- Автор: БТА
- 27 Дек 2025
- 2018
- 2
Мишел Пиколи, от чието рождение днес се навършват 100 години, бе един от последните велики актьори от своето легендарно поколение – това на европейското кино от 60-те и 70-те години на миналия век. Пиколи беше по-скоро характерен актьор и „обикновен човек“, отколкото филмова звезда. И въпреки това се отличаваше с изключително екранно присъствие.
„Кажи ми кои са приятелите ти, за да ти кажа какъв човек си“, гласи популярна френска поговорка. Пиколи беше добър приятел със Симон Синьоре, Ив Монтан, Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар. Всички те подкрепяха левичарските идеи, но Пиколи никога не одобряваше тоталитарните режими в бившата Източна Европа, пише кинокритикът Каспър Салмън в сайта MUBI.
Той беше любим партньор на най-добрата си приятелка – актрисата Роми Шнайдер, а близки отношения го свързваха също така с италианския актьор Марчело Мастрояни и френската актриса Катрин Деньов.
С Роми Шнайдер в "Нещата от живота"
Пиколи беше по-скоро характерен актьор и „обикновен човек“, отколкото филмова звезда. И въпреки това се отличаваше с изключително екранно присъствие и работа с много от най-големите режисьори на своето време – от Жан-Люк Годар до Леос Каракс, коментира Салмън.
Пиколи е роден през 1925 г. в Париж, в семейството на френска пианистка и италиански цигулар, отбелязва биографията му в сайта за киноистория IMDB. Кариерата му започва като статист през 1945 г. Това са години на малки роли и работа предимно в театъра. Това са и години, в които – ако погледнем малко отвъд личната му история – идеята за обединена Европа започва да се кристализира. Докато младият актьор приема все повече второстепенни роли, договорите от Париж (1951) и Рим (1957) водят до създаването на Европейската икономическа общност, предтеча на Европейския съюз. Този контекст е важен, защото още от началото кариерата на Пиколи се отваря към великите европейски режисьори, чието творчество процъфтява в следвоенния период.
В това отношение пътят му може да бъде сравнен с този на Марчело Мастрояни – негов съвременник, който също се движеше свободно между различни страни и кинематографии. След като се утвърждава в италианското кино, Мастрояни работи с европейски режисьори като Лина Вертмюлер, Тео Ангелопулос, Надин Трентинян и Мануел де Оливейра.
С Катрин Деньов в "Дневна красавица"
Кариерата на Пиколи е удивително сходна. Ангелопулос и Де Оливейра също фигурират в нея, а той работи с Мастрояни във френско-италиански филми на Марко Ферери – най-известният от които е „Голямото плюскане“ (La grande bouffe, 1973). Това е мрачен и брутален фарс, в който четирима приятели решават да ядат до смърт. Наред с тази международна кариера, подобно на Мастрояни, Пиколи развива и силно присъствие в родната си Франция, работейки с режисьори като Ален Рене, Жак Ривет, Клод Соте, Анес Варда и Клод Шаброл.
Този вкус към европейските теми е характерен за определен период от световното кино – особено актуален днес, когато някои страни от Европейския съюз се затварят в себе си и във въздуха отново витае национализъм. Пиколи, убеден левичар през целия си живот, политически активист и човек, завинаги белязан от ужасите на Втората световна война, никога не криеше убежденията си. След войната той е сред първите членове на "Движението за мир" (Mouvement de la Paix) – пацифистка организация, свързана с фигури като Раймон Обрак от френската съпротива. Работи с политизирани режисьори като Коста-Гаврас, например в Shock Troops (1967) – филм за група партизани, борещи се срещу нацистите.
Мишел Пиколи в "Голямото плюскане"
Голяма част от кариерата на Пиколи преминава в критика на буржоазията – мързела и самодоволството на богатата средна класа, твърде погълната от собствените си дребни драми, за да забележи света около себе си. Това е особено видимо в работата му с Луис Бунюел – например в „Дневникът на една камериерка“ (1964), или във вече споменатия „Голямото плюскане“, където Пиколи се самоубива в отвратителна оргия, замислена като обвинение срещу съвременния консумеризъм.
Също толкова смущаващ и морално съмнителен е неговият изискан буржоазен джентълмен в „Дневна красавица“ (Belle de Jour, 1967) на Бунюел – персонаж, който убеждава уважаваната съпруга на лекар (Катрин Деньов) да прекарва следобедите си, работейки в луксозен публичен дом. Почти 40 години по-късно Пиколи повтаря ролята си с фин чар в „Красива завинаги“ (Belle Toujours, 2006) на Мануел де Оливейра, припомня в. „Гардиън“.
Пиколи никога не беше типична филмова звезда като Мастрояни. Той изглеждаше обикновен, правдоподобен, галантен, но не и съблазнителен. Ролята, която го направи известен – малка, но ключова – в „Дулосът“ (Le Doulos, 1962) на Жан-Пиер Мелвил, е показателна. Срещу харизматичния Белмондо Пиколи играе Нутечио – остаряващ криминален бос, чиято финална сцена е изпълнена с тиха, дзен-меланхолия.
С Брижит Бардо в "Презрението"
Подобно на Белмондо, Пиколи работи и с Годар – в „Презрението“ (1963). Срещу иконата Брижит Бардо той е лаконичен, жесток, но човечен – образ, който предизвиква съчувствие, а не възхищение. Тази човечност го следва през цялата му кариера – чак до „Лоша кръв“ (1986) на Каракс. В по-късните години Пиколи придобива по-голяма внушителност – в „Смешно“ (Ridicule, 1996) или Nothing About Robert (1999) – но дори тогава остава топъл и човечен.
В „Имаме папа“ Пиколи показва пълния диапазон на таланта си – уязвимост, ирония и дълбока човечност, което му носи наградата „Давид на Донатело“. Въпреки повече от 200 проекта за 60 години, той никога не печели „Сезар“ и има само четири номинации. Но независимо дали ролята е голяма или епизодична, Пиколи винаги ѝ придаваше тежест, хумор и иронична дистанция – разкривайки човека под образа.
Източник: БТА
