- Автор: Гласове
- 06 Sep 2025
- 1926
- 0
Грузинско-руският режисьор, сценарист и актьор Георгий Николаевич Данелия разказва комична история от 1979 година. Франсис Форд Копола — в годината на премиерата на „Апокалипсис сега“ — идва в Москва за XI Московски кинофестивал да види „Есенен маратон“ на Данелия. Уговорката била в 10 сутринта да гледат филма, но предишната вечер Копола бил на гости на някого в Москва и се напил много. Дошъл чак за обяд. После гледали „Есенен маратон“.
Вечерта решили да го заведат в извънградски грузински ресторант, но се оказало, че домакините нямат пари; набързо събрали някаква сума — недостатъчна. Поръчките обаче завалели: хляб, зелении, сулугуни, бобена яхния, пиле с орехов сос, минерална вода „Боржоми“, седем бутилки водка, пет бутилки „Киндзмараули“, черен хайвер и сьомга за всички. Накрая Данелия със свито сърце поискал сметката — а тя вече била платена от дребен узбек със смешна шапка и медал „Ветеран на труда“...
Цялата история на Георгий Данелия:
По време на Московския кинофестивал 1979 година се обадиха от „Мосфилм“ и казаха, че утре в десет сутринта ще показват на Франсис Копола моя „Есенен маратон“ и Сизов (тогава генерален директор на киностудия „Мосфилм“) ме моли да дойда. Пристигането на Франсис Копола на Московския кинофестивал с филма „Апокалипсис“ предизвика огромен отзвук. За него се водеше борба, всички искаха да пообщуват с него и да го поканят на гости.
В десет бях на „Мосфилм“. Влязох при Сизов. Той говореше по телефона:
— А кога ще го докарате?.. Добре, ще почакаме — остави слушалката и ми каза ядосано: — Вчера е бил у някого на гости, там са го напили така, че сега не могат да го събудят. Така че да почакаме час. Ще покажем филма, после ще обядваме.
След час Копола не се появи, след два — също. Дойде едва към един и половина — тъкмо за обяд. Не пристигна сам. С него бяха брат му Джулио, племенници, братовчедка със съпруга, децата и бавачката, преводачи.
На обяда разказах на Копола какво се случи в Тбилиси, когато в Дома на киното показваха неговия прочут филм „Кръстникът“. Да попаднеш на тази прожекция мечтаеше целият град. На един богат човек по пощата му изпратили пет билета, той се зарадвал. Тръгнали цялото семейство: той, жена му, синът, дъщерята и една роднина от Дигоми. Когато се върнали, апартаментът бил празен. Изнесли всичко — включително картините, антикварните мебели и дори чешката тоалетна чиния. На Копола тази история му хареса.
След обяда показаха на гостите филма. На италианците картината им хареса.
После отидохме в хотел „Русия“, където живееха гостите на фестивала. Семейството на Копола — с две фестивални „Чайки“. А Копола с преводача — с мен, в моята кола. По пътя попита:
— Във вашия филм героят час и половина изневерява на жена си. Имаше ли проблеми?
— Не.
— Странно... Вчера ваши колеги ми се оплакваха, че в съветското кино нищо не може да се показва. Не е ли така?
— Някои неща могат да се показват, но не всичко...
В хотела се сбогувахме. Копола отиде в стаята си. А аз се запътих към рецепцията, за да разбера в кой номер е отседнал моят приятел, западногерманският продуцент Сергей Гамбаров — за него бях приготвил албум с рисунки на Сергей Айзенщайн. Във фоайето на хотела се натъкнах на сестричката си, актрисата Софико Чиаурели.
— Не си виждал Кока Игнатов? — попита тя развълнувано.
— Не, какво има?
— Вчера Копола беше у Двигубски и ние с Кока го поканихме днес в „Иверия“ (имаше такъв грузински ресторант в Голицино, по Минското шосе). Кока някъде изчезна, а аз имам само шестдесет рубли. Трябва да намерим пари. Имаш ли?
— Вие така сте напили Копола вчера, че едва ли помни какво му е говорил Кока.
— Какво значи „не помни“, а ако помни?
— Хайде да попитаме.
Отидохме при фестивалната служба и помолихме да разберат плановете на Копола за тази вечер. Те се обадиха на секретаря на Копола и той каза, че тази вечер Копола е поканен от грузинска актриса в извънградски ресторант.
У мен имаше към трийсет рубли, у Софико — шейсет, общо деветдесет — за вечеря с Копола и свитата му в извънградски ресторант е малко. Какво да се прави? Да се ходи до спестовната каса за пари е късно, вече е затворено. Качих се в стаята при своя съкурсник, режисьора Шухрат Аббасов, взех на заем „до утре“ 190 рубли (всичко, което имаше) и, естествено, поканих и него на вечерята. Слязох във фоайето. Питам Софико:
— Колко души ще сме?
— Аз, ти, Коля Двигубски, от тях — към осем души.
— Още Шухрат.
— Да сложим с резерв — петнадесет.
— Ако е в Дома на киното, би трябвало да стигнат, а в ресторант „Иверия“ — не знам.
Обадих се на секретаря на Копола и го помолих да разбере дали Копола не иска вместо извънградския ресторант да отидем в ресторанта на Дома на киното. Секретарят разбра и предаде, че Копола казва, че вече е бил в Дома на киното, а днес иска извънградски, грузински.
Обадих се в „Иверия“, поръчах маса за петнадесет души.
Когато Копола със семейството си и свитата слезе, казах, че Софико ми е сестра и тя ме е поканила на вечеря също. И обясних на преводача как да се стигне до „Иверия“.
— Има ли някой от телевизията? — извика високо преводачът.
— Има — обади се една млада жена, облечена с дънки.
— Караме към „Иверия“ по Минското шосе.
От хотела потеглихме в следния състав: две „Чайки“ със семейството на Копола, три „Волги“ с преводачи, фестивалната служба и свитата на Копола, мосфилмовски микробус РАФ с кинокритици, микробус със снимачен екип от ЦСДФ, лек автомобил. И ние на син „Жигули“: Софико, художникът Коля Двигубски, Шухрат Аббасов и негов приятел — малък узбек с тюбетейка, с медал „Ветеран на труда“ на ревера на сакото.
— Какъв ужас! Цялата тази тълпа ще седне с нас на масата ли?! — нервничеше Софико.
— А къде да ги дяваме.
— Ужас!
Спрях при уличен телефон-автомат, обадих се в „Иверия“ и помолих да сложат не за петнадесет, а за трийсет души, и още отделна маса — за осем, за шофьорите. А предястията засега да не ги слагат.
Когато пристигнахме и всички насядоха по масите си, Софико каза на Копола:
— Франк, има два варианта: може да поръчаме обикновена вечеря — горе-долу същата храна, която ядеше вчера, — или проста селска вечеря, каквато грузинските селяни ядат всяка вечер.
— Обичам простата храна — каза Копола.
— Донеси на всички лобио, зелени подправки, сулугуни, хляб, седем бутилки водка и трийсет „Боржоми“ — поръчах аз.
— Само това ли е? — попита сервитьорът.
— Не, почакай — обади се малкият узбек с тюбетейката. — Георгий, знаете ли кое друго е вкусно селско ястие? Сациви. Това е варено пиле с орехи — обясни той на преводача. Онзи преведе.
— Сациви за всички? — попита сервитьорът.
— На мен не ми трябва — казах аз.
Софико и Двигубски също отказаха. Останалите поръчаха сациви.
Отворих менюто и започнах да търся колко струва сацивито.
— Само това ли е? — попита сервитьорът.
— Това е — каза Софико, — носи.
— Не, почакай. Софико Михайловна, а знаете ли какво още обичат грузинските селяни? — не мирясваше малкият узбек. —
Грузинските селяни обичат младо агне, изпечено цяло.
— Сега не е сезон, уважаеми. Донеси това, което вече е поръчано — разпореди Софико на сервитьора.
Сервитьорът отиде да изпълнява поръчката.
— Откъде се взе този идиот? — попита ме Софико на грузински.
— Шухрат го доведе — отговорих ѝ също на грузински.
Шухрат чу името си и сви рамене — уж разбира всичко, но нищо не може да направи.
Когато сервитьорите донесоха водка „Столичная“ и вода „Боржоми“, малкият узбек попита:
— Георгий Николаевич, опитвали ли са вино „Киндзмараули“?
— Не са — каза преводачът.
— От виното „Киндзмараули“ колко бутилки? — веднага попита сервитьорът.
Софико ме погледна, въздъхна и каза:
— Донеси пет бутилки, а после ще видим.
И тогава видях как друг сервитьор носи на поднос шест кутии с черен хайвер и сьомга на масата на шофьорите. Малкият узбек също видя.
— Георгий Николаевич, тук има черен хайвер! Попитай — нареди той на преводача — обичат ли черен хайвер?
— Обичат — уверено каза преводачът.
— Черен хайвер — колко? — попита сервитьорът.
Погледнахме се със Софико.
„Ще оставя паспорта, утре ще изтегля пари от книжката и ще се разплатя“ — реших аз.
— Донеси черен хайвер за всички! — казах.
И се успокоих.
Вечерта мина добре. Беше весело. Софико — остроумна и обаятелна — беше прекрасна домакиня и водеща на наздравиците. Оркестърът не спираше да свири музика от „Кръстникът“ и „Мимино“. После на сцената излезе Джулио и изпя ария от операта „Палячи“. След него слабичък кинокритик с рогови очила — Фима Розенберг — от сцената изпя: „Колко съм заклал, колко съм прерязал, колко души съм погубил, само теб — сивоокия трън — най-много обикнах.“ На него му се струваше, че тази песен е в стила на филма „Кръстникът“ и трябва да се хареса на Копола. А за да не ми е обидно и на мен, критикът изпя песен по стихове на Евтушенко, която звучи в ресторанта във филма „Мимино“:
„В стъклото вперил черния си нос,
все чака и чака някого песът.
Аз ръка в руното му слагам,
и също аз някого чакам.“
Когато вечерята свърши, помолих сервитьора да донесе сметката.
— Всичко е платено — каза сервитьорът и погледна към малкия узбек.
Малкият узбек виновато разтвори ръце и свенливо се усмихна.
Георгий Данелия, „Котаракът си отиде, а усмивката остана“
