Балканската политическа есен

Дали ще се „дестабилизира в обозримо бъдеще Турция“, дали там ще набере сили и достатъчно електорат нова „османска партия“, която декларира „възстановяване на всички територии на предците“, дали Анкара ще ескалира още повече ислямизацията на 80-милионната страна, на този етап може само да се предполага. Но няма съмнение, че такива действия ще имат отражения върху Балканите, които наистина се превърнаха в зона на напрежение и по старо правило продължават да бъдат поле за „геополитическо мерене на сили“, което не винаги е в интерес на народите в региона.

Ние например отказахме преди време предложенията на Вишеградската четворка и Австрия за обща охрана на границата ни с Турция, не изпратихме наши хора за подпомагане на македонските сили, които именно с подкрепата на горецитираните страни и Хърватия успяха да затворят македоно-гръцката граница и сведоха до поносим минимум  инвазията от пришълци с други нрави, религия и различни ценностни представи за света, обявихме за приоритет добросъседските отношения с Анкара „като бариера срещу мигрантския поток“, но всички тези решения управляващите ни не успяха да обяснят разбираемо на нашето общество.

Независимо дали причините са прозрачни, приемливи или взети под натиск. Остана привкус за „държавническа немощ“ и зле преценена в този момент реакция на съседи, които винаги са се опасявали, ако България има своите преки връзки с братята македонци или са затваряли границата си с нас по други причини под формата на фермерски протести. 

Новият политически сезон в Европа, в частност на Балканите, обаче дава основания за промени или поне надежди за такива, а това няма как да не се отрази и върху становищата по отношение на събитията в Турция, ситуацията в самия ЕС и политическото бъдеще на редица политически лидери. Още повече че една от първите теми, с които се занима ЕК в Европейския парламент преди дни бе именно случващото се в Турция.

Разногласията и разделението между евродепутатите, представители на различните европейски семейства, по отношение на „подхода към Турция“ и този път са налице. Но отново се стигна до единодушие, че в настоящата ситуация членството на Турция в ЕС не може да е тема за обсъждане, т.е. няма как да стане. Докладчикът за Турция Кати Пири /социалисти  и демократи/ е категорична, че „Европарламентът при никакви обстоятелства не трябва да гласува визовата либерализация с Турция, докато не бъдат изпълнени всичките 72 условия“, независимо че са се чули гласове и за „наличие на дефицит на разбиране на Турция“. А тя самата е била на посещение в Анкара заедно с колегата си Елмар Брок /ЕНП/ наскоро и е имала срещи с управляващи, опозиция, НПО-та, журналисти и подчертава, че „Анкара е важен партньор на ЕС и диалогът трябва да продължи“. 

На този фон какво предстои в политически план на Балканите? В Хърватия /в исторически аспект това е страна, с която отношенията ни винаги са били приятелски/ на 11 септември ще има извънредни парламентарни избори. Всъщност те идват само година след като Хърватският демократически съюз /HDZ/ с лидер Томислав Карамарко заедно с нова политическа партия „Мост“ /участва в предишните избори с независими листи/ с лидер Божо Петров управлява страната с правителство на хърватския емигрант от Канада  Тихомир Орешкович.

Това управление бе белязано от непрестанни скандали, които доведоха до правителствена оставка и загуба на лидерския пост в HDZ на стария политик Карамарко, известен с радикалните си консервативни възгледи, подкрепени от Хърватската църква. Обвинен в корупционни практики, засягащи семейството му, той дълго и мъчително отстояваше позиции, но в крайна сметка неговата партия на предстоящите извънредни избори ще бъде водена от новия лидер Андрей Пленкович, евродепутат, зам.-председател на външната комисия на ЕП. HDZ ще участва самостоятелно в изборите и за първи път декларира, че теми като „усташи/партизани“ няма да се използват в предизборните битки.

Някои медии в Хърватия считат, че това е сигнал, че страната се опитва да се измъкне от позициите на крайна радикализация, но прави „несигурен резултата от изборите“. Защото по стара традиция основните политически битки в Хърватия се водят с поглед към миналото и най-вече се въртят около отношенията със Сърбия, войната от 90-те години и старите рани още от Втората световна война, когато усташите са имали своите звездни часове.

Въпрос на време е да се разбере дали ще се получи „оттласкване от миналото“, дали ще се акцентира върху различията от „орбанизма“, дали ще се прегърнат политики, които са по-близко до „европейски мейнстрийминг“, както казват някои наблюдатели, или ще се стигне до компромис между фракции и партии в името на партиен и национален интерес. Доскоро редица наблюдатели считаха, че при управлението на HDZ Хърватия е имала за пътеводна звезда пътя на Вишеградската четворка, водена от Виктор Орбан, и това е била причината за политика, при която  се е осъществявала масова чистка на кадри, включително в Националната ТV, но едва ли това е основната причина за обвинения в наличие на евроскептицизъм в страната. Винаги стандартът на гражданите е имал водеща роля в такива настроения. 

Сега в предизборните обещания на HDZ се обръща внимание на промени в закона за общественото Хърватско радио и телевизия, на отстояване на по-либерални възгледи относно еднополовите двойки, непрестанно се повтаря принадлежност към ценностите на ЕНП и се отричат крайни екстремистки становища, които обикновено наричаме националистически. Казват, че все още в тази партия има на водещи позиции личности, които „симпатизират на усташкото минало и настояват за ревизия на историята“, но все пак залогът в парламентарните избори е достатъчно голям и при загуба това може да стопи самата партия, а не възгледите на някои от  членовете й.

Явно се клони към център-дясно и се бяга от крайни идеи. Срещу HDZ на тези извънредни парламентарни избори е Социалдемократическата партия, SDP, на експремиера Зоран Миланович, която отново ще участва в коалиция при предстоящите избори. Този път тя ще е от 4 партии и амбицията е „да се покрива целият ляв политически  спектър“ и разбира се, да се привлекат избиратели и от центъра, и от дясната електорална част. Затова в коалицията е поканена Хърватската селска партия, която е консервативна.

Миланович е заявил пред медиите, че той е „човек с ляво сърце и консервативна глава“ и тези негови мисли спокойно могат да са пример на родни политици, които нямат конкретни идеи в своите предизборни битки.  Но допълнението е, че „аз съм социалдемократ, но съм хърватин и знам как мога да се противопоставя на хладнокръвните мозъци от Брюксел. Това го мога и ще видите“.

Видно е, че хърватските интереси натежават, без значение дали ще се отстояват в Брюксел или другаде. Казват, че това е нов нюанс в политиката на хърватските социалдемократи, т.е.  ще се използва националистическа реторика. Анализаторите в Хърватия са на мнение, че резултатите от изборите са на кантар, т.е. няма явно изразен победител на този етап.  Но е факт, че дебатите, доколкото ги има, са в полето на икономиката и обещанията в тази посока са щедри. Защото, представете си, в Загреб има мнения, че „Румъния и България я настигат“.

Защото независимо от статистическите данни, че Хърватия бележи ръст в БВП през последните години, Румъния и дори България я изпреварвали, и то защото едните „преборили корупцията“, а другите все пак използвали европейските фондове и данък печалба бил само 10%. Но никой не може да скрие, че гражданите като цяло са недоволни, защото стандартът им не е този, който са очаквали при влизането в ЕС, а и нямат самочувствието на страна, която е била най-развита в рамките на бивша СФРЮ.

Според публикувани в Хърватия данни БВП на глава от населението в страната е 58% от средния за ЕС,  в България е 46%, а в Румъния- 57%. Остава да се видят и резултатите на 11 септември, за да се прецени по кой път ще поеме Хърватия. Защото събития при съседите и там се следят внимателно, а има и съответното влияние върху самите политически процеси.

Особено в Босна и Херцеговина, Б и Х. Там лидерът на Република Сръбска Милорад Додик  призовава сърби, хървати и бошняци /мюсюлмани/ в Б и Х  да започнат отначало изграждането на съвместно съжителство като „единствен шанс за съществуване на федерацията“, създадена чрез Дейтънското споразумение с цел прекратяване на войната от 90-те години в този район. Той не дава и дума да се издума за отказ от предлагания и обявен референдум за бъдещето на Б и Х, защото е убеден, че „няма кой да го забрани“. Всички, особено в Хърватия, очакват реакцията на сръбския премиер Александър Вучич относно ситуацията в Р Сръбска и решенията на Додик.

Възможно е наистина опитите за спиране на обявения референдум да предизвикат „наливане на масло в огъня“, но Западът като цяло очаква Вучич да се намеси в посока отказ от референдум, защото опасенията, че Русия има своето влияние в Р Сръбска, са основната му грижа. Позицията на Сърбия е деликатна, защото не би трябвало да се показва, че тя се меси в политиката на БиХ, но влиянието й е неоспоримо. Ако референдумът се проведе, някои считат, че това ще гарантира съществуване на Р Сръбска извън БиХ, т.е. извън решенията на Дейтънското споразумение.

Нова доза напрежение между Сърбия и Хърватия. Между двете страни от години прехвърчат искри и обидите не са изключение. Стигна се дори и до писмо на Вучич до Юнкер, председател на ЕК, с което той се оплаква от поведението на Хърватия спрямо Сърбия. Естествено е Юнкер да отговори в стил „решете проблемите помежду си“ и това е съвсем в унисон с приетите правила в ЕС. Езикът на омразата е  полъх от миналото, но на Балканите си го имаме и не е само наш патент, както сме свикнали да мислим. 

Напрежение има /по известни причини/ между Косово и Сърбия, между Косово и Черна гора /за демаркация на границата/, между православните и мюсюлманите в региона поради незабравени великодържавни амбиции /Албания/ или събитията в Близкия изток и влиянието на страни като Турция с нейните неосмански мегаломании, както и в Македония поради продължилата година политическа криза и сложни отношения със съседи. Да не говорим за намесата на „големите“, които никога не са се отказвали от ролята си на играчи и са  влияели върху региона  всеки чрез „своята част“. В Македония най-после 4-те основни политически сили са се договорили за провеждане на нови избори на 11 декември, но защо трябваше „да ги ручаме джабетата“, когато отново се предвижда ВМРО-ДПМНЕ да излезе победител? Кой за какво е отстъпил при толкова много орисници -от САЩ, ЕС, съседи и фондации?

Никола Груевски /ВМРО-ДПМНЕ/, Зоран Заев /СДСМ/,  Али Ахмети /ДСИ/ и Мендух Тачи /ДПА/ са приели да изпълнят всички условия за провеждане на честни и свободни избори. На Балканите? Или по света? Въпросът е къде е уловката и кой какво ще промени в политиката си. Засега ние можем да се поинтересуваме как успяха в такава сложна политическа криза в Македония, при съществуващата криза с бежанците, да се откажат от хартиените билети в градския транспорт, не само да въведат електронно плащане на превоза на пътници, но и да осигурят безплатни карти за хората в напреднала възраст в столичните средства за масово придвижване.

Защо ли и избраха двуетажните автобуси, характерни за Лондон, за свое основно превозно средство? А какво правят в Албания пристигащите муджахидини, за които съобщават медии в региона? Защо Сърбия де факто затвори границата си с България във връзка с бежанци и мигранти? Нали сме с една вяра? Все балкански проблеми. И все въпроси, на които никой няма да ни отговори от управляващите. Остава да се надяваме, че като държава си знаем интересите и ще  съумеем да ги защитаваме. Не едни срещу други, а заедно срещу опасностите. А те се множат. Въпреки че ни стигат и само прииждащите от Близкия изток. И ситуацията в Турция.