Монолог за Сребреница

<p><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2"></font></p> <p><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2"></font></p> <p><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2"></font></p> <p><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2"></font></p> <p><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2"></font></p> <p><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2"></font></p> <p><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2"></font></p> <p><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2"></font></p> <p><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2"></font></p> <p><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2"></font></p> <p style="margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><span style="letter-spacing: 0px"><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2">Казвам се Када Хотич. Родена съм през 1945 година в Зворник, един град в Източна Босна. Родителите ми се преместиха в Сребреница, когато бях на 18 години. Там се запознах с мъжа си, родиха ни се две деца – синът ни Самир и дъщерята Лена. Живеехме на улица „Маршал Тито“. Аз работех в конфекцията, а мъжът ми – в завода за акумулатори.</font></span></p> <p style="min-height: 15px; margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><font face="arial,helvetica,sans-serif"><font size="2"><span style="letter-spacing: 0px"></span><br /></font></font></p> <p style="margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><span style="letter-spacing: 0px"><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2">В началото на 90-те в Сребреница взе да се говори, че се задава война, и много семейства от страх напуснаха града. Но нито мъжът ми, нито синът ми искаха да напускат, а пък аз изобщо не вярвах, че се готви война. Преместихме се обаче от центъра към края на града, където живееха братята ми. Мислехме, че хем е по-добре да сме заедно, ако нещо стане, хем ще сме по-близо до гората, ако се наложи да избягаме.</font></span></p> <p style="min-height: 15px; margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><font face="arial,helvetica,sans-serif"><font size="2"><span style="letter-spacing: 0px"></span><br /></font></font></p> <p style="margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><span style="letter-spacing: 0px"><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2">Така ни завари април 1992. В едно ранно утро върху Сребреница се изсипаха снаряди. Аз тогава усетих страшен страх. Не можех да дишам, ето тука ме беше стегнало нещо. </font></span></p> <p style="min-height: 15px; margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><font face="arial,helvetica,sans-serif"><font size="2"><span style="letter-spacing: 0px"></span><br /></font></font></p> <p style="margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><span style="letter-spacing: 0px"><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2">Няколко дни по-рано от едно сръбско село, дето е на 2 километра от Сребреница, беше дошъл един наш познат, Драго се казваше. Искаше да звънне от нас по телефона, понеже те в селото нямаха телефони. Тогава го питах: „Какво става бе, Драго?“. А той казва: „Погнали сме зелените барети“ [популярното название на босненската мюсюлманска армия – б.а.]. „Чакай малко, казах, вие кои сте?“ А той: „Ние сме сърбите“. „И кои са тия зелени барети“, питам го аз. А той: „Това са мюсюлманите бе, ние сме във война с тях“. Тогава му казах: „Виж какво, Драго, не знам за никакви зелени барети, но знам, че тука всичко живо е умряло от страх – и сърби, и мюсюлмани напускат Сребреница“. Драго си тръгна.</font></span></p> <p style="min-height: 15px; margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><font face="arial,helvetica,sans-serif"><font size="2"><span style="letter-spacing: 0px"></span><br /></font></font></p> <p style="margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><span style="letter-spacing: 0px"><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2">После, като заваляха снарядите, разбрах, че това се казва нападение. Уплашихме се. Заедно с мъжа ми, братята, снахите и децата се вдигнахме от Сребреница и отидохме в къщата на Драго. Жена му, щом ни видя, се развика: „Какво правите тука, не знаете ли, че ще имате неприятности, ако ви види войската!“. Покани ни да влезем. Тя се казва Цура. Печеше хляб. Гледам, че беше подредила 5–6 хляба един върху друг. „Цуре, казвам, за кого си изпекла толкова хляб?“ А тя казва: „За войската. Нали трябва да ядат хората“. А после и на нас ни приготви да ядем.</font></span></p> <p style="min-height: 15px; margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><font face="arial,helvetica,sans-serif"><font size="2"><span style="letter-spacing: 0px"></span><br /></font></font></p> <p style="margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><span style="letter-spacing: 0px"><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2">Преспахме у тях. Драго на няколко пъти излизаше навън и като го питахме къде ходи, ни каза, че отивал да помогне на хората с гранатометите. Те се борели със зелените барети. Селото на Драго е разположено от едната страна на един хълм, а от другата му страна е Сребреница.</font></span></p> <p style="min-height: 15px; margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><font face="arial,helvetica,sans-serif"><font size="2"><span style="letter-spacing: 0px"></span><br /></font></font></p> <p style="margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><span style="letter-spacing: 0px"><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2">Разбрах аз, че нещо не е наред. Казах на братята и на мъжа ми, че трябва да си ходим.</font></span></p> <p style="min-height: 15px; margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><font face="arial,helvetica,sans-serif"><font size="2"><span style="letter-spacing: 0px"></span><br /></font></font></p> <p style="margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><span style="letter-spacing: 0px"><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2">Тъкмо се прибрахме в Сребреница (...) и започна нов обстрел. Сребреница е разположена в котловина, отвсякъде е обкръжена с хълмове. От тези хълмове сега валяха снаряди. Ние се събрахме 56 човека и избягахме в гората. Там останахме 11 дни и нощи. След снега падна дъжд. Една нощ се промъкнах вкъщи да омеся хляб и се върнах обратно в гората. Един ден разбрахме, че е убит местният лидер на сръбската партия. И ние, наивно така, решихме, че с това нашите проблеми са свършили. Понеже ние точно него го държахме отговорен за това, което става. Донякъде това даже беше вярно, понеже сръбските сили се изтеглиха. Само че първо подпалиха града. Ние тогава забелязахме, че те не са изгорили всичко, а само мюсюлманските къщи. Сръбските си стояха, както си бяха.</font></span></p> <p style="min-height: 15px; margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><font face="arial,helvetica,sans-serif"><font size="2"><span style="letter-spacing: 0px"></span><br /></font></font></p> <p style="margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><span style="letter-spacing: 0px"><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2">Нашата къща също беше изгоряла, но ние се върнахме в нея и дори успяхме да организираме някакъв живот. Градът беше свободен от сръбска войска, но беше обкръжен по хълмовете.</font></span></p> <p style="min-height: 15px; margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><font face="arial,helvetica,sans-serif"><font size="2"><span style="letter-spacing: 0px"></span><br /></font></font></p> <p style="margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><span style="letter-spacing: 0px"><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2">Съвсем скоро спря токът, после водата. Храна имахме само за 2 месеца. По хълмовете около Сребреница видяхме да се спускат хора – бяха избягали от селата и градовете, които вече бяха превзети от босненските сърби. Мислеха, че щом Сребреница не е била превзета, значи е по-сигурно място. Бяха минали през сръбската блокада. Някои бяха вървели пеша из горите в продължение на 40–50 километра – само и само да стигнат свободната Сребреница.</font></span></p> <p style="min-height: 15px; margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><font face="arial,helvetica,sans-serif"><font size="2"><span style="letter-spacing: 0px"></span><br /></font></font></p> <p style="margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><span style="letter-spacing: 0px"><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2">Така започна 1993 година – гладът буквално ни убиваше. Пък и студът беше ужасен. Толкова дълбок сняг не бяхме виждали. Нямаше растителност, свърши ни копривата, свършиха ни запасите от лешници. В мирно време Сребреница беше град с 5000 жители, но сега стана обкръжен град с 60 000 жители. Всяко възможно пространство беше населено с новопристигналите, хората се тъпчеха като сардели по гаражи, магазини и будки за вестници. И това бяха гладни хора. Около нас – БТР-и, минохвъргачки, гаубици, гранатомети. Всеки ден умираха хора. Вече не питахме кой е умрял, само търсехме място да го погребем. Това беше ужасно. И всеки ден беше така. Нямах нито час на ден спокойствие, момент, в който да се отпусна. Научих се да нося по два панталона и по два пуловера, да спя с обувки, за да съм готова всеки момент да побягна.</font></span></p> <p style="min-height: 15px; margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><font face="arial,helvetica,sans-serif"><font size="2"><span style="letter-spacing: 0px"></span><br /></font></font></p> <p style="margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><span style="letter-spacing: 0px"><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2">Така живяхме две години и половина. (...)</font></span></p> <p style="min-height: 15px; margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><font face="arial,helvetica,sans-serif"><font size="2"><span style="letter-spacing: 0px"></span><br /></font></font></p> <p style="margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><span style="letter-spacing: 0px"><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2">На 12 юли 1995 в Сребреница дойде Ратко Младич със своята войска. (...) Тогава изпитах ужасен страх. Не можех да ходя. Седнах. Младич беше наблизо, говореше нещо на жените, хвърляше бонбони на децата. Това продължи кратко време, камерите си тръгнаха и той се обърна към своите хора и каза: „Братя сърби, възползвайте се от тази ситуация, друга няма да има“.</font></span></p> <p style="min-height: 15px; margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><font face="arial,helvetica,sans-serif"><font size="2"><span style="letter-spacing: 0px"></span><br /></font></font></p> <p style="margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><span style="letter-spacing: 0px"><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2">Междувременно настана нещо страшно. Моят брат Екрем беше отведен, а депортирането още не беше започнало. Не знам къде го бяха отвели. Дъщерите му плачеха. Тази нощ никога няма да я забравя. Жените пищяха, момичетата плачеха, всички викаха. Някои мъже тръгнаха пеша през гората, в колона, с надеждата, че ще могат да стигнат до мюсюлманска територия. Синът ми Самир тръгна с тях.</font></span></p> <p style="min-height: 15px; margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><font face="arial,helvetica,sans-serif"><font size="2"><span style="letter-spacing: 0px"></span><br /></font></font></p> <p style="margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><span style="letter-spacing: 0px"><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2">Като взе да се развиделява, хванах мъжа ми и му казах: да тръгваме! Няма значение къде, само да тръгваме. Опитахме се да излезем на пътя, а там какво да видим – камиони, рейсове паркирани. Беше започнала депортацията.</font></span></p> <p style="min-height: 15px; margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><font face="arial,helvetica,sans-serif"><font size="2"><span style="letter-spacing: 0px"></span><br /></font></font></p> <p style="margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><span style="letter-spacing: 0px"><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2">На мен ми трябваше тоалетна и отидох в царевицата да се скрия. Но там, в царевицата, видях три обезглавени тела. Аз избягах, върнах се, забравих, че ми се ходи до тоалетната. И тогава помня, че взех много странно да се чувствам, и сега даже не мога да си го обясня. Вече не усещах нито страх, нито желание за живот, просто нямах никакъв план за нищо. Механично вървях ей така, държах ръката на мъжа ми на рамото си и само мислех, че той не трябва да се отделя от мен. Така двамата стигнахме до рейса и тъкмо да се качим, един ме бутна настрана с пушката, хвана с цевта ей така мъжа ми зад врата и го отведе към царевицата.</font></span></p> <p style="min-height: 15px; margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><font face="arial,helvetica,sans-serif"><font size="2"><span style="letter-spacing: 0px"></span><br /></font></font></p> <p style="margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><span style="letter-spacing: 0px"><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2">В нашия автобус имаше само жени и малки деца. Като стигнахме до сигурната територия на град Тузла, гледката беше невероятна. Имаше хиляди, хиляди, хиляди палатки и шатри. Цели два месеца продължаваха да идват при нас някои от онези мъже, които бяха тръгнали от Сребреница през гората. Питах всеки от тях дали е виждал сина ми. Виждали ли сте моя Самир? Не, казваха те. Ходих в болницата при ранените, но и там го нямаше. Разболях се, влязох в болница. Взирах се в хълмовете наоколо – няма го. Няма го. Няма го моя Самир. Бях му намерила в Тузла големи обувки, 45-и номер. Мислех си, че като се върне, ще има какво да обуе. Той не се върна.</font></span></p> <p style="min-height: 15px; margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><font face="arial,helvetica,sans-serif"><font size="2"><span style="letter-spacing: 0px"></span><br /></font></font></p> <p style="margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><span style="letter-spacing: 0px"><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2">Човекът, който дойде в Сребреница, се казваше генерал Ратко Младич. Той беше този, който даде нареждане да се убият хората. В Сребреница бяха убити почти 10 000 човека. Досега са идентифицирани 8700 от тях.</font></span></p> <p style="min-height: 15px; margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><font face="arial,helvetica,sans-serif"><font size="2"><span style="letter-spacing: 0px"></span><br /></font></font></p> <p style="margin: 0px; font: 12px 'Times New Roman'"><span style="letter-spacing: 0px"><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2">А пък аз сега съм в Хага. Дойдох в трибунала да видя как Младич е изправен пред правосъдието. Сигурна съм, че той ще понесе отговорност за злото, което извърши. С това приключва историята на това престъпление. Само сина ми го няма. Мъжа ми също го няма. И братята ми ги няма. Този разказ не е за нас, а за следващите поколения: да знаят, че не се прави така!</font></span></p> <div><span style="letter-spacing: 0px"><br /><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2"></font></span></div>