- 10 Sep 2020
- 382
- 14
По инициатива на Българския хелзинкски комитет на 25 октомври в „Гьотеинститут” ще бъде прожектиран германският филм „Забравените”, документален разказ за източногермански младежи, потърсили по времето на комунизма пътя към свободата през българските граници. Вие сте част от екипа. Разкажете ни за предисторията на този филм.
<p>В Германия се извършват планомерни образователни дейности, свързани с осмислянето на комунистическата диктатура. Там за разлика от България това е държавна политика. Както знаете, през август беше отбелязана 50-годишнината от издигането на Берлинската стена. По този повод Фондацията за осмисляне на диктатурата на Германската единна социалистическа партия (ГЕСП), която разполага с годишен бюджет от около 10 милиона евро, за да финансира филми, книги, възпоменания и други подобни начинания, беше обявила конкурс. Четири от предложените режисьорски проекти бяха одобрени, като един от тях бе на Фрая Клир – правозащитник, режисьор, писател и драматург. Тя е заловена при опита си да избяга от тогавашната ГДР и прекарва година и половина в затвора. През 1988 г. е откупена от ФРГ както хиляди други. Проектът за нейния филм беше подкрепен не само от фондацията, но и от телевизия RTL и от Католическата църква. На един по-късен етап се включи и вторият режисьор Андреас Куно Рихтер. Идеите за съдържанието на филма в основната си част бяха техни, но те възприеха и някои наши предложения, свързани със снимките на българска територия. Защото събитията, за които става въпрос във филма, макар и да се отнасят до граждани на ГДР, са се случили в България през 80-те години на миналия век. Творческото ни сътрудничество беше много интересно и ползотворно.</p>
<p><strong>Какви лични истории са представени във филма?</strong></p>
<p>Представени са четири истории на хора, опитали да избягат през българските граници, които завършват по различен начин. Един от героите – Михаел Шулц от Берлин, успява да избяга заедно със съпругата си през 1974 г. На колата си те са поставили фалшив западногермански номер. Нареждат се рано сутринта на опашката на ГКПП „Капитан Андреево” сред големия поток от завръщащи се за лятната си отпуска турски гастарбайтери. В един момент в суматохата те зарязват колата си и успяват да се промушат и да пресекат границата. Успешните бягства по онова време са рядкост – 95% от бягствата на източногермански младежи завършват със залавянето им или с убийството им. При българските бегълци процентът на успешните бягства е по-голям, тъй като все пак става дума за хора, които по-добре познават местността и начина на охрана на границите. Втората история е за брат и сестра от Дрезден, които се опитват да избягат през връх Ком. Те нямат представа, че българските туристически карти са фалшифицирани от ДС, не знаят, че има сигнализационна система, две телени огради по направлението, където те са избрали да преминат границата. Те са заловени, унижавани, обиждани като „фашисти”. Изпратени са в Централния Софийски затвор, където прекарват месец и половина в отвратителни условия. След това ги прехвърлят в ГДР, където остават в затвора още година и половина. Едва след това са откупени от Западна Германия.</p>
<p><strong>Само искам да направя едно пояснение за читателите. Между социалистическа България и ГДР е имало споразумение източногерманците, заловени на българската граница, да бъдат екстрадирани в ГДР, където ги съдят. В България само се извършват следствени работи, като копия от преписките също се изпращат на Щази. Можете ли да кажете как са се охранявали българските граници по онова време?</strong></p>
<p>Да, защото съм служил като войник на границата в края на 70-те – бях радист в отряда при Малко Търново. Дори съм превеждал на заловени младежи от ГДР. Имам добра представа какво бяха гранични войски тогава и изобщо какво представляваше границата. Системата за охрана наистина беше перфектна. Имаше 15-километрова гранична зона, в която не можеше да се влиза без открит лист. Навсякъде по пътищата имаше постове. На 2 км от самата граница се намираше т.нар. система С-100. Бегълците, които не са били запознати с обстановката, често са си мислели, че именно това е границата. И когато са успявали да преодолеят С-100, са се радвали. Те изобщо не са подозирали, че това всъщност е система, която при допир или срязване сигнализира най-близкия граничен пост. В приграничната зона има развита огромна агентурна мрежа на ДС и на Гранични войски, освен това са формирани и многобройни групи за доброволно подпомагане. Така че най-често бегълците са били залавяни още в 15-километровата зона. Но ако човек все пак успее да достигне до С-100 и да преодолее тази система, той започва буквално да се надпреварва със смъртта. Защото са били убивани дори хора, които се предавали с вдигнати ръце. Въпросните брат и сестра от Дрезден – Доротея и Михаел Прокш, са имали късмета да не бъдат застреляни. Заловени са между два кльона.</p>
<p><strong>А как е било осъществявано самото преодоляване на С-100?</strong></p>
<p>Първо, за успешното преминаване през 15-километровата зона бегълците е трябвало да се придвижват през нощта, по тъмно, защото ако ги види някой, веднага ще съобщи на граничарите или в милицията. Преодоляването на С-100 не е било невъзможно, но са им били необходими или някакви инструменти, или стълба. В архивите има такива описани случаи. Но обичайно те изобщо не са носели нищо. Друг начин е бил чрез изкопаване на проход под системата. На петнайсетина сантиметра в земята обаче също е имало проводник, който при допир е сигнализирал граничарите. Така че е трябвало под него да се копае. Някои технически подготвени младежи са правели „байпас” на мрежата, за да може единият проводник да се отреже и да има повече място за преминаване. По този начин са успели да избягат трима източногерманци в средата на 80-те години. Но най-често хората а били залавяни още преди да успеят да достигнат до системата С-100. Средно през 70-те и 80-те години всяко лято около стотина източногерманци са опитвали да преминат незаконно границата. Има сведения са двайсетина убити на границата, най-вероятно обаче са повече. Все още не са проучени докрай архивите, освен това има безименни гробове, за които местните жители твърдят, че са на убити при опит за бягство.</p>
<p><strong>Нека се върнем на филма. Каква е третата история?</strong></p>
<p>Третата история е на 21-годишния Томас Мюлер, също от Лайпциг, който решава да бяга през границата при Резово. През нощта преплувал Велека, успял да стигне до С-100, до кльона. Притеснил се, защото не знаел как да премине системата. Нямал нито инструменти, нито ръкавици. Навлязъл в полосата, после се отказал и се върнал, събрал отново кураж, пресякъл полосата и преминал С-100, като разбира се задействал системата. Оказал се между два кльона. Пристигнал граничен наряд и един офицер. Томас вдигнал ръце, но един от граничарите незнайно защо направил откос в краката му. И двата му крака били потрошени без причина, Томас нито се съпротивлявал, нито бил тръгнал да бяга... И вместо бързо да го закарат в болницата в Бургас, граничарите се нахвърлили върху него да го разпитват за съучастник. Заради двойните следи, оставени от Томас в полосата, били решили, че той има спътник. Завели го в някакъв къмпинг, където летували други германци, разпитвали дали го познават. И чак тогава, след като бил изгубил вече много кръв, го закарали в Бургас.</p>
<p><strong>Във филма участват и лекарите от Бургас, нали?</strong></p>
<p>Да, издирихме дежурния екип, който е приел Томас в болницата – д-р Колев, сестра Кючюкова и д-р Седларски. След толкова години те отново се срещнаха с Томас, който дойде за снимките в Бургас. Тогава, за да спасят живота му, лекарите решават да му ампутират единия крак. Правят му няколко операции. Много човешки са се държали с Томас, въпреки заплахите от страна на ДС. После вече го връщат в ГДР, където е осъден и изпратен в затвор. Две години, след като излиза от затвора, по една щастлива случайност успява легално да се прехвърли в Западна Германия. Тези три истории бяха включени във филма по инициатива на двамата режисьори. Четвъртата история за двете убити момчета я открих в архива на ДС и им я изпратих. Оказа се, че знаят за случая с Андреас и Детлеф и решихме да разкажем във филма и за тях. Андреас и Детлеф също са от Лайпциг, на 18 и 19 години, когато решават да избягат. Пристигат в Гоце Делчев през март 1981 г. За последен път ги виждат в ресторанта в Сатовча. Навсякъде правят впечатление, защото сезонът още не е туристически и са единствените чужденци в района. В крайна сметка, те са заловени край село Бръщен и убити с куршум в главата, въпреки че са вдигнали ръцете си като знак, че се предават. В архивите не пише кой ги е застрелял, но местните жители казват, че това е бил командирът на заставата.</p>
<p><strong>И няма разследване на това двойно убийство в архивите?</strong></p>
<p>Не. Във филма обаче показваме документи и снимки, които са открити в архива на Щази. Телата на момчетата, натоварени на магарета, първо са изложени за назидание в центъра на село Бръщен. После ги връщат в Лайпциг. Семействата на Андреас и Детлеф изобщо не са уведомени как са загинали децата им. Макар и да има снимки от аутопсиите на телата, те после са предадени на близките в запечатани ковчези и така са били погребани. В Бръщен убийството на тези момчета е останало в паметта на местните жители като много драматично събитие. Те жалят за тях, говорят за убиеца с неприязън, независимо че се усеща и страхът им да разказват публично за случилото се. И въпреки страха искрено и спонтанно се включиха във възпоменанието, което направихме в памет на жертвите, убити по българските граници и в частност на Андреас и Детлеф. Това ми направи невероятно силно впечатление.</p>
<p><strong>Българските власти подкрепиха ли по някакъв начин снимките в България? </strong></p>
<p>За снимките ни бяха необходими стари униформи, автомати, съветски джип... потърсихме съдействие от Гранична полиция чрез един офицер от Гоце Делчев. Той ни обясни, че биха могли да ни помогнат, но му трябва разрешение от началниците в София. След три писма до пресцентъра на МВР и многократни телефонни разговори ни заявиха, че няма да ни съдействат, защото не са получили разрешение. Е, справихме се и без тях, но е срамота...</p>
<p><strong>Както вече споменах, филмът „Забравените” ще бъде представен и пред българска публика. Но на подобни прожекции обикновено идват едни и същи хора. Не е ли възможно този филм да бъде популяризиран например сред ученици и студенти? </strong></p>
<p>В Германия такива филми се правят именно с образователна цел – младите да узнаят какво е било по времето на комунизма. Филмът „Забравените” също ще бъде използван сега в германските училища. Ще се опитаме и ние тук да му сложим субтитри, да го размножим и да го изпратим в регионалните инспекторати по образование, за да го разпространят и в българските училища. Всъщност имам идеята да подготвя пакет от поне три филма – българския „Граница”, защото той показва как заради отпуските убиват, „Забравените”, защото представя съдбата на тези, които са потърсили свободата си, и още един филм от Германия – „Предателството”, който разказва за тези 10 000 младежи, които ЩАЗИ е вербувала за доносници.</p>
<p><strong>Може да включим в пакета и новия филм на Атанас Киряков „Горяните”, а има и няколко добри румънски филма, посветени на жертвите на Секуритате. Дали обаче Министерството на образованието и науката ще прегърне тази идея, искрено ме съмнява...</strong></p>
