- 10 Sep 2020
- 71
- 3
Театърът ни през Враца 2010 и „Аскеер 2010”През китния месец май се състояха две театрални събития – дълголетният фестивал на малките театрални форми (начало 1977 г.) и празнуващата 20-ото си издание олимпиада на Военния театър. И двата форума са обект на напрежение „кой-ще-вземе-наградата”, и двата пробуждат гордост, завист и останалите 5 гряха, както и много радости, удовлетворение и други трепетни емоции.
<p>Важният въпрос за един наблюдаващ в годините със зоркост, строгост и боязън и двете състезания (оставям недискутиран въпроса има ли в изкуството място за класации) е: произвеждат ли тези прегледи стандарти? И ако да – какви?</p>
<p><strong>Началото е в отговорността</strong></p>
<p>Многократно съм била член на журито на камерните постановки във Враца (тази година бях само гост) и знам как работи там колегията. Имало е години на зверски спорове, на подписи на протокола с „особено мнение”, както и години на „лесна” работа – когато постиженията са били безспорни и самоподреждащи се. Имало е компромиси, и аз съм ги правила, защото нали мнозинството винаги печели, а когато са минавали собствения ми праг на допустимост, и аз като други колеги съм се разграничавала в рамките на статута – с „особено мнение”. Смея да твърдя, че различията, дори когато са били драстични, са били плод на различните идеи за театър, а не на конюнктурност, слугинаж, немеене пред светила. В журито на този фестивал са хора, чиято основна работа е оценката. Те цял живот се учат не да играят, не да режисират, а да гледат и виждат. Разбира се, всички гледаме едно и също, но виждаме различно. (Затова и само смях будят всяка претенция или изискване за „обективна критика”.) Излишно е да казвам, че всеки член на журито във Враца гледа всички спектакли на място, дори да ги е гледал 5 пъти преди това. (Защото, знаем – нестабилно поставени представления днес минават страхотно, утре се свличат.) И тук започва отговорността – съзнанието за отговорността. Защото извън суетата „кой-ще-вземе-наградата” стои много по-същностният въпрос – какъв театър, какви театри искаме да гледаме утре? Кой какъв театър трупа, а не събаря? Трупа вкус, култура, човечност, кураж. А не усещане за безсмислие, отчайващо изнизващи се критерии и оттам още апатия и още цинизъм.</p>
<p><strong>После е механизмът</strong></p>
<p>Възможна ли е тази отговорност и при идеалната художествена честност на всеки член на журито в така поставеното функциониране на наградите „Аскеер”? Ядрото на Военния театър плюс изключително активни театрални творци – и двата типа свръхзаети като действащи актьори – колко и кои спектакли от продукцията на столичните и извънстоличните театри и при най-добро желание ще успее да гледа Владимир Пенев напр., който играе в 6 софийски спектакъла (поне толкова преброих)? Дотук с „умния” ход да се добави легитимация, като се викнат авторитетни фигури отвън. Самите хора от Военния театър играят непрестанно, и то не само на своята сцена. Колцина от тях могат да бъдат видени на гастролите на провинциалните театри? Твърде малко, вярвайте ми. Случва се в София да идват прекрасни представления, за чието съществуване армейците не са и чували, камо ли да видят и оценят тяхната прекрасност. (Скандалният пример от миналата година – постановката на Ловешкия театър „Псевдоморалите” – разтърсващо естетическо преживяване, предизвикано от режисьора Валерий Пърликов и актрисата Анета Янкова.) <br />Тук се налага да уточним, че въпреки яките компромиси при "Икар"-ите (наши хора или свързани с Малък градски театър, където работи Христо Мутафчиев, като напр. нонсенса „Мяра за мяра” на Л. Абаджиева), честите нелепици при избора на селекционери (несъстоятелни пишурки и проблемно морални създания като Б. Костуркова напр.), по-скучните им церемонии (Владимир Люцканов просто е по-добър постановчик на такъв жанр) Съюзът на артистите избистри своя модел и го зададе като максимално близък до идеалния. Всеки от пресетите на първо четене спектакли има осигурено представяне на столична сцена в рамките на Софийския театрален салон. Кой от имащите право на глас как ще постъпи – вече лежи на собствената му съвест. Естествено, и на професионалната му компетентност. Но схемата е заложена чисто. Остава да се пълни и с читави оценители. Формулата за „читав оценител” е проста като фасул – естетическа и етическа честност. (Има ги, има ги – спокойно... Но са трудно управляеми. И затова ще блестят с отсъствието си. Докато на трона е страхът.) <br /><strong></strong></p>
<p><strong>После пак е отговорността</strong></p>
<p>Но да се върнем на майските ни поводи за размисли и страсти. Третата разлика във функционирането и оттам в значимостта на врачанското състезание (и на всеки друг фестивал, пледиращ за друго освен за светски блясък) пред армейското – след: 1) професионалните оценители при първото и оценителите любители при второто, и 2) ясния обхват на обсъжданата продукция и гарантираната й „видяност” – е поименната отговорност. Всяка година селекционерът на камерния фестивал е един, обявен официално и ангажиран да посети всяко представление, предложено му от театрален директор. Както и всяко представление, което той пожелае. Преди години аз в това си качество видях 60 представления, тазгодишният селекционер и наш автор Асен Константинов е видял – 40. (Не забравяме, че измина точно година, откакто бившият културен министър Данаилов събра директорите на театрите, за да ги посъветва да спрат с правенето на нови спектакли – продукцията естествено е намаляла в пъти.) Та избраният селекционер застава с името си под афиша от 10-ина заглавия. После се обявяват 5 членове на журито, които също застават с именцата си под крайната класация. Одобряваме или не, това е тяхната класация – на конкретни и преброими хора. Комисията на „Аскеер” с гордост обявява своята численост – 28 души! Двадесет и осем личности, всеки с театралните си разбирания, човешките и колегиалните си пристрастия, а доста – доказано през годините – и с лобиранията си. Къде би могла да се случи пресечната точка на целия този Вавилон? И докога с тази колективна, всъщност анонимна, широко разплискваща се извън всякакви очертания (без)отговорност? Знам, че има не малко почтени и почтено отнасящи се към заданието си членове на тази комисия. Знам, че друга група, не винаги идентична на първата, отстоява летви в театъра – знам го от собствените им роли, музики, сценографии. Знам и че трета група са без запомнящо се и едно постижение към днешна дата – роля, рецензия, декор. И най-идиотската тазгодишна иновация – номинират се постижения писмено, с положен подпис.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>И за десерт – манджа с грозде</strong></p>
<p>В цялата тази мешавица е чудо да се постигне консенсус и той да е адекватен на реалната стойност и на реалната събитийност в един театрален сезон. И ако някога чудото е възможно – великолепният спектакъл „Приятнострашно” на Театър 199, Галин Стоев и компания, то абсурдите са гарантирани. Непредставимият абсурд – калфата Лилия Абаджиева да застане в една редичка с майсторите на днешния български театър Галин Стоев и Явор Гърдев. Непростимият абсурд – върховият спектакъл на Явор Гърдев, Михаил Билалов, Бойка Велкова и Никола Тороманов „Козата или коя е Силвия?” да остане извън всякакъв борд и в 4-те категории, в които е премерим – за най-добра режисура, за най-добра мъжка роля, за най-добро представление и за най-добра сценография. А сериозната работа на Бойка Велкова, завръщането й назад към умния, дълбокия, сложния, нешампанизиран театър, за който я подготви кръстникът й в театъра Стоян Камбарев, да остане арогантно незабелязана – дори и в номинациите за женска роля. <br />Тенденциозност, тото-лото, завист към излезлия от балканското мочурище Явор Гърдев или слепота – семпла, свещена, свинска слепота?!</p>
<p><strong>Отговорът и нови въпроси – в следващия брой на в. ГЛАСОВЕ.</strong></p>
