Иран – власт без ред

<p>Това, че при Иран става дума за власт без ред, напоследък личи и от усилията на иранското правителство да поддържа отношения с иранската емигрантска общност. За целта е създадена нова служба под контрола на началника на президентската администрация Машайе. Тя отговаря за комуникацията с живеещите в чужбина иранци. През август за втори път в Техеран бяха поканени 2000 иранци, които живеят в чужбина, за да обсъждат с представители на правителството развитието на страната. Трябва да се разгледат и възможностите за използване на познанията и връзките на иранската емигрантска общност в интерес на страната.</p> <p>Налага се обаче впечатлението, че тези аргументи са само претекст. В иранската емигрантска общност има много опозиционери, т.е. хора, избягали от Ислямската република. Иранското правителство, което в момента е под натиска на международната общност, иска да ги инструментализира и да демонстрира привидно национално единство. Очевидно привържениците на иранското управление все още не са анализирали добре ситуацията и не са разбрали сериозността на положението. Иранската емигрантска общност не е готова да служи на един привиден национален консенсус. Показателно за това, че такива сметки се правят без кръчмаря, е срещата на Машайе с иранската емигрантска общност от март тази година в Берлин, в рамките на която въпреки готовността за диалог се разкриха ясни противоречия. Повод за срещата бяха разговори относно учредяването на културен център, който наред с другите цели да бъде използван и за осигуряване и задълбочаване на контактите на иранската диаспора с родината.</p> <p><strong>Иранската диаспора със състои преди всичко от изгнаници </strong></p> <p>Причината за упоритите опити на правителството да постигне траен диалог с отзивчивите части на иранската диаспора е ясна като бял ден. Техеран е установил, че други държави търсят диалог със своите диаспори, за да застъпват и защитават те интересите на родината в чужбина, както правят например арменската или еврейската диаспора. Иранското правителство обаче не постига особени успехи, защото докато представителите на диаспорите на другите държави по правило обикновено са доволни от политическото развитие в страната, при Иран е точно обратното. Иранската диаспора се състои в немалка част от прокудени от страната. Техните връзки и емоционални отношения с родината са прекъснати в резултат от поведението на всички правителства през последните 30 години. Те отхвърлят вътрешната и външната политика на Иран принципно.</p> <p>Така поканените иранци използваха споменатата среща, за да изразят масирана критика срещу последните събития в Иран и по този начин да дадат гласност на разбирането си за политическа култура. Нали поводът на срещата е именно учредяване на културен център. Те осъдиха репресиите над населението, потискането на политическата активност, смъртните случаи по време на демонстрациите и смъртните присъди след това, както и предполагаемите изнасилвания на задържаните.</p> <p>Машайе сведе изказаните обвинения до изборите и до сблъсъка с Мусави и Каруби, респективно до обвиненията срещу зеленото движение като цяло, въпреки че това бе споменато само между другото от критиците.<br />Тази критика и реакцията на Машайе показват, че диаспората въпреки готовността си за диалог с иранското правителство има съвсем различно разбиране за политическа култура от управляващите в Иран. Явно представителите на иранската диаспора са неразбрани в собствената си родина. Днес те намират свой културен дом в чужбина, което обаче не означава непременно, че това се разбира по същия начин и в &bdquo;новата им алтернативна родина&rdquo;.</p> <p>Важно е да се отбележи, че чуждестранни медии, като например финансираното от САЩ радио &bdquo;Фарда&rdquo; със седалище в Прага, отразиха от въпросната среща единствено изказването на Машайе за Израел. Докато истински любопитното му изказване от вечерта засягаше събитията в самия Иран.</p> <p><strong>Искат да навредят на имиджа на Ахмадинеджад</strong></p> <p>Машайе съобщи, че Ахмадинеджад не бил съгласен с начина на поведение срещу демонстрантите и не смятал, че изстъпленията на т.нар. нравствена полиция спрямо жените и студентите са били наложителни. Ахмаджинедад нямал необходимата власт над отговорните инстанции. Машайе обвинява тези &bdquo;инстанции&rdquo;, че с прекалено твърдото си поведение са искали да навредят на имиджа на президента Ахмадинеджад.</p> <p>Последните събития в страната поне частично подкрепят това твърдение. Независимо от останалите му изявления по външната политика и други теми президентът Ахмадинеджад няколко пъти осъди жестокото поведение на нравствената полиция към жени, които не са били &bdquo;умерено&rdquo; облечени или забулени, и дори й заповяда да се въздържа от подобни действия, с което вероятно търсеше да спечели симпатиите на слоеве от по-младото население. Заповедта му обаче остана без последствия, тъй като Великите аятоласи я обявиха за нищожна по време на петъчна молитва. Това ясно показва, че Ахмадинеджад действително няма контрол върху силовите органи, които всъщност би трябвало да бъдат под неговия надзор.</p> <p>В навечерието на прояви на иранското посолство често има протести, организирани от опозицията в изгнание. Участниците в такива прояви или са обвинявани заради срещите си с представители на иранското правителство, или са обиждани като поддръжници на Ислямската република, вместо да се възприемат като загрижени граждани, които търсят прагматични решения за политическите проблеми на страната.</p> <p><strong>Удобен случай за открита критика</strong></p> <p>В рамките на обсъжданата среща беше показателно, че участниците използваха удобния случай, за да критикуват открито ситуацията в Иран. Както представителите на посолството, така и Машайе изслушаха упреците търпеливо. Имаше уважение спрямо другата страна и опит да се дискутира при взаимно зачитане на мненията. Уместна в случая е аналогията с един цитат на бившия федерален канцлер Вили Брант, който някога каза: &bdquo;С приятелите си не е нужно да преговарям, преговарям със своите противници. С приятелите си отивам да пия по чаша&rdquo;. Тоест въпросът вече не е дали да има изобщо срещи с представители на правителството за дискусии, а дали политическото положение позволява отказ от тези контакти. Заслужава да се спомене в тази връзка обстоятелството, че повечето представители на посолството на последните избори са дали гласа си за зеленото движение на Мусави. Това, наред с описаната готовност да се оспорват критиките срещу положението в Иран, води до заключението, че немалка част от иранския елит също има критично отношение към случващото се в страната, но не може да изкаже мнение открито заради нарасналата през годините зависимост. Същото можеше да се наблюдава някога и в бившия СССР.</p> <p><strong>Много от &bdquo;късните демократи&rdquo; са били част от репресивния апарат</strong></p> <p>Става ясно, че с всички партии от системата трябва да се води конструктивен диалог, независимо дали съответният събеседник принадлежи към зеленото движение или към противниковия лагер. При основен анализ на ситуацията в Иран е ясно също, че много от &bdquo;късните демократи&rdquo;, които сега чувстват принадлежност към зеленото движение, са били част от репресивния апарат през първите две десетилетия на Ислямската република и техните политически мотивирани престъпни машинации не отстъпват по нищо на тези на днешните управляващи.</p> <p>От тези &bdquo;късни демократи&rdquo;, вкл. и Мусави, се очаква да поемат роля, подобна на ролята на бившия южноафрикански президент Де Клерк. Може дори да им се присъди Нобелова награда под мотото: &bdquo;Блажени са тези, които установяват мир&rdquo;. Но за да се развива крехкото цвете на демокрацията в страната, не трябва да се забравя, че &bdquo;късните демократи&rdquo; в голяма степен са участвали в злодеянията през първите години на Ислямската република. Настоящите репресии в Иран са в приемствена връзка с най-новата иранска история, с единствената разлика, че някогашните действащи лица сега се приемат като реформатори и си измиват ръцете, правейки се на невинни. Те все още имат проблем да си признаят открито, че не е достатъчно да осъждаш деянията на днешните властимащи, а че преди всичко трябва критично да се разграничат от собствените грешки, ако искат да бъдат признати за надеждни демократи.</p> <p><strong>Всъщност не става дума за &bdquo;грешки&rdquo;, а за престъпления</strong></p> <p>Освен това е необходимо европейското произраелско движение да не мери с двоен аршин и да не изисква от иранското население просто да забрави деянията на зеленото движение само защото то се обявява за демокрация и е по-въздържано в изказванията си за Израел. Това напомня за някогашния австрийски президент и генерален секретар на ООН Курт Валдхайм. Неговите деяния през Втората световна война бяха разкрити и оповестени пред обществеността по време на представянето на кандидатурата му за президент. Последва обществена дискусия около личността му. Мусави и последователите му също трябва да поемат своята отговорност за миналото, още повече че става въпрос не за политически грешки, а за политически престъпления. Така че произраелското мирно движение не може да изисква от иранското население да премълчава тези престъпления, в истинския смисъл на думата, от миналото. Вместо да бъде премълчавано, миналото трябва да бъде прочетено, сега е моментът тези престъпления да бъдат изяснени и осъдени, както всяко друго престъпление в човешката история, за да не се повторят никога повече.</p> <p>Анализът по-долу ще изясни, че лидерите на зеленото движение не са толкова невинни, колкото се опитват да се представят. Те трябва открито да изкажат позициите си по принципните въпроси на иранската вътрешна и външна политика. Към тях спадат например въпроси като правото на Израел да съществува, ядрената тема, отношението към религиозните малцинства (например бахаите) или идеите за икономическото развитие на страната. Във връзка с облагодетелстваните от планираната приватизация трябва да се обясни колко големи са разликите между зеленото движение и управляващия елит. Едва тогава хората ще установят дали си струва първите безусловно да бъдат подкрепяни. Тук, разбира се, се налага разграничаване на лидерите от студентите и демонстрантите. Последните заслужават огромно уважение за куража си да се разбунтуват срещу режима. Освен това не трябва да бъдат пренебрегвани и консервативните сили, чийто консерватизъм е обусловен от обществените им корени, защото те продължават да съставляват голям дял от иранското население. В допълнение демонстрациите на опозицията показват също и на правителството, че има разделение на цялото общество, засягащо всички негови слоеве.</p> <p><strong>Врагът на моя враг не е мой приятел</strong></p> <p>В черно-бялото представяне на противника на Ислямската република непрекъснато се налага обвинението, че всеки, който влиза в контакт с представители на това правителство, непременно принадлежи към вражеския лагер, както и обратното заключение &ndash; че всеки, който се солидаризира с противниците, принадлежи към собствения лагер. Каква е обаче действителността?</p> <p>Кратък поглед към историята на Иран изяснява, че лидерите на зеленото движение в никакъв случай не са целите в бяло. През 1988 г. хиляди иранци са убити в техеранския затвор &bdquo;Евин&rdquo; и са заровени в масови гробове в Хаваран, югоизточно предградие на Техеран. Това се случва, след като покойният вече революционен водач Хомейни произнася фатва (декрет), в която призовава за радикално подмладяване и ислямизация на населението. Във връзка с това той цитира и предания за пророка Мохамед и легитимира чрез тях своята заповед за жестока разправа със задържаните инакомислещи, които отстояват гледните точки и позициите си. Впоследствие са убити десетки хиляди затворници, които по ислямското законодателство са осъдени на дългогодишен затвор, независимо че съгласно конституцията и заложените в нея основни човешки права изобщо не би трябвало да бъдат задържани.</p> <p>Участниците в зеленото движение, Мусави, Рафсанджани, Резай и Каруби, са сред най-влиятелните политици в годините след революцията, включително и през 1988 г., когато са разпоредени масовите убийства от аятолах Хомейни. Мусави е министър-председател, Резай е командващ Корпуса на гвардейците на революцията, Рафсанджани е председател, а Каруби заместник-председател на парламента. Всички те са близки до аятолах Хомейни и носят за масовите убийства най-малкото индиректна отговорност. Това важи и по отношение на интелектуалните и културните репресии, инициирани от тях и продължаващи и до днес.</p> <p><strong>Тогава трябваше да се протестира</strong></p> <p>Мусави отрича всякаква отговорност за събитията тогава, защото заповедта за тях не била негова, но в тази връзка той е обвиняван, че в качеството си на премиер дори не я е порицал. Един от неговите тогавашни и настоящи сътрудници Мохамед Атрианфар оправдава поведението му, като омаловажава случилото се: &bdquo;Приятели, в началото на революцията ние всички бяхме като Ахмадинеджад. Но ние променихме нашия път и нашето поведение&rdquo;.</p> <p>Друг съмишленик на Мусави &ndash; Таджадех, който е усетил репресиите на собствен гръб и всъщност е в затвора, неотдавна обяснява в интервю, дадено по време на домашен отпуск, че тогава е трябвало да протестират срещу екзекуциите в Хаваран. Тогавашното мълчание е причина за настоящата ситуация в Иран. Това изявление предизвика дебат в цялата страна.</p> <p>Крайно време е и реформатори като Мусави да проявят този кураж и да реагират подобаващо, за да докажат, че заслужават доверие. Едно нещо е ясно в този контекст: черно-бялото представяне на иранските обществени отношения не отговаря на действителността дори в незначителна степен, а нито правителството, нито опозицията искат да поемат отговорност за исторически и актуални събития в страната. Е, кой носи отговорността тогава? С какво се доказват незнанието и мнимото негодувание от извършеното насилие, което въпреки всичко е извършено и продължава да се извършва всекидневно?</p> <p><strong>Ислямската република Иран &ndash; република на невинните?</strong></p> <p>Причините за подобни твърдения за невинност трябва да се търсят в основната структура на Ислямската република. Съответните правителства отхвърлят отговорността за злодеянията и искат да запазят статуквото на управляващата система и да продължат да действат в рамките на съществуващата конституция, като Мусави великодушно обяснява, че иранската конституция все още е неизчерпан източник за демократизирането на обществото. Ахмадинеджад дори стига дотам да твърди, че в Иран е налице най-добре функциониращата демокрация на света.</p> <p>Следователно всички искат принципно да съхранят съществуващата система, като известни различия се наблюдават само по отношение на начина на функционирането й. В конституцията е заложено, че върховният водач е главнокомандващ на всички силови органи. Той назначава всички командващи &ndash; например на армията, на революционните гвардейски части, на военновъздушните и военноморските сили, както и на полицията. Същото важи и за назначенията на ръководителите на министерството по информацията (тайните служби) на вътрешното министерство и на съдебните органи, като по правило става въпрос за духовници от ранга на аятоласи, които имат право да произнасят фатви. Според вътрешното разделение на властите съгласно конституцията министър-председателят не може директно да бъде държан отговорен за репресиите, но върховният водач може.</p> <p>Въз основа на това обстоятелство Мусави оспорва своята отговорност за събитията от 1988 г., както и Ахмадинеджад днес отхвърля всякаква отговорност за настоящите насилствени ексцесии, като освен това обяснява и че не е съгласен с тях. Въпреки това обаче и двамата могат да бъдат подведени под отговорност. В крайна сметка и двамата можеха да подадат оставка, за да изразят своя протест, както тогава постъпи аятолах Монтазери. Вместо това те продължиха, респективно продължават да управляват, без обаче да искат да поемат каквато и да било отговорност за процесите в страната.</p> <p>Мусави отново оповести, че той се стреми към реализиране на демократичните права само в рамките на конституцията. Под въпрос е обаче защо не направи това по време на осемгодишното си управление като министър-председател. Под въпрос е също как той, ако бъде избран някога за президент, смята да получи контрола над силовите органи. В такава посока конституцията, към която той твърдо иска да се придържа, не му позволява никакъв ход. Става ясно, че и двете страни не се стремят към никакви принципни промени в полза на населението. Това личи и от позициите на участващите играчи по отношение на Израел, човешките права или ядрената програма.</p> <p><em>*Бехруз Абсолванд е роден през 1956 г. в Иран. От 1998 г. работи в Института &bdquo;Ото Сур&rdquo; на Берлинския свободен университет като доцент по международни отношения и енергийна политика на страните от широкия Близкоизточен регион. От 2002 г. е консултант в енергийния сектор.</em></p> <p><em>**Хайнрих Шулц е роден през 1981 г. Докторант в изследователския институт за екологична политика на Берлинския свободен университет. Магистър по комуникации, политология и ислямски науки (2007). От 2010 г. работи по дисертацията си на тема &bdquo;Интеграция на Туркменистан на световния енергиен пазар след разпадането на СССР&rdquo;.</em></p> <p><em>Превод от немски: Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА</em></p> <p><em>Следва продължение</em></p>