- 10 Sep 2020
- 152
- 20
24 май наистина е чудесен празник. Това се усеща вътрешно. Независимо от политическия строй и неизбежното формализиране покрай официалните чествания, това е един от малкото дни в празничния календар на България, които не будят спор. Всички се радват на този ден и предполагам, имат усещане за празник, а не просто за неработно време, което трябва да се чудиш как да запълниш. Всъщност това вътрешно сияние на празника е най-силното доказателство за неговата достоверност. От гледна точка на разума, той няма никакво място не само в днешна, но и във вчерашна България. Често можете да чуете думи на гордост, че сме единственият народ, който празнува ден на културата. И това наистина звучи невероятно за страна, чиято култура тотално отсъства от културния живот на другите страни. България може да се гордее с това, че чества културата си, но на културната карта на Европа и света тя просто отсъства. Няма такава страна.
<p>Допреди години беше по-лесно да се самозалъгваме, че и ний сме дали нещо на този свят. Докато не ни даваха да излизаме в него и да го опознаем, за да открием, че светът не само не ни забелязва, а дори не подозира за същестуването ни. За да открием, че името на нито един български писател не е добило популярност извън тесни специализирани кръгове, което означава, че сюжетите на родната ни литература никога не са успели да развълнуват почти никого извън пределите на България. Да се удивим от факта, че картините на класическите ни майстори често струват по-малко от рамките, които ги крепят, и че дори Панчо Владигеров и рапсодия "Вардар" не са имена, които ще чуете извън пределите на зала “България”. Разбира се, има много добри интерпретатори на изкуство, най-често музикално, но това не е повод за голяма гордост, защото и в този занаят, както и в останалите, конкуренцията е жестока и трябва да се състезаваш всеки ден, а българските имена не са често срещани сред първите десет в дадена област.</p>
<p>Имаме навика да се гордеем с постиженията на сънародници, които обаче предпочитат тотално да се еманципират от произхода и дори от езика си, както това се случи с Христо Явашев и Цветан Тодоров Боров. Много често дори българите навън се радват на успех, след като успеят вътрешно да скъсат с българщината си и да се освободят от клишетата на насажданата им родна култура. Всъщност традиционната българска култура днес е социалистическа. Тя е отгледана, в началото насилствено – след 9 септември 1944 година, а след 1989 г. се разви съвсем органично и естествено се превърна в чалга. Това е истинската култура на днешна България, но не виждам какво общо има тя с 24 май. Нямам предвид само чалгата във фолк клубовете, а нахлуването й във всички сфери на живота – от “високата” култура до политиката и т.н.</p>
<p>Чалгата се роди съвсем естествено от социалистическата култура, която пък по насилствен начин унищожи едва проходилата следосвобожденска културна традиция на България. При това, забележете, става дума за физическо унищожение. За отстраняването на хора, семейства и поколения, които са били представители на тогавашния духовен елит, който за разлика от насадения от комунистическата власт, си е бил съвсем автентичен, макар и скромен. Да не говорим, че преди 1944 г. в България рядко е имало години на истинска свобода, политическа нормализация и обществено спокойствие, необходими за отглеждането на културна традиция. След 1989 г. не се намериха достатъчно хора, които да се опитат да завържат наново разкъсаните духовни връзки между изгубените поколения. Това, за което ни стигна въобръженето, бе малоумното противопоставяне на едно клише с друго клише. “Колко хубаво си беше по царско време, докато не дойдоха мръсните комунисти”, гласеше клишето на сините. “Брадатите фашисти от СДС искат реваншизъм”, пък отговаряха червените.</p>
<p>След като първите облаци прах от срутената стена се поизчистиха, почти всички дружно се заеха да реставрират окаяната социалистическа култура и политическото й моделиране по подражание на Людмила Живкова. Малцинството, което разбра, че културата означава преди всичко свобода във всеки смисъл на тази дума и че наличието на Министерство на културата е доказателство за липса на култура, се изнесе от този Перник на духа и започна да търси реализация навън. Както вече казах, след обмислено и последователно скъсване с българщината, Илия Луков, Лили Иванова, Любомир Левчев, Светлин Русев, Дончо Цончев, Ивана, Георги Първанов, Глория, Бойко Борисов, Божидар Димитров, Андрей Пантев, 3 март, Батак, "Атака", Лютви Местан, О, Шипка! и съответните им сини, антикомунистически антиподи, които решиха, че истинската култура може да се прави само с кинти на Сорос, а Сейнт Валънтайн и Вси Светии са алтернатива на Осми март и Деня на будителите... Както и да е. Исках да кажа, че макар да нямаме никакви основания да празнуваме 24 май, фактът, че този ден все още събужда усещането ни за празник, означава, че не сме забравили докрай България, която изгубихме.</p>
<p><em>Коментарът е публикуван във в. "Галерия".</em></p>
