче не по-малко тежки задачи: изработване на самия текст на поправката, изясняване на конституционните последствия за отделните членки, договаряне на самата структура на механизма.
<p>Съгласията на важните съвети почти винаги изглеждат отблизо като скалъпени. Този не е изключение. При договарянията за договора от Ница те звучаха като откровени караници и разправии, които години наред отекваха в политическа Европа.</p>
<p>Този път видяхме желанието на Германия и Франция да покажат, че отново решават (и предрешават) ключовите въпроси на континента и малко анемичното недоволство на по-малките държави. Зад този шум обаче станахме по-скоро свидетели на съвет на „големите” (класическият френско-германски мотор плюс Великобритания и Полша) и непризнатото разбиране, че липсата на решения в тази ситуация ще е изключително тежък удар върху съюза, но и върху желанието на Германия да продължи да гарантира финансово еврозоната и върху самата способност на европейската южна периферия да се крепи финансово. Скалъпеното съгласие засега изглежда сигурно, но под него има няколко важни въпроса с все още отворен край.</p>
<p>За два месеца трябва да бъдат разрешени сериозни ребуси. Първият е по самото съдържание на новия текст, който трябва да влезе в договора от Лисабон. Той трябва да дава сериозна правна основа на поправката, която да удържи на евентуална политическа и юридическа атака в страни като Германия, Холандия, Ирландия, без в същото време да променя съществено договора. Това ще изисква правно въображение, което граничи с еквилибристиката и надали ще мине лесно през очакваните препятствия. Вторият се отнася до самата структура на постоянния механизъм. Тепърва ЕК и експертите на Съвета ще трябва да решават какви точно да бъдат елементите на новото институционално изобретение. Сред тях са въпроси като участие на МВФ, възможностите за отлагане на падежа на ценните книжа на държавата с проблеми, обхвата на санкциите за нарушителите и други. За тези големи и спорни въпроси бюрократите имат едва около осем седмици. Остават неясни и конституционните последствия от промяната в немалко страни членки.</p>
<p>България би трябвало да е сред доволните от последния съвет. Стабилизирането на еврозоната е абсолютно задължително условие, за да може въобще отново да се заговори за нови страни членки. Увеличаването на наблюдението и натиска при изготвяне на националните бюджети също звучи като добра новина на фона на сериозния хаос при бюджетното управление на сегашното правителство. След задаващите се промени нараства и броят на институциите, които ще ни подсещат активно, че не правим много за подобряване на нашата конкурентоспособност. Общото затягане на фискалната дисциплина пък ще бъде чудесно препятствие пред вечно изкушените да харчат повече от разумното кабинети и народняшки популисти.</p>
<p>Но България трябва да внимава докъде и как ще се развие „общото икономическо управление” на съюза, за да опази малкото си конкурентни предимства като ниски данъци, по-гъвкава политика на пазара на труда и други. ЕС не се е запътил да създава икономически централен комитет, но пред графата „липса на баланси” и „ниско ниво на съответствие” между европейските икономики могат да се вмъкнат отдавнашни искания на по-старите страни членки за вдигане на данъците в икономиките на новите или ограничаване на по-либералното трудово и социално законодателство.</p>
<p>Цялостното развитие около сегашната промяна на Лисабонския договор прилича на игра на институционални трикове: опростена процедура за поправка на договора или междуправителствена конференция, „значима” или „ограничена” промяна, нов член или допълнение на настояща разпоредба. Цялото усилие на сегашната промяна започва подозрително да прилича на не много елегантно заобикаляне на процедури и общественото мнение. Ядосаните граждани в скептичните европейски държави обаче наблюдават доста отблизо тази игра и най-големият губещ в нея може да се окаже самият ЕС, защото неговата легитимност е доста разклатена през последните години. Всъщност съюзът е в клопка. Има остра нужда от бързи мерки за укрепване на еврозоната, а няма достатъчно време за дълги обяснения и разяснения на европейската публика. Златното сечение в тази ситуация не е ясно, но трябва да бъде търсено и намерено. Позицията в стил „сложно е, няма време, трябва да действаме” дава краткосрочни решения, но и дългосрочни проблеми. Те имат потенциала да разклатят политически цялата европейска конструкция.</p>