Теодора Димова: На Рождество очакваме да се превърнем в пълнота

<p><strong>Рождество Христово е празникът на Боговъплъщението, &bdquo;единственото ново нещо под слънцето&rdquo;. Нека се опитаме да потърсим следите на това събитие &ndash; съединяването на божественото и човешкото в личността на Богочовека &ndash; в нашия днешен съвместен живот.</strong><br /><br />Съвсем наскоро попаднах на една мисъл на Ангелус Силезиус, който е живял през ХVІІ век, и тази мисъл ме порази с верността си: &bdquo;Ако Иисус се роди сто пъти във Витлеем и нито веднъж в самия теб, в твоето сърце, напразен е твоят живот&rdquo;. Тази мисъл ме порази особено силно, тъй като аз съм много потърпевша от късното раждане на Иисус в самата мен поради принадлежността ми към едно поколение, което израсна в абсолютно религиозно невежество. Така че всеки път Христос се ражда в самите нас. Ако Той не се роди в нас, все едно не се е родил изобщо &ndash; ние сме извън него и извън религията.<br /><br /><strong>Да, но след края на тоталитарната епоха поне на думи религията вече не е непозволена и непозната земя. Стана ли по-достъпен смисълът на вярата в Богочовека Иисус Христос след смяната на политическите системи?</strong><br /><br />Това е голямото разочарование, защото с настъпването на демокрацията някак от само себе си се очакваше, че ще тръгнем към вярата или бихме могли да тръгнем към нея. Вярата вече не беше забранена, не трябваше да се крием, когато влизаме в църкви. А стана точно обратното &ndash; настъпи огромно разочарование от Българската православна църква и хората се отдръпнаха. Минаха 20 години и едва сега, в последно време, през последните няколко години се наблюдава отново обръщане на хората към Църквата &ndash; постепенно, бавно, на места, тук-таме, много вяло, но го има. Аз ходя редовно в &bdquo;Св. София&rdquo; и през последните две-три години отчитам, че по време на богослуженията идват все повече и повече хора. Това го знам и за други църкви и то не може да не ни радва, не може да не бъде добрата новина, защото се преситихме от реалити шоута, от цялото това опростачване, от всички клишета и глупости, с които ни засипват, от скандалите, от безобразията, от лошия език и грубостта. Не може дълго време да се живее така. Трябва да се търси алтернатива.<br /><br /><strong>Ще ни разкажете ли за вашата лична среща с Христос, ако, разбира се, не ви смущава този въпрос?</strong><br /><br />Да, въпросът е малко смущаващ, защото е много интимен. Този път е най-дълбоката част от нашата съдба, той е нашето предопределение. Аз вече така мисля. Минавала съм през много завои и криволичения, нито едно от пропаданията и от разривите по този път не ми бяха спестени. Залитала съм във всякакви посоки, залитала съм дори по неща, от които бяхме залети в началото на демокрацията, когато проявявахме интерес към всякаква жълта езотерика &ndash; Блаватска, Кашпировски и какво ли не. Срещата с Иисус е най-дълбокото, най-съкровеното, най-личното нещо в живота на човек. Забелязала съм, че хората трудно говорят за конкретния начин, по който е станало тяхното обръщане, защото това е нещо много лично и съкровено. Обръщането при всеки човек е различно. За едни то е внезапно, за други като мен Христос дълго време е стоял пред вратата и е хлопал. Много харесвам този образ от Евангелието &ndash; че Той стои пред вратата на сърцето ни и хлопа да го чуем. Неговото повикване е винаги ненатрапчиво, то не е грубо, не е кресливо. Той ни призовава по един категоричен, но заедно с това много деликатен начин и ние може и да не го чуем. Или пък да го чуем, но да решим, че това не е истина, че е нещо моментно, нещо случайно. <br /><br /><strong>Попаднах на едно ваше интервю, в което казвате, че изборът, който правят монасите и монахините, е най-достойният и най-верният. Всъщност какви са измеренията на днешното подвижничество? </strong><br /><br />Истинският монашески живот е нещо толкова отвъдно, че си мисля, че ако един човек не е призован абсолютно ясно и категорично за това, той няма как да стане наистина монах. Точно това се е случило например със стареца Порфирий, който е бил призован още от дете, когато е бил на 12&ndash;13-годишна възраст. Този човек, който първоначално е монах на Атон, а след това поради тежко заболяване е принуден да се засели в манастир близо до родното си място в Гърция, е бил абсолютно неук, но от всички негови думи блика такова богословие, такава директна връзка с Бог. Затова се изисква ясен призив и не от всеки човек става монах. Вероятно от сто хиляди души един може да стане монах, но това е най-чистият и най-близкият начин за връзка с Бог и божественото.<br /><br /><strong>Но аз ви попитах за подвижничеството, а него можем да вместим и тук, в рамките на нашето отсамно живеене. Не крие ли понякога откъсването от света твърде много рискове &ndash; неспособността да разбереш криволиците на хората, да простиш паденията и грешките им? </strong><br /><br />И в момента в България много хора се оттеглят на село или някъде в Родопите. Това също е вид скъсване със света. Нима трябва да живеем непременно тук в София? <br /><br /><strong>Не е ли това вид бягство?</strong><br /><br />А нима ние, които сме в този казан и врим и кипим в него, не сме се откъснали също от Бог. Нашето не е ли също бягство от Него, след като ни остава толкова малко време да се занимаваме със същинските неща и най-вече да се държим като християни. Деян Енев има едно прекрасно сравнение за вярващия човек в днешно време. Той казва: &bdquo;Вярващият мъкне една 15 килограмова раница винаги със себе си и се чуди къде да я остави, защото където и да я постави, тя е неудобна и винаги му тежи&rdquo;. Много точен образ.<br /><br /><strong>Какво има според вас в тази раница?<br /></strong><br />Това са християнският морал и християнските ценности, които в България са доста екзотични и несъвместими с общия поток и стил на живеене. Тук колкото си по-дебелокож, по-груб, по-нахален и по-зъл към другите, толкова повече успяваш, по-уважаван си и живееш по-добре. И обратно, помислете си колко рядко можем да видим един действително смирен човек, който не иска да изтъква себе си пред другите, нито да показва какво голямо самочувствие има. Колко странно изглежда това!<br /><br /><strong>Наскоро попаднах на една сентенция, която се базираше на парадокса, че най-силен е този човек, който всъщност е най-слаб и най-чувствителен. Дали наистина е така, прекомерната чувствителност не ни ли прави твърде слаби да приемем себе си и света?</strong><br /><br />Това е така само на пръв поглед. Плачът изглежда като проява на слабост, но всъщност е точно обратното. След като си плакал, придобиваш по парадоксален начин сила и ставаш по-силен, отколкото си бил преди това. <br /><br /><strong>Дали това е валидно и за болестта на нашето време &ndash; депресията? Сблъсъкът със съмнението, унинието и отчаянието вероятно се случва и на много религиозни хора?<br /></strong><br />Трябва да правим непрекъснато разлика между отчаянието и тази просветляваща печал, която е част от християнския живот и за която говори Шмеман. Отчаянието е извън Христа, в Христовия живот няма отчаяние. Отчаянието е там, където Бог го няма. Така че дори и в най-тежките мигове, щом имаш чувството за Бог, ти може да си тъжен, разбира се, но не си отчаян. Отчаянието е равно на безбожие. Това не означава, че вярващите хора нямат своите кризи и депресии, но те са просветлени. Един невярващ човек не може да разбере тази просветляваща печал. <br /><br /><strong>В &bdquo;Братя Карамазови&rdquo; на Достоевски има една &bdquo;такава минутка&rdquo;, която събужда в сърцето на Алексей Карамазов скръб и негодувание заради зловонието след смъртта на стареца Зосима. Такава кризисна &bdquo;минутка&rdquo; е имал и самият Христос на кръста, когато извиква &bdquo;Елои, Елои, лама савахтани?&rdquo;, което значи: &bdquo;Боже мой, Боже мой, защо си Ме оставил?&rdquo;. Между другото, този вик на изоставеност смущава някои езотерици и аз съм чувала, че Елена Блаватска например, която споменахте, се е опитвала да намери друг превод на този евангелски стих &ndash; &bdquo;Боже мой, Боже мой, как си ме прославил!&rdquo;.<br /></strong><br />С тези думи всъщност започва и 21-ви псалом. Така или иначе Христос ги е казал. Това е мигът на съмнението и самотата. Кой казваше, че вярата ни непрекъснато умира и непрекъснато се ражда. Когато тя умира, съмнението надделява. Тогава идват думите: &bdquo;Защо си ме оставил, няма Господ&rdquo;. Тази минутка трябва да я има, защото едва след това може да се роди наново вярата, след като мине през тази минутка, тя ще бъде новородена. Самият ап. Петър се съмнява непрекъснато, тръгва да ходи по водата и пропада, усъмнява се, макар че общува със самия Христос, та камо ли ние. Съмнението, пропадането и отчаянието са част от вярата. Не трябва да се страхуваме от тях, защото след това те отново ще се върнат, дори с по-голяма сила. <br /><br /><strong>А как може да си говори за вярата? Твърдите, че е еднакво отблъскващо да изпаднем в дидактика, както и в някаква милозлива сантименталност.</strong><br /><br />Говоренето за вярата е най-трудното говорене. Назидателността категорично отблъсква, а е толкова лесно да изпаднем в нея. Милозливостта и сантименталността са не по-малко отблъскващи. Как да се намери начинът? Мисля, че единственият начин е, когато се говори от човек на човек, от сърце на сърце. Един човек започва да вярва, защото е видял, че друг човек като него е повярвал. То е верижна реакция &ndash; от сърце на сърце.&nbsp; <br /><br /><strong>А какво мислите за начина, по който се проповядва и говори за вярата в Православната църква, за днешния църковен език &ndash; не е ли твърде овехтял и нежив?</strong><br /><br />За съжаление е така. Проблемите в Църквата са страшно много, но аз се пазя да говоря за тях, тъй като Църквата сме също и ние, Божият народ. Има една тенденция да се говори с някаква лекота и безгрижие за тези проблеми, все едно Църквата е нещо отделно от нас. Напротив, ние би трябвало да говорим с болка за тези неща, защото говорим за себе си, за най-важното в нашия живот. Действително в Църквата има голяма доза формализъм, но как бихме могли да се преборим. Вземете например този толкова наболял въпрос за църковнославянския език. В началото, когато започнах да ходя на църква, не можех да проумея как е възможно да се говори на един фактически неразбираем език. След време започваш да разбираш за какво става дума, и то като четеш превода на Литургията. За един начинаещ човек влизането в църква е като сблъсък със стена, която трябва да преодолее. Той се сблъсква с чисто словесно неразбиране на ниво език, но това е само един от многото проблеми. Вижте, Христос не е написал евангелие, нито е създал учение, Той е създал общност. Единственото, което е направил, е да създаде общността на тези 12 свои апостоли. В нашата Църква липсва именно общността. Човек отива на църква и е сам, връща се от църква и е сам. А &bdquo;църква&rdquo; &ndash; &bdquo;еклесия&rdquo; &ndash; означава именно общност, означава да сме заедно. Да сме заедно в Литургията и извън нея. Когато сме заедно и извън църквата, тогава участваме в цялостна, космическа Литургия. Това разширяване на богослужението и разгръщането му в живота ни може да стане единствено ако имаме чувството за общност, ако сме като едно семейство. Има такива общности в България. Например в Русе има такава общност в църквата &bdquo;Св. Николай Чудотворец&rdquo;. Аз останах удивена от това, което видях там, тези хора наистина са заедно всяка неделя и виждаш връзката между тях. Защото как можеш да обичаш Бога, когото не си видял, а да не обичаш ближния, когото виждаш. Когато видиш на практика какво значи християнска общност, чувството е поразително. Това е чувство на потресение. Всички мечтаем да живеем в общност, мечтаем да сме заедно, мечтаем за това общуване, защото това е изконна нужда на душите ни &ndash; да сме заедно в Христовия живот.<br /><br /><strong>Споменахте, че е некоректно да отправяме с лекота критични думи към Църквата, тъй като Църквата това сме ние. Макар и на друго ниво на съществуването ни, това се отнася и за държавата, в която живеем и която критикуваме с лекота по същия начин.</strong><br /><br />Да, така е. Аз имам огромно чувство за вина към младите хора в България, защото ето какво направихме ние, които останахме тук, които не напуснахме България. Ето докъде я докарахме &ndash; не успяхме да се справим. Нали всеки по някакъв начин се опитва да прави нещо за другите. Една от причините да не успеем е, че за тези 20 години един милион души напуснаха България, и то най-кадърните, най-добрите, най-работливите, най-амбициозните. Тяхната липса се усеща. И тъй като сме малко, тя се усеща по един почти катастрофален начин. <br /><br /><strong>Всъщност на това ниво невъзможността, неспособността да бъде създадена общност също личи.</strong><br /><br />Много личи. Една от характерните черти на българина е, че той е индивидуалист, иска да се спасява поединично. Не, поединично спасение няма. Ако бъдем спасени, ние ще бъдем спасени така, както вървим всички заедно. Няма единично спасение. Ако знаехме какво е общност, ако имахме още от деца това чувство за общност, може би нещата щяха да бъдат съвсем различни.<br /><br /><strong>Искам да ви попитам за границите на толерантността, тъй като този въпрос е особено актуален, дори бих го нарекла модерен. Как може да бъде решен той, ако изходим от християнския морал и ценности? От една страна, Христовата любов ни приема такива, каквито сме, в нашата цялост, макар тя да е разрушена. От друга страна, нали спасението е именно възстановяване на изгубената цялост, как да приемем човека в неговата нищета. Кое е допустимото, докъде стигат границите на толерантността, на приемането на човешките различия, несъвършенства и падения.<br /></strong><br />Разликата между Бога на Платон и християнския Бог е, че Богът на Платон обича добрия и красивия човек. Ако той заобича, да речем, един грозен, кльощав и недобър човек, ще изпитаме съмнение дали е истински Бог. Христос обича именно грешниците. Християнският Бог обича падналите, защото Той знае нашия състав, помни, че ние сме пръст. Христос призовава първо грешниците, той не призовава праведните. Какво им е било на фарисеите &ndash; плащали са си данъците, били са почтени граждани, достойни и достолепни учени. Защо не е призовал тях? Това е разликата между християнската религия и останалите религии. Христос ни обича такива, каквито сме. Естествено, че ние имаме заложен в себе си този морален закон да се стремим да станем по-добри. Не че можем кой знае какво, но поне имаме съзнанието за своята греховност. И границата на допустимото е именно в това, че живеем в Христа, защото там неизбежно имаме съзнание за своята греховност. <br /><br /><strong>Бог на колизиите ли е християнският Бог? Казахте: &bdquo;Какво им е на фарисеите&rdquo;. Може би им е липсвало именно това &ndash; вътрешна колизия, усещане за несъвършенство, за липса и нецялостност? </strong><br /><br />Те са били ужасно сигурни в съзнанието си за Бог. Те знаят, че Бог е един, че Той е Бог на Авраам, на Яков и на Исаак. Той не може да има Син, следователно въпреки всички предсказания и пророчествата Иисус е лъжепророк, Той е шарлатанин. Те си казват: &bdquo;Аз зная повече за Бог, отколкото Бог&rdquo;. Ето там е основният им грях, че са повярвали в себе си прекалено много. <br /><br />Ние сме човешки същества и животът ни минава през тревоги и радости, но общо взето тревогите и притесненията винаги са повече, така че неизменно пропадаме. Колко са особени тези дни преди Коледа, тези дни на интензивно очакване от Игнажден до Бъдни вечер! Чакаме да се роди Спасителят, чакаме сбъдването на пророчеството, чакаме да се превърнем в пълнота. Сега сме нецялостни, нещо в нас липсва и чакаме да дойде пълнотата. И колко странно е това очакване. Абстрахираме се тук от лудницата преди Коледа, от пазаруването, от моловете, от всички глупости. Това очакване е изпълнено със самота и с чувството, че ще дойде чудото. Без чудото, без Христос, без Спасителя, ние сме извън живота, все едно сме пуснати в космоса. Преди Неговото раждане човечеството е било пак така непълно, така нецялостно и неизцелено. Само тези пророчества от време на време, само това очакване, точно както и ние Го чакаме сега. Хем тревожно, хем спасително очакване. <br /><strong></strong></p> <p><strong>Споменахте, че живеенето в Бог и спасението е общо, а не частно дело. Ако празникът е някаква форма на отвъдност, на излизане и изход от отсамността на всекидневието, възможно ли е да се случи той без общността и отвъд нея? Можем ли да влезем в празника, след като нямаме чувство за общност?</strong><br /><br />Животът в България е труден именно заради това, че нямаме чувство за общност. Ние празнуваме Коледа, но сме забравили нейния смисъл. Какво празнуваме &ndash; само тези битови неща, трапези, пуйки и пр.? Аз си мислех, че причината е в онези 45 години комунизъм, но не е само това. Причината е много по-дълбоко отвъд тях. Като че ли вярата на българина е на много плитко ниво, много лошо е закодирана, попаднала е на камениста почва. Иначе тези 45 години не биха се отразили така фатално. Миналата седмица се върнах от Прага, където влязох случайно в една малка квартална църква. Беше вторник, непразничен ден, а в църквата имаше към 40 души. Две трети от тях бяха студенти, съвсем млади хора, които участваха в богослужението активно. Аз не разбирах какво точно говорят, но по атмосферата и по вглъбеността, която цареше, усетих, че всички участват с цялото си същество в богослужението &ndash; както свещениците, така и богомолците. И си помислих: къде в София, къде в България може да се види в делничен ден такава богослужба. Може би и у нас празникът се случва, но за съжаление само в малки кръгове и в малки общности. Упованието и надеждата ни е, че тези малки общества ще се разрастват и ще привличат към себе си все повече и повече хора, особено млади. <br /><br /><em>*Теодора Димова е завършила английска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Първата й пиеса "Фюри" печели през 1987 г. награда на конкурс в БНР. Следват пиесите "Стая № 48", "Ерикепайос", "Калвадос, приятелю", "Игрила", "Платото", "Неда и кучетата", &ldquo;Кучката&rdquo;, &ldquo;Змийско мляко&rdquo;, &ldquo;Любовници&rdquo; и &ldquo;Невидимите пътища на прошката&rdquo;. Автор е на романите "Емине&rdquo; (2001), "Майките&rdquo; (2005) и "Адриана&rdquo; (2007). Последната й книга "Марма, Мариам" е посветена на живота на Иисус Христос.</em><br /><br /><strong>С Теодора Димова разговаря Димитрина Чернева</strong></p>