- 10 Sep 2020
- 80
- 0
В края на миналата седмица обявихте резултатите от социологическо проучване на „Алфа Рисърч” във връзка с кметските избори в София. Какви са основните изводи?
<p>Ситуацията в София е изключително интересна и предизвикателна. Обществените нагласи показват, че сме изправени пред двойна неизвестност. Първо, „на ръба“ сме между спечелването на изборите на първи тур или на балотаж, като шансовете за балотаж през последните седмици нарастват. В сравнение с проучването ни от края на май – началото на юни, когато готовността за подкрепа на действащия кмет беше доста висока, сега е налице тенденция на спад. По принцип в неелекторална обстановка винаги има надценяване на вота за действащите кметове. В непосредствено електорална ситуация, когато се активизират политическите им опоненти, обратно – те губят от подкрепата си. И второ, неизвестен е евентуалният „втори“ участник в балотажа – Прошков или Кадиев. Разбира се, много остро стои и въпросът за избирателната активност. Към момента декларираната активност е висока, около 55–60%, но да не забравяме, че на последните редовни местни избори в София гласуваха едва 30–35%, а на междинните – още по-малко. При спад на гласуващите е възможно още по-голямо сближаване на позициите между конкурентите.</p>
<p><strong>Двамата претенденти за второто място са Георги Кадиев и Прошко Прошков с много близки резултати. Какви са шансовете им да разширят своята подкрепа?</strong></p>
<p>Разликата в процентите на Кадиев и Прошков е в рамките на статистическата грешка, но социалната им база, както и процесите, които стоят зад тях, са твърде различни. Кадиев има проблем с възприемането на кандидатурата си сред самия електорат на БСП. Неговата подкрепа е по-ниска от тази за листата на БСП и за Калфин – Данаилов. Той прави доста атрактивна, дори провокативна кампания, вероятно с цел да спечели младежкия вот, който на запад е традиционно ляв, но не се припознава от недоволните млади като изразител на техните желания и очаквания. До момента няма индикации, че той успява да привлече каквито и да било групи извън БСП. Така че шансът на левия кандидат е в максималната мобилизация на червения електорат. При Прошков е различно. Въпреки проблемите в Синята коалиция, той мобилизира избиратели и бележи ръст. Достигнал е до граница, отвъд която почти няма шанс да привлича нови сини симпатизанти. Неговият шанс е в разширяването на партийната подкрепа, в привличането на хора, които да го идентифицират през личността му, управлението му, поколенчески и т.н. Обобщено казано, пред двамата стоят различни задачи. Иска ми се да посоча и един интересен аспект от последното ни проучване, който също може да промени хода на изборите. Около 40–44% са удовлетворени от дейността на кмета и развитието на столицата, което е и е максималната електорална база на Фандъкова. Ако тези хора единодушно застанат зад нея, тя може да спечели изборите на първи тур. Същевременно обаче 76% от избирателите с право на глас смятат, че в общината има корупция. Ако тази втора, и донякъде приглушена от медиите линия за корупционните практики в Столична община набере сила, то можем да очакваме и катализиране на един по-силен протестен вот.</p>
<p><strong>Тоест вие виждате опасност хора да гласуват за някого за кмет, но да не подкрепят листата му? </strong></p>
<p>Ще ви отговоря на границата между сериозното и шегата. Листите за общински съветници и за кмет наброяват толкова много кандидати с толкова различни номера, че със сигурност очаквам разминаване. Но дали това разминаване ще се дължи на политическа оценка, респ. на политическа санкция към кандидатите или на объркване, досада и други странични фактори, мисля, че ще ни е много трудно да преценим.</p>
<p><strong>Как се отразява на нагласите и на активността комбинацията „президентски и местни” избори?</strong></p>
<p>Изследванията показват, че интересът към местния вот е по-голям от този към президентския, противно на тиражираното в медиите. И за това има много ясни предпоставки – първо, кандидатите, особено в по-малките населени места, са почти лично познати и мотивацията да се изрази отношение към тях е много по-висока; второ – претендентите влизат в пряк сблъсък, което повишава състезателния елемент и съответно – активността. И разбира се, в местния вот не трябва да изпускаме ролята на местните бизнес кръгове, които са способни на чудеса от креативност и наглост, за да си осигурят гласове.</p>
<p>Ако говоря по-общо за гражданския интерес за участието в изборите, за мен фундаменталният порок на тази кампания е не просто отсъствието на дебати, а съзнателното бягство от пряк сблъсък на идеи, тези, аргументи, вкл. и на личности – като издръжливост, бързина на реакцията, чувство за хумор и пр,. все черти, които се проявяват едва при пряка среща с политическия опонент. В ситуация, когато всички кръжат в паралелни орбити, грижливо пазейки се от пресечна точка, нито един от кандидатите не е принуден да развива, да доказва и да защитава тезите си. Кампанията се свежда до поредица от стиснати ръце и обещания, които се сблъскват единствено и само със собственото си ехо. Не си спомням кампания, която така да наподобява „комиксите“ – забързани кадри с много движения, усмивки и ръкомахания, а от устата като балончета на рисувани герои излизат по две-три одобрени от пиарите думички. Цялата политика става нечленоразделна, а май няма и защо да не бъде такава. Чувам анализатори да казват, че тази кампания е ефективна за управляващите. Да, ефективна е в краткосрочен план, подходяща е за триседмична употреба, защото в рамките на този цикъл избирателите нямат времето и не получават основанията да се замислят какъв избор правят. Неслучайно практиката в развитите демокрации е друга и в тях дебатите заемат централна роля. Един, два, три двучасови дебати между кандидатите за президенти ми дават възможност да ги чуя как мислят, как изграждат тези и аргументи, да ги видя как реагират. Ако това систематично и съзнателно се отнема на избирателите, няма защо да се учудваме, че те започват да избират по съвършено различни критерии. Тъжното е, че затварянето на публицистичните пера в малки кръгове за вътрешна употреба с нищо не пречи на този процес, напротив – дава му шанс за все по-масово налагане. Тъй като не съм оптимист, че сблъсък, дебат, състезателност, емоции ще се случат до края на президентската кампания, очакванията ми са, че на местните избори ще гласуват повече хора, отколкото на президентските.</p>
<p><strong>Тези дни излезе и изследване на НЦИОМ за президентския вот. Имам чувството, че той се превръща в партиен вот, а хората уж декларират, че са недоволни от партиите, от статуквото, от политическата система, искат да гласуват за личности...</strong></p>
<p>Дълъг е разговорът за механизмите на политическото влияние и ролята в него на мажоритарния вот. Накратко ще кажа, че в България се наложи доста изкуствено разбиране за мажоритарността като свързана единствено и само с вот за лица, а не за партийни листи. Тоест, ако не бюлетината за изписани имената на тези лица, а не на партиите, това автоматически прави вота мажоритарен. Подобна теза беше развита от Първанов и наложена с т.нар. мажоритарни кандидати на миналите парламентарни избори. Нека си припомним обаче, че в нито един от тези случаи мажоритарният вот не беше различен от партийния. С други думи, получи се пълно захлупване на личността от партиите и това не се дължи само на вълната ГЕРБ, а на по-дълбоки основания. В страните, в които има реални мажоритарни избори, под кандидата стои стройна система от механизми и ресурси, която създава възможности и регламентирани канали, чрез които да се упражнява наистина автономно влияние. При нас под мажоритарните кандидати няма такава система, има само заявка „аз съм независим“. Вижте, например, нито един от избраните мажоритарно депутати няма собствен екип, с който да работи. Партийната повеля е и тяхна повеля. Мажоритарността предполага самостоятелна работа, анализ, експертиза и пр., другото е псевдомажоритарност. Ето, Меглена Кунева като надпартиен кандидат – тя може да е много симпатична на хората с личните си качества, но важният въпрос е на какво ще се опира, когато утре започне да изпълнява функциите си, чрез какви механизми ще осъществява идеите си, няма ли да бъде блокирана от партийните механизми? Мажоритарността означава, първо, увеличаване тежестта на експертизата, на анализа на интересите и проблемите, и едва след това – личност, която да ги изразява и защитава. Личността без фундамента олеква. Това важи, разбира се, и за всички останали кандидати, вкл. и за Росен Плевнелиев, който се представя като експерт, а не като политик, но е принуден изцяло да се вмества в партийните тези и ресурси.</p>
<p><strong>Споменахте Росен Плевнелиев. Корупционният скандал, в който беше замесен, повлия ли на нагласите?</strong></p>
<p>Експресно проучване, което направихме непосредствено след скандала показа, че през първите 3–4 дни той не се беше отразил на подкрепата за Плевнелиев. Реакциите не хората се движеха приблизително в следния модел на разсъждение: да, той носи отговорност, че не е съобщил на компетентните органи, но в силно корупционната среда, в която действа българският бизнес, все пак по-важното е, че не е дал подкупа. Остана едно усещане, че му е присъщ по-скоро конформизмът на бизнеса, а не безкомпромисността на визионера държавник, но… без по-съществени последици. Трябва да си даваме все пак сметка, че особеността на този тип скандали е, че тяхното въздействие обикновено идва след време, след предаване и обсъждане „от уста на уста”, под въздействието на медиите, които могат да прикрият, или обратното – да се фокусират върху даден казус.</p>
<p><strong>Имаше теза, че скандалът може да се отрази по-скоро на местния вот в София, защото в него са замесени хора, които бяха включени в листите за общински съветници...</strong></p>
<p>Скандалът на първи прочит се отразява в това, че огромната част от столичани са убедени в наличието на корупционни практики изобщо в общината. Хората не правят толкова детайлни разграничения дали само конкретен общински съветник е виновен или и някой друг. Ако се формира наказателен вот, тогава, справедливо или не, го отнасят и лидерите, и кандидатите за кметове, дори и да не са пряко замесени. Пак ще се позова на практиката в други страни – при корупционни скандали, замесените лица, дори и само заподозрени, отстъпват настрани, а не биват включвани в листите, например. Именно защото бумерангът като правило се стоварва върху всички, а не само върху замесените лица. </p>
<p><strong>Влиянието на убийството в Катуница и последвалите събития?</strong></p>
<p>Не мога да стъпя на данни от изследвания за влиянието на тези събития, все още нямаме такива. Можем да предполагаме, без да спекулираме, две неща. Първо, по всяка вероятност то ще доведе до известна реанимация на хора, за които етническите конфликти са естествена хранителна среда. Говоря за националистическите партии; те и в частност Волен Сидеров в най-голяма степен експлоатираха този случай. Второ, влиянието в решаваща степен ще зависи от ангажираността и смелостта на журналистическите позиции. В първите няколко дни всички медии и политици, фокусирайки се върху случващото се, дадоха заявка, че този път наистина ще се търсят по-дълбоките корени и причините на този взривоопасен казус. Много бързо след това на политическо равнище този случай, струва ми се, съвсем съзнателно беше маргинализиран. Отчетливо беше заявено буквално следното „хората не се интересуват, няма смисъл да говорим повече”. Това за мен е опасна тенденция. Възможно е редица хора, водени от ежедневните си грижи, наистина да не се интересуват в подробности от Катуница. Политиците обаче са длъжни да се интересуват. Те трябва да знаят, че гневът на хората избухва, когато усетят последствията. А точно задача на политиците е да формират такива политики, да създават такива предпоставки, че да не се стига до тези печални последствия. Ще кажа направо, за мене декларации от типа „хората не се интересуват от Катуница“ е безотговорна и вредна. Не защото е лъжа, че някои хора наистина не са питали за казуса, а защото внушава, че политиците не носят отговорност за тези събития. Допустимо е баба Гинка от село „Х” да не се интересува от Катуница. Не е допустимо обаче един кандидат за президент да не се интересува.</p>
<p><strong>Вие говорите за Росен Плевнелиев, който отговори така пред журналисти. </strong></p>
<p>Да. Това, което искам да кажа, е, че за да може хората да не се интересуват, т.е. да бъдат сигурни за живота си в България, политикът трябва да се интересува.</p>
<p><strong>По купуването на гласове и манипулирането на ромския вот няма политически дебат, но след Катуница граждански организации отново се активизираха по темата. Това дали ще окаже някакво влияние върху обществените нагласи?</strong></p>
<p>Освен всичко друго, Катуница е резултат и от контролирането на ромския вот. Години наред не са предприемани никакви действия не поради страх от „цар Киро“, а за да се запази това статукво, при което местният барон, олигарх, цар може да държи хората в зависимост и да предоставя гласовете им на политиците. Познавам роми, които са се измъкнали от гетото, образовали са се, работят – техният вот не може да бъде контролиран. Реалният въпрос не се свежда до ромски и неромски вот, а до зависимост – образователна, социално-икономическа и оттам и политическа. Колкото по-зависима е една социална група, а ромите са зависими, вкл. и поради социалния модел, в който живеят, толкова по-лесно се купува нейният глас. Общо взето това е добре известно. Проблемът е, че т.нар. „поставяне на въпроса“ се изчерпва с конференции (от 15 г., в които се занимавам активно със социологически изследвания, все разискваме този въпрос), с репортажи в медиите, с политически изявления и след това – нищо. От време на време се появява информация, че някой е глобен със смешна сума и толкова. Проблемът за купуването на гласове е същият като за гарантирането на равенство пред закона и по-общо – за ефективността на съдебната система в България. Ако нищо не се променя, брокерите заемат все по-уверено нови територии, без някой реално да им противостои. Колегите от „Трансперънси Интернешънъл” алармираха, че купуването на гласове вече преминава на ново равнище – купуване на цели секционни комисии. Това също са измерения на проблема „Катуница“, разбран като системно потъпкване на закона, справедливостта и сигурността. И не е вярно, че хората не се интересуват от това.</p>
<p><strong>Има ли изкуствено надути социологически балони?</strong></p>
<p>Зад това понятие могат да стоят няколко съвсем различни феномена. Единият е чисто обективен. За „кух вот” говорим тогава, когато някои кандидати са надценени поради психологическата склонност на хората да декларират подкрепа за силните на деня, за властимащите, вкл. и заради притесненията си, че данните от социологическите проучвания биха могли по някакъв начин да им навредят. Тук е въпрос на социологическа компетентност и анализ да се установи размерът на този „кух вот”, за да не се подвеждат кандидати и избиратели. Съвсем друг вариант на „социологически балон“ имаме, когато отделни лица или агенции активно участват в изграждането на „балони”. Това са изследвания, гарантирани от „приятелски медии“, които достатъчно дълго да стоят в публичното пространство, за да набиват настойчиво в съзнанието на хората предпоставеността на даден резултат. Едно е да съобщите резултатите от изследването си, друго е то седмици наред да стои в медиите или на интернет страниците на кандидатите, за да внушава „аз съм победителят“. Внушението е, че изборът е предопределен, че резултатът не предстои, той вече се е случил. Именно упоритото внушаване, че нищо не зависи от гражданите, от тяхната свободна воля, а е „сигурно, че Х е победител“, съдейства за образуването на тези „балони”. Както казах обаче, трябва да си съгласен да участваш в „надуването на балони”. Ако искаш да бъдеш обслужващ персонал, затова и те наемат. За мене коректното и професионалното поведение изисква ясно да се отграничи: Х има такива шансове, такива проблеми, такива ограничения – ако ги преодолее, увеличава подкрепата си, ако не – губи. Това е смислената и реалната работа на социолозите. Вотът е винаги вид избор и може да се изследва какво влияе на един избор, ако той не е контролиран. Другото обезкуражава хората и принизява професията ни. Отдавна говоря, че социолозите не бива да играят ролята на Кашпировски. За заниманието със социология е необходим и професионализъм, и буден граждански рефлекс. Третият тип „балон” е много интересен изследователски. Понякога регистрираме противоположни тенденции, които те поставят пред изпитанието коя от двете да приемеш за водеща. Типичен е примерът с Петър Стоянов на изборите за втори мандат. Той категорично печелеше според изследванията – стигаше до 34–35% намерения за гласуване. На въпроса „Бихте желали да остане същия или да бъде избран нов президент“ доминиращите отговори обаче бяха „Нов президент”. И тук стои реален проблем – на кой от двата индикатора отдаваш по-голяма тежест – на директния въпрос или на косвения? На сегашните избори също имаме подобна дилема. В юнското ни изследване оповестихме, че около две трети от хората не искат президент от ГЕРБ. Но от това не произтича, че Плевнелиев ще загуби. Социологически той е в деликатната ситуация да има най-висока електорална подкрепа, но политически мнозинството от хората да не желаят цялата власт да се съсредоточава в ръцете на ГЕРБ. За мене честното е да се посочат и двете тенденции. Друг подобен случай е във Варна. Кирил Йорданов води според изследванията, но има и много силен протестен вот, нежелание той да управлява града още един мандат. Въпросът е дали този вот ще се консолидира.Тогава победата на Йорданов съвсем не е така сигурна. Подобни казуси са колкото на социологията, толкова и на гражданите – дали ще изразиш недоволството си чрез вота, или ще подкрепиш статуквото, дори и чрез неучастие в изборите.</p>
<p><strong>И сега има много хора, които декларират, че искат промяна, но съм сигурна, че част от тях ще гласуват пак за ГЕРБ.</strong></p>
<p>Нека не крием, че не малка вина за това имат медиите. За да може човек, който не е доволен от начина на упражняване на властта, да насочи вниманието си към възможна алтернатива, тя трябва да бъде представена ясно и равноправно (спрямо тезите на управляващите). Когато медийното пространство е изцяло обсебено от няколко души и техните тези, човек и при най-добро желание няма как да узнае, че има други смислени кандидати и алтернативи. Проблем за социолозите е, ако подценят алтернативния вот. Проблем за обществото е, ако алтернативите биват убивани в зародиш. Ако си спомняте, на миналите избори течеше голям дебат как местни бизнеси, понякога и откровено криминални играчи обсебват цялото медийно и публично пространство. Синоним на този модел станаха т.нар. „братя Галеви“, на които хората не виждаха алтернатива. Какво става на настоящите избори? Вместо този модел да бъде маргинализиран, от него започнаха да се възползват вече не само местни партии – еднодневки, но и големите партии. Дори най-влиятелните, ГЕРБ и БСП, припознаха местни силови играчи като свои – във Варна, в Сливен, в Созопол и пр. В крайна сметка стана така, че и големите партии не пожелаха да разбият феодалния политически модел, а само да го използват. Което означава само едно, че вместо да предлагат алтернативи, те изпадат в зависимост. Ето го част от отговора, защо толкова много хора подкрепят накрая статуквото. Когато самите партии припознават статуквото, когато медиите не атакуват подобни модели на зависимост и не представят алтернативни критерии за избор, избирателите губят волята да променят нещата. До момента, в който „започнат да гласуват с краката си“.</p>
