- 10 Sep 2020
- 71
- 11
Преди десетина дни българският писател Захари Карабашлиев, който живее в Калифорния, САЩ, изпраща по електронната поща няколко въпроса по теми, които го вълнуват, на един един от кандидат-президентите – Меглена Кунева. Изненадващо и за самия него Кунева му отговаря. Публикуваме задочния диалог между двамата.
<p><em>Преди десетина дни в нощния влак Варна–София, неуспявайки да заспя от жега и глъч на лагерници от съседните купета, мислейки за какво ли не, нахвърлях в бележника си няколко въпроса към един от кандидат-президентите на България, Меглена Кунева. Въпроси, които ме вълнуват като човек и гражданин на страната, в чиито тъмни равнини ме носеше този влак. Сутринта ги пуснах на имейл адреса на кандидат-президента, който адрес взех от своя позната, честно казано, без да инвестирам кой знае какви надежди за отговори. Каква бе изненадата ми обаче, когато получих такива. Споделям ги тук без какъвто и да е коментар и без какъвто и да е скрит подтик. Мисля, че отговорите по-долу ще помогнат на всеки един от нас да направи своя личен избор. Не е важно дали този избор е свързан с госпожа Кунева или с друг кандидат за тази позиция. Важното е да е личен. Бих искал да задам подобен комплект въпроси и на други кандидат-президенти и се надявам да имам възможността да го направя.</em></p>
<p><em>В политиката (както и в драматургията) диалогът трябва да движи действието.</em></p>
<p><em> Захари Карабашлиев <br /></em></p>
<p><strong>1. Идеалист ли сте?</strong></p>
<p>Да. И преустанових неудобството да го признавам открито. На много хора им е неловко да говорят за идеал, за да не ги помислят за непрактични. Винаги ще има разлика между това, което е, и онова, което искаме да бъде. Всъщност ние имаме нужда от морална цел, идеал, отвъд интереса, за да дадем достойнство на живота си. Имаме нужда от морален прогрес. Опитвам се да дам рационален отговор. Може би в този случай само „да” на въпроса Ви стига.</p>
<p><strong>2. Какво различно от Вашите предшественици ще дадете на президентската институция?</strong></p>
<p>Всеки влиза с характера си в политиката. Мисля, че моят би се сблъскал с повечето церемониалност на президентската институция. Поне както се схваща сега. Ще обърна това, за да съм себе си. Познавам радостта от конкретния резултат, адреналина от него! Имах щастието да представя ясни резултати от моя политически труд и в България, и в Европа.</p>
<p>Искам планиран резултат, ясни задачи, година по година. Отчет за състоянието на нацията, а не поздравителни речи. Искам яснота при назначенията на така наречените квоти на институциите и ще дам примера. Мисля, че добрият пример също може да бъде заразителен. Гледах избора на нови членове на ВСС от мнозинството и си помислих как се изсмяхме в лицето на Европейската комисия в деня на критичния доклад към България. Казвам го открито днес, ще го казвам същото и ако ме изберат, ако се повтори подобен случай. Но първо бих опитала да го предотвратя. Знам как работи в Европа съвместен план на трите институции – Комисия, Парламент, Съвет – и мога да го направя у нас. Добрите цели изискват най-добрите начини те да се постигат.</p>
<p><strong>3. Как ще отстоявате интересите на гражданите пред лобистките сили, движещи политиката ни?</strong></p>
<p>Повече бих разбрала въпроса ви, ако ме бяхте питали за тъмните сили. Тези, които не се заявяват като лобисти. У нас вече никой не вярва на никого. И затова нищо не върви – нито икономика, нито политика. Загубата на доверие е парализа. И „изяжда” човешкото и общественото ни време. А животът се мери в път, посока и време, откакто свят светува...</p>
<p>Но на въпроса – първо, не съм една от тях, лобистките сили имам предвид. И това личи по всички възможни начини, включително и от яростната реакция към мен като участник извън системата. Второ – не влизам в уговорки под масата. Каквото и да ми струва това. Трето – открита съм. Мога и искам да обясня това, което правя, как го правя и защо.</p>
<p><strong>4. Вярвате ли в способността на индивида да влияе сериозно на хода на историята?</strong></p>
<p>Да. Вярвам до степен на тази на Айн Ранд – упорито и завинаги.</p>
<p><strong>5. Какво бихте искали да промените в себе си?</strong></p>
<p>Извън политическото ми аз, много неща – търпение, разпределяне на времето, умението да цениш мига. Но в политиката искам да бъда себе си. Там промяната има опасност да стане нагаждане. Хората, с които се виждам,с които работя, много ми помагат да се стремя да бъда по-добра, да мога повече, да съчувствам, да не забравям важното, да не се поддавам на самоцелния успех. Вярвам им безрезервно. Най-хубавата част са срещите с изумително интересни хора, които можеш да срещнеш навсякъде. И неочаквано да получиш отговор на мъчителен екзистенциален въпрос или на също толкова мъчителен практичен.</p>
<p><strong>6. Можете ли с няколко думи да диагностицирате състоянието на нацията?</strong></p>
<p>Огромен потенциал и също толкова голямо неверие. В нас самите. Но има многобройни острови на утрешния ден: една жена от Сливен, която е успяла да интегрира сина си, боледуващ от синдром на Даун, така че днес той да работи. Тя сега продължава да помага на други. Оркестърът „Карандила джуниър” с невероятно талантливи деца, за които се грижи Ангел Тичалиев. Десет жени, които се грижат прекрасно за децата в дома във Ветрен, без да разполагат дори с обществен транспорт да отидат на работа. Наградата за сценарий на моята приятелка Иглика Трифонова в Кан. Една любима книжарница, където хората умеят да ценят това, което правят. Това са само част от примерите. Разказвам Ви за хора, с които съм се срещнала само в последния месец и чиито лични истории са доказателство за това, че надежда има. Много са тези хора. Трябва само да ги свържем.</p>
<p><strong>7. Вярвате ли, че Вашият политически дискурс е адекватен?</strong></p>
<p>Той е верен. Знам това. Мислите ми са чисти. И ще доведе до добри резултати. Ако адекватен значи хитър, то тогава отговорът ми е „не, не е”. Само в последните 30-ина дни бях в 13 български града. Срещите с хората за мен означават вслушване, разговор. В тези срещи водещ не е политическия дискурс, а историите на хората разказани от тях самите. Когато ги събереш, виждаш как се разказва България: има сюжети, герои и трябва да ги събереш, за да се получи композиция. Това е автентичният разказ. На него вярвам.</p>
<p><strong>8. Кой от българските мъже политици вярвате, че можете да победите на канадска борба?</strong></p>
<p>Не е моят спорт. Там не мога да победя честно. А друг начин не ме интересува.</p>
<p><strong>9. А на шах?</strong></p>
<p>Шахът е много добър учебник по политика – разполагаш с ресурс, правила, ум, качества, опит. Разполагаш с това, което си научил. Различното е, че в шаха грешките на противника могат да те направят победител, а в политиката грешките на противника вредят на цялото общество. И ти си длъжен да не ги премълчаваш.</p>
<p><strong>10. Когато Барак Обама обяви кандидатурата си преди няколко години, беше приет почти на шега от огромна част от избирателите. Въпреки това той спечели убедително. Как бихте коментирали този факт?</strong></p>
<p>Като закономерен. Американците избират най-добрия по заслуги. Когато избираш, трябва да мислиш за утре, а не за вчера. Обама успя с това – той показа „утре”-то. Може да вземеш на шега един човек, но не и бъдещето си. Докато тук, в България, ние мислим за вчера, мислим в минало време. И това е част от процеса на растежа ни от 20 години насам - демокрацията ни е млада. Учи се. Учим се да избираме. Аз вярвам в зрелостта на българската нация. Ние не сме различни от американските граждани – и ние искаме „утре”-то ни да е сигурно. Бразилците направиха същия избор с Дилма Русеф – съгласиха се, че ще гледат напред. Защо да не можем и ние и то точно на тези избори, които идват?</p>
<p><strong>11. Има стотици хиляди българи, живеещи зад граница, но вълнуващи се от това, което се случва в Родината. Смятате ли, че можете да ги приобщите по-активно в политическия процес? И трябва ли?</strong></p>
<p>Не ги деля. Абсурдно е в днешния век принадлежността ти към страната да е свързана с пощенския ти код. Ето, вижте творците: някои от най-добрите съвременни текстове, писани за България, са написани извън България. А дали българите извън страната ни трябва да вземат участие в политиката? Да. Потенциалът на нацията е в активността на хората й. Политиката е профилът, лицето на съгласието, което сме постигнали. Стабилната политика е функция на съгласието. Несъгласието на хората с дадена политика, е най-силният стимул за промяна и реформаторство. Независимо къде живеят, българите са жизнено важни за страната си. Особено когато са взискателни и активни – както в съгласието, така и в несъгласието с политиките.</p>
<p><strong>12. Този въпрос ще е по-дълъг. Аз и семейството ми напуснахме България месеци преди МВФ да „стъпи” в България. Мислите ли, че политиците ни тогава договориха честни условия с МВФ за народа ни? Условия, при които хората да живеят с достойнство? Вярвате ли, че държавният сектор, учители, лекари, служители заслужават заплатите, които получават срещу труда си?</strong></p>
<p>Никой тогава не е бил готов да договаря с фонда. Това не са планирани преговори. Това е да молиш за пари в остра криза. Смятам, че е крайно време да знаем колко държава искаме, къде да се проявява тя и как да я финансираме. Не може да се оставяме на течението или да разчитаме на дисциплина, наложена отвън вместо отвътре. А що се отнася до заплатите, слагам знак на равенство между добре свършена работа, заплата и достойнство. Не съм привърженик на мисленето на обществото на сектори. „Секторното” мислене води до дефицити. Добрите цели се постигат с ясна и споделена отговорност, а не с поредното разделяне. И без това се делим по всякакви начини от твърде много време.</p>
<p><strong>13. Кои са трите ценности, които поставяте най-горе в личната си класация.</strong></p>
<p>Доброта, вярност, състрадание.</p>
<p><strong>14. Какво е ролята на вярата в личните ви избори?</strong></p>
<p>Определяща. Иначе не мога.</p>
<p><strong>15. Кой литературен герой/ героиня Ви е докоснал най-силно през годините?</strong></p>
<p>През различни години - различно. От приказките – героите на Братя Грим. Формиращи бяха. Помня гласа на баща ми, като ми четеше. Андерсен, Вилхелм Хауф и Николай Райнов вече четях сама. После – Марк Твен. Хъкълбери Фин повече, отколкото Том Сойер. После – Мопасан, тайно от нашите, в пети клас. И един ден – Зорба Гъркът. А като гледах и филма, осъзнах силата на добре разказаната история. Разказването на история е мощ, Захари. Вие най-добре знаете това. По-късно, в девети клас, през почти цялото лято, четох Достоевски. Поболя ме физически. В прекия смисъл на думата. Добре, че можех да си говоря с родителите ми. После? После май бях пораснала... Но няма да забравя, като открих Фокнър. След това и Дорис Лесинг, Маргарет Драбъл, Макс Фриш, Херман Хесе. Тони Морисън. „Възлюбена” – разтърсваща книга. И така до днес. Днес намирам за чудесен Алесандро Барико. Всичко от него си струва. А особено са ми скъпи българските автори – може би защото разбираме пластовете, близки са ни хуморът, усещанията.</p>
<p><strong>16. Какво четете в момента?</strong></p>
<p>Серия Жоржи Амаду. „Тиета”, „Пастири на нощта”. Също автобиографията на Клаудия Кардинале. Денят ми светва от хубава книга. Имам чувството, че нещо красиво се е случило на света и лично на мен.</p>
<p><em>Юли, 2011, Варна–София–Сан Диего</em></p>
<p><em>Текстът е публиксуван в блога на Захари Карабашлиев - <a title="http://zaro.blog.bg/politika/2011/08/01/zadochen-dialog-s-kandidat-prezident.794121" href="http://zaro.blog.bg/politika/2011/08/01/zadochen-dialog-s-kandidat-prezident.794121">http://zaro.blog.bg/politika/2011/08/01/zadochen-dialog-s-kandidat-prezident.794121</a></em></p>
