25 май - битката за смисъла на ЕС

25 май - битката за смисъла на ЕС
Кризата в Украйна показа реалното ниво на доверие между водещите международни фактори - Европа, САЩ и Русия. Дълги години след края на Студената война отношенията им се развиваха в привидно спокойствие, с любезна размяна на визити и куртоазно замитане под килима на сериозните проблеми. Всичко това в името на световния мир и новите правила на играта.
<p>Случващото се през последните месеци в Украйна обаче показа, че съществува реална пукнатина и принципна разлика в разбирането на Европа, Русия и САЩ за начина, по който трябва да се развива светът оттук нататък. Съществува разлика в приоритетите, разлика в балансите, дори разлика във философията на правенето на политика. Отсъствието на диалог направи позициите непримирими, дълго толерираната непримиримост, от своя страна, създаде сблъсък, а веднъж случил се, този сблъсък неминуемо води до ескалация. В пламъците му лесно могат да бъдат изпепелени и принципи, и ценности, и обикновени човешки добродетели. Сблъсъкът е хранителната среда на екстремистите, националистите и на всякакви политически вампири, които живеят от омразата и задушават нормалността.</p> <p>В период на война омразата става нещо нормално. И някак на заден план остава смислената алтернатива, почиваща на толерантност и взаимно уважение, която да даде стимул на хората, че доброто има шанс, че макар и по-трудно за отстояване в дългосрочен план, доброто дава онази сигурност, от която те се нуждаят.&nbsp;</p> <p>Цивилизованият свят на Европа е призван да защити именно тази алтернатива. Не само заради Украйна, а много повече заради самия себе си, заради хората в него, които продължават да вярват, че арогантността, насилието и самоуправството имат алтернатива. За това се изисква мъдрост, но и много кураж. Защото да се върнеш към смисъла на създаването на проекта Европа, след като през годините си правил много компромиси с него, означава да вземеш редица непопулярни решения, които със сигурност ще ти струват политическа подкрепа, но са единственото лекарство, което може да спре разнасянето на болестта.<br /> <br /> Преди да продължат напред единни в решенията си, лидерите на Европа трябва отново да станат единни в принципите си. На терена на двойните стандарти конкуренцията не е в тяхна полза. Лидерите на Европа трябва да докажат пред собствените си народи, че кризата в Украйна не е битка на Изтока и Запада, а е битка между две политически, а защо не и между две житейски философии.&nbsp;<br /> <br /> <strong>Това е битка за смисъла на ЕС.&nbsp;</strong><br /> <br /> На 25 май новината за Европа няма да бъде само резултатът от европейските избори. По-важната новина ще бъде резултатът от президентските избори в Украйна. Те ще са знак за това дали 25 години след падането на Берлинската стена европейската идея продължава да мотивира и привлича хората и дали перспективата, която тя дава ще победи рефлексите от миналото.</p> <p>На президентските избори през май украинците всъщност ще избират между цинизма и надеждата. Цинизмът, че всичко се оказва едно и също, че правото винаги ще е на страната на силните, че единственият шанс за слабите е примирението. И все пак надеждата, че има крепост, която се изправя срещу бурите и нейната защита е залог за реалната промяна в живота им.</p> <p><em>Текстът е от блога на Надежда Нейнски, водач на листата на &quot;Синьо единство&quot; за изборите за Европейски парламент на 25 май.</em></p>

Коментари

  • Ели Георгиева

    05 Май 2014 20:21ч.

    Надежда Нейнски е политик от световна величина. Тя е политически визионер от онази най-рядка порода- политици до мозъка на костите си, които не могат да съществуват в политически конформизъм. А това е нещо непростимо на родна сцена. Това е причината за сковаващия страх, неглижирането и тихата война, която се води срещу нея. Надежда Нейнски е единственият действащ национален политик, който ИМА КАКВО ДА ГУБИ и въпреки това зявява открито НЕЛИЦЕПРИЯТНАТА истина на свои и на чужди, без да мисли за последствията. Няма сделка. Всичко в интерес на истината. Трудно е да се прогледне затова. Цял живот сме обучавани в неверие. С примери и нагледно.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Elena

    05 Май 2014 22:02ч.

    Ако България имаше повече политици като Надежда,днес нямаше да сме на дъното на ЕС. Моят глас ще бъде за нея и за СИНЬО ЕДИНСТВО на тези избори

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • V

    06 Май 2014 0:00ч.

    Колко плати Надежда на администраторите, за да изтрият негативните за нея коментари?....

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • безиме

    06 Май 2014 0:47ч.

    мадам 12 без 5!....кога ли ще си признае какво и беше подшущнато в 12 без 5?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • пременил се Алия, пак в тия

    06 Май 2014 1:08ч.

    Ало, \&quot;Гласове\&quot;? Невероятно е поведението ви! Срам за уж свободния ви сайт! Нямаше нито един циничен коментар от тези, които сте изтрили. Не заслужавате уважение, просто сте смешни и жалки!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Реалист

    06 Май 2014 2:01ч.

    Това влиза сигурно в графата \&quot;Платена публикация\&quot;

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • тюрлюгювеч

    06 Май 2014 2:22ч.

    Аз не виждам никакъв смисъл в ЕС. Аз съм тоя, който плаща годишната вноска за членство, други са лапачите, които ползват еврофондовете. Не бих гласувал за евродепутати с 35 000 лв месечна заплата и 190 000 евро накуп на края на мандата за да си веят задниците да Брюксел и обратно с всички екстри. Това е една пробита каца от самото начало. Там са сбрани орел, рак и щука и е една манджа с грозде и тюрлюгювеч, а сега пък и Украйна!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Нане

    06 Май 2014 3:57ч.

    Не вярвям на нито една дума, изречева от тази персона. Смени си имотите, смени си съпруга, смени си партията, смени граматиката,смени фамилното си окончание (в целия славянски свят женските фамилни окончания са СКА -ДостоевСКА,- а тя, срамувайки се,че е българка, стана НейнСКИ.Как да й вярвам?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Нане

    06 Май 2014 3:57ч.

    Не вярвям на нито една дума, изречева от тази персона. Смени си имотите, смени си съпруга, смени си партията, смени граматиката,смени фамилното си окончание (в целия славянски свят женските фамилни окончания са СКА -ДостоевСКА,- а тя, срамувайки се,че е българка, стана НейнСКИ.Как да й вярвам?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • моята библиотека

    06 Май 2014 6:09ч.

    Две противоположни желания са ме съпровождали през целия ми път, откакто преди шест години видях за последен път слънчевия гръб на Витоша, до тук, където сега прозорецът ми гледа в тиха лондонска улица. Едното е желанието да забравя всичко, което е било преди — и добро, и лошо. Да захвърля миналото като тежък и ненужен товар, да отсека твърдо и с един замах 40 години от живота си, за да започна от някакво ново начало. Не нова глава, а напълно нова книга, на нов език и с ново съдържание. Винаги ме е привличала идеята за пълното прераждане, което може би е присъщо или на много страдалите, или на много грешилите. Това желание ми казва: „Какъв смисъл имаше да напускаш България, ако ще продължаваш да живееш с това, което е останало зад гърба ти, ако ще заселваш бъдещето с призраците от миналото, ако волните ти и неволни сравнения превърнат настоящия ти живот в литургия за предишния? Ако ще се отдаваш на сантиментални преувеличения по отдавна-отдавна отминала красота, ако ще дириш оправдание на всичко сегашно и бъдещо в миналото?“ Това желание ми повтаря Гьотевата мисъл, че моята родина е там, където ми е най-добре, и ме тласка да се движа из нови страни, да срещам нови хора, да уча нов език, да се опитвам да мисля и живея по нов начин. А другото желание е това на момчето от приказката за цар Траян с козите уши. Това е трудно удържимият, почти болезнен порив на човек да се изприкаже, да изговори докрай всичко, което годините са натрупали у него, да го излее навън, сякаш то го души, защото принудително е стояло вътре. Желание, което ми казва, че миналото е по-реално от настоящето, защото в него съм се родил и чрез него съм познал себе си, че то е неделима част от тялото и духа, че макар и в друг свят, аз все още непокътнато съм си там — край Витоша, И всичко там е по-живо, по-звучно, по-цветно от това, което е тук, около мен. Желание, което ми заповядва да не отстъпвам моята България на онези случайните хора, които случайно са се родили в нея, случайно живеят там и случайно ще си отидат, защото нито я познават, нито я обичат, нито ги е грижа за нея, защото са слепи и прости слуги на чужда воля и чужда страна. Желание, което ми повелява, че има смисъл да съм тук само ако продължавам да бъда там, че имам привилегията и задължението да разкажа за онзи живот — такъв, какъвто е. Това желание ми сочи умъртвената България, представена от безличието на официалните писания на режима и от отчайващата посредственост на тези, които говорят от нейно име. Както и фалшивата България, представена от неграмотността и пренебрежението на чуждите писания. Всеки път зад нарисуваната картина на безлично съществуване, на лишено от събития съвременно историческо живуркане, зад провинциалното спокойствие на гоголевска заддунайска съветска губерния съзнанието ми протестиращо вижда освен хлестаковци и градоначалници, хора и събития, въплътили по ярък, библейски начин характера на времето, несравнимо по-богати и по-многоцветни от ония, които чуждият господар е поставил на социалистическата витрина. Това желание ме заклева да разкажа каквото знам, така както е било, за да знае светът, че България не е само красива курортна страна, износ на домати и грозде, суверенна република без никакъв суверенитет, народна демокрация без никаква демокрация, безличен обществен живот, скован от тежка полицейщина, безлично покорство, пропито от древната мъдрост „Срещу ръжен не се рита“, безлична литература и осакатено изкуство. България, за която аз искам да разкажа, е страна на нестихващо кипене, страна, където жестове и думи са много-измерими, където всичко е съпровождано от своето отрицание, където сила и слабост, любов и омраза, мъдрост и глупост, смелост и страх вървят заедно — отричайки и утвърждавайки се едно друго. Под привидно спокойната повърхност на българското море върви силно и постоянно течение от конфликти, които откликват на най-важните въпроси на нашето време и обхващат всичко — философия, политика, морал, религия. Когато аз неволно сравнявам живота на един обикновен западен гражданин с живота на един обикновен българин, струва ми се, че разликата е толкова голяма, че животът на първия може да се представи с проста детска рисунка, докато животът на българина днес е главозамайваща плетеница от символи, абстракции и натура. Ние сме подложени на въздействието на далеч повече фактори и сили, отколкото западният гражданин може да си въобрази. Ако западният гражданин се стреми да спечели колкото може повече, нашият главен инстинкт е да не загубим и това, което ни е останало. Днес ние, българите, сме богатият пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може. Ние не вярваме нито в хартата на ООН, нито в международната дипломация и политика, нито в хуманните намерения, нито в сантименталните съчувствия. Ние сме примерът на съществуване без право на избор и понякога се учудваме, че и така може, че и така са съществува, въпреки съзнанието, че сме обречените човеци, чиито сенки са зазидани в стените на нашия затвор. Животът под похлупака няма хоризонтално измерение. Всичко е разположено по вертикална стълба с две посоки — нагоре и надолу. По тази стълба се разиграва безспирен карнавал на властта на човека над човека, върви манифестация от катерене, бутане, удряне и блъскане, на стремглаво изкачване и на насилствено слизане. По тази стълба се плетат заговори, водят се сражения, прегрупирват се сили, разпалват се амбиции и първични инстинкти и се гаси всеки пламък на благородство и достойнство. И неспирният лозунг, който милиони високоговорители крещят, е, че всеки се бори за щастието на другите. Всички думи, произнесени под похлупака, непрестанно менят съдържанието си. Лъжа и истина разменят своите стойности с честотата на променливия ток. Ние имаме държавници, които нямат държава, личности, които нямат лица, политици, които нямат политика, магазини, в които не се продава нищо, писатели, които не пишат, избори, в които няма избор, съд, който сам е осъден, кражби, които се наричат привилегии, и привилегии, които се наричат кражби, мачове, за които резултатът се знае, преди да са започнали, и престъпления, които са разкрити, преди да са извършени. Линията на нашето развитие е най-невероятният лабиринт. Ако днес вие сте герой, утре може да сте предател, вдругиден могат да ви обесят, а още по-вдругиден — да ви реабилитират и издигнат паметник. Всеки по стълбата може да върши всичко, което му дойде на ума, без никаква отговорност, но с едно-единствено оправдание — че го е сторил за партията. Под похлупака партията — това е най-реалното и същевременно най-имагинерно понятие. Реално, защото всеки усеща натиска и като силно увеличено атмосферно налягане. Имагинерно, защото никой не е видял лицето й. Затова днес ние сме много повече герои на Кафка, отколкото на дядо Вазов. Макиавели ни е толкова понятен, колкото и Ботев, а театърът на абсурда — това е всекидневният ни живот. Ако за всички хора по света Макбет, крал Лир и Ричард Трети са герои от театралната сцена, у нас, в България, те са гражданите, с които живеем и които взимат най-дейно участие в нашия живот. По софийските улици вие можете да срещнете другаря Калигула, следван на почетно разстояние от другарите Талейран и Фуше, а Остап Бендер наистина командува парада. Ние нямаме настояще, а само минало, което е ужасно, и бъдеще, което е прекрасно. Ако мнозина западни граждани прекарват живота си в продължително общение с кучета и котки, ние живеем в най-тесен контакт с хора, в пълна взаимозависимост, ние съществуваме чрез другите и другите съществуват чрез нас, всеки е срещу всеки и всеки е с всеки, защото така повелява законът на оцеляването. В тази невероятно тясна близост ние чувствуваме топлината на телата си, най-леките тръпки, най-недоловимите движения, свикнахме да четем по лицата си и можем да разговаряме с часове, без да кажем дума. А нашите часове са по-дълги от западните, защото съдържат едно огромно и постоянно очакване. Нашите нощи са по-богати, защото освен с мрак ни даряват и с безсъние. Ако западният гражданин познава множество нюанси на седемте цвята на дъгата, ние познаваме великолепно двата най-конфликтни цвята — черното и бялото — във всичките им преходи. И затова, когато западните революционерчета крещят за коренна промяна на света, за бъдещ щастлив живот при социализма или комунизма, ние искаме да им кажем: „Елате при нас, под похлупака, елате и живейте вашия щастлив живот!“ Те не знаят съдържанието на думите, които бръщолевят, и се опияняват от инфантилните си фантазии. Ние знаем това съдържание. Платили сме най-висока цена, за да го научим. Ние сме видели как зад красивите лозунги на революцията вървят гладни за власт големи и малки акули, видели сме как първата линия на идеалистите неизбежно се подменя от банда безогледни властолюбци, алчни диктатори, агенти на чужда държава, които, веднъж докопали властта, създават най-потисническата полицейска държава и връщат духовното развитие на народа си поне с няколко века назад. Видели сме как изчезват личностите, как се унищожава човешката индивидуалност, как се корумпира духовен живот на цял народ, за да се сведе до безропотно стадо. Видели сме много от тези най-унижаващи човешкото достойнство манифестации, където нормални хора трябва да аплодират някакъв жалък нещастник, който се е самообявил за полубог и има маха снизходително от висините на своята полицейска недостъпност. Видели сме, че единствената цел в живота на тези другари е да държат със зъби и нокти властта, единствените им интереси са тези на собственото им грандоманско съществувание, единственото щастие, за което се борят, е тяхното собствено щастие и единствената служба, която имат, е да служат на чуждата държава — собственик на похлупака. Те си спомнят, че са българи, или пък забравят, че са българи според текущите нареждания на чуждото външно министерство, което ги е назначило. Те са толкова големи патриоти, че на няколко пъти, попаднали в хаос и безизходица, молят господарите си официално да присъединят България и да я превърнат в поредната губерния.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • .

    07 Май 2014 5:12ч.

    Литературно произведение, достойно за кандидатстване във ВУЗ. От лице, което е било дълго време в политиката, депутат, част от правителството и евродепутат се очаква да сподели какво е направило за просперитета и добруването на българския народ и за България. Няма реални успехи, с които да се отчете, докато провали бол, а има намерение да продължи в този бранш. Всеки може да даде определение „що е това?”.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • не

    11 Май 2014 0:47ч.

    Не,няма да гласувам за тази госпожа и не искам да има ЕС.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи