Азиатските копнежи на Путин

<p>В статията си за в. &bdquo;Известия&rdquo; Путин очерта своето основно поле на бъдеща изява &ndash; постсъветското пространство. В това, разбира се, няма нищо учудващо, защото създаването на геополитически блок от държави, вързани за Русия, е единственото значимо нещо, което в бъдеще режимът може да постигне. Тук се заключава шанса за режима и прокобата за страната.</p> <p>След като Путин не просто не успя да интегрира Руската федерация в глобалната общност, а направи много в посока това да не се случи, той реши да я насочи по пътя на геополитическата маргинализация, запокитвайки я към пустинната Средна Азия. Нещо, което изглежда по-безпереспективно дори от комунистическите мечтания на предшествениците му, защото не съдържа в себе си никакъв потенциал за развитие, а предполага консервация на авторитарни и ретроградни режими, формирането на общност, изтъкана от конформизъм, корупция и насилие.</p> <p>Но на ниво управляващи върхушки изгодата е наистина взаимна. На фона на Назарбаев и Каримов режимът на Путин изглежда направо либерален. Насочвайки погледите на руснаците на юг, Кремъл се стреми да придаде модерност на своята същност, да избегне сравнението си със съвременните общества и да се опита да ограничи хоризонта на политическото развитие до практиките на бившето постсъветско пространство. Акцентирането върху Евразия означава отказ на Русия да се либерализира, един път, защото авторитарният й имидж е средство тя да бъде възприемана със симпатия от сатрапите в Казахстан, Узбекистан, Таджикистан и Туркменистан, и втори път, защото новата й геополитическа ориентация изисква ясно разграничаване от западния свят. Владимир Владимирович се опитва да създаде изкуствена среда, където режимът му да може да вирее и обръщането към Азия е израз на подобно търсене.</p> <p>Средноазиатските режими и белоруският вече са изправени пред необходимостта да търсят външни опори за своето оцеляване. Арабската пролет всява в тях ужас не толкова като отражение, колкото като процес. Оказва се, че и съвършената репресивна машина е склонна внезапно да блокира и да изпусне контрола над тълпата. Загубата на легитимност в такъв случай става мигновено и сетне въпросът е дали да се търси политическо убежище, или да се последва съдбата на Кадафи. В разгара на социалните протести в Беларус президентът на страната Лукашенко поиска ОДКБ (отбранителен съюз, в който членуват 7 бивши съветски републики) не само да действа в случай на външна интервенция, но и при възникване на вътрешни безредици, &bdquo;инспирирани отвън&rdquo;. Преди месец и половина руските и белоруските въоръжени сили проведоха съвместни военни учения, чиито сценарий бе по същество вземане на страна в рамките на избухнала гражданска война. Откакто загуби колониалната си империя, та чак досега, Франция си запази възможността за военна намеса в някои централноафрикански държави. Този модел, наложен в Средна Азия, би изглеждал в очите на Путин като успех за неоимперската му политика, като същевременно би вдъхнало доза увереност партньорите диктатори. Това е квинтесенцията на мечтаната Евразия.</p> <p>Може би в първите си два мандата като президент Путин е таял надежди да интегрира страната си в западния свят, надянал маската на т.нар. &bdquo;суверенна&rdquo; демокрация. След Оранжевата революция в Украйна той ясно почувства своята изолация, а войната с Грузия може би окончателно повлия на решението му да надене на демократичната общност образа на изконен руски враг. При това той допусна и една изключителна тактическа грешка при иначе изглеждащата безупречна властова рокада с Медведев &ndash; избра човек, който в очите на останалия свят изглеждаше на моменти не като Путинова креатура, а като негов антипод. Мнозина западни лидери бяха склонни да заложат на действащия президент като шанс за демократизацията на Русия и скъсване с авторитарната политическа система. Затова и случващото се днес в Русия доби образ на своеобразна контрареволюция, без по същество да е имало революция. Но пренебрежението, дори погнусата, с която бе възприето завръщането на Путин в Кремъл от западните политици и медии, допълнително е разпалило неговата суетност и амбиции.</p> <p>Путин е склонен да обясни провала си в модернизирането на страната като резултат от неискреността, дори враждебността на Запада. Започналата световна икономическа криза му позволява да се опита да заложи на нов, този път наистина печеливш кон &ndash; Азия. Неотдавна на зададен му въпрос от европейски журналист дали би желал Русия да стане някога член на Европейския съюз, руският премиер пренебрежително отговори, че европейците трябва първо да си оправят проблема с дълговете, пък после да мислят за ново разширение. Оттук насетне въпросът е доколко ще се редуцират отношенията на Кремъл със Запада и дали няма да прераснат в открита конфронтация. Противоречията относно Сирия, Грузия, т.нар. списък на Магнитски, монополът на &bdquo;Газпром&rdquo; са все неща, които убиват дори и досегашния обем на взаимодействие на Русия и западните й партньори.</p> <p>И докато този вектор се ерозира, евразийската мечта на Путин почва да се реализира. В споменатата статия в &bdquo;Известия&rdquo;, той представя своя проект Евразия като многоетапен процес.</p> <p>Броени дни след това в Петербург, малко изненадващо за наблюдателите, бе подписан договор за свободна търговия между осем бивши съветски републики, а други три поеха ангажимент да се присъединят до края на годината. Практически е изграден икономически конгломерат, който обхваща територията на целия бивш Съветски съюз, с изключение на Прибалтика и Грузия. И въпреки че страните са формално равнопоставени, самият мащаб на Русия ще й зададе възможността да диктува стопанският ритъм на това пространство. Нещо повече, държавите, влезли в тази зона, ще продължат да разчитат на съветския си тип икономика, което ще бъде една допълнителна защитна стена за управляващите режими. Защото съществуващите олигархични системи се опитват да упражняват максимален не само политически, но и икономически контрол. Когато те говорят за стопанска модернизация, това си е чиста проба демагогия, доколкото непременно условие за подобен процес е премахването на мъртвата хватка на администрацията върху обществото и индивида, сиреч разрушаването на управленските системи.</p> <p>Обръщането към Азия премахва и една геополитическа прокоба за Русия, дефинирана от Збигнев Бжежински, и тя засяга Украйна. Американският политолог твърди, че Русия не може да бъде империя, ако не контролира Украйна. Новият порив на Путин решава тази дилема, доколкото тя има място само от гледна точка на отношенията Русия&ndash;Запад. От гледна точка на Евразия Украйна, Беларус и Молдова са ценни в ролята си на санитарен кордон, една обезопасителна ивица, от която се очаква да не позволява инфилтрирането на западните идеи в постсъветското пространство. За Москва е практически от еднаква ценност дали ще има една съюзническа Беларус или една разкъсвана от вътрешни конфликти Украйна, важно е те да не бъдат проспериращи и демократични държави, да не дели само една гранична линия сравнението между функциониращото гражданско общество и руският авторитаризъм.</p> <p>Установяването на влияние в постсъветското пространство може да се определи като малкия кръг на азиатската политика на Путин. Освен цел, която трябва да вдъхне живот на &bdquo;суверенната&rdquo; му демокрация, тя е и средство за една много по-мащабна игра, вече на фона на целия азиатски континент. Сама, Русия вече доста трудно може да играе ролята на равностоен партньор на страни като Китай и Индия. Установявайки контрол върху Средна Азия, Москва ще се опита да влезе в ролята на единствен доставчик на суровини от региона и да спре проникването на чужди капитали в стратегическите отрасли на бившите (и бъдещи) &bdquo;братски републики&rdquo;. Всеки, който е заинтересован от ресурсите на региона, ще трябва да преговаря с Кремъл. Веднага след като обяви завръщането си на президентския пост, Путин отиде на посещение в Китай, чиито резултати са засега нееднозначни. Пекин отказа да подпише дългосрочен договор с &bdquo;Газпром&rdquo;, а и няма как да не е разтревожен от започващите интеграционни процеси в регион, където самият той има значими икономически и политически интереси.</p> <p>Този подход &ndash; да дава икономически изгоди срещу политическо влияние, е любим на Путин и представлява един от основните лостове на руската неоимперска политика. В рамките на Европа той е все по-безперспективен, а бъдещето ще покаже доколко азиатските играчи са склонни да възприемат подобен тип размяна. Сигурно е, че на обикновените руснаци подобни сделки излизат доста солено, но е в традициите на тамошната политика това да не се калкулира.</p> <p>Основното е възможността на кремълския господар да диктува волята си на едно огромно пространство, лишено от свобода, т.е. от бъдеще.</p> <p>Но къде по-опасно за Русия е, че новият геополитически проект трябва да замести не само външната политика на страната, но и вътрешната. Путиновата система, като всеки авторитаризъм, има крайна точка на своето развитие и тя вече е достигната. Владимир Владимирович не се нуждае от още власт, но и е абсурдно да се смята, че ще отстъпи някаква част от прерогативите си. Именно тази равновесна точка е ключът към застоя, тя изисква запазване на политическото спокойствие с цената на потискане на всякаква обществена активност и публични дебати. И всичко това ще се прикрива под булото на новата цел &ndash; Евразия. Тя ще бъде маска, която ще отлага провеждането на така необходимите политически и икономически реформи вътре в страната. Руските граждани отново трябва да погребат мечтите си за по-достоен живот в името на една политическа химера, родена в Кремъл.</p>