Вивиан Праматарова: Да останеш верен на себе си

<p>Жестокостта на моята професия разбрах в Бургас. Но не веднага. Завърших и ме разпределиха на село. Бях на 25 г. и тежах 47 кг. Хората сигурно са се чудели каква лекарка ще излезе от мен, а аз се стараех да изглеждам компетентна и уверена. Знаех какво искам да специализирам и кандидатствах в Националния институт по АГ в София за клинична ординатура - навремето това беше най-интензивното обучение по специалност. Имах късмет и спечелих конкурса. След една година селска практика започна софийският ми период. Едновременно се случиха много неща: срещнах голямата си любов, омъжих се и се роди синът ми. Бях обградена от много интелигентни и умни хора,създадохме си кръг от приятели. Обучението ми доставяше удоволствие, учех непрекъснато и виждах резултатите, усещах как раста. В Майчин дом идваше патологията от цялата страна, видях много редки заболявания, даваха ми често да оперирам трудни случаи. Имах чудесни учители. После, вече в Германия, когато представих списъка на операциите, които мога самостоятелно да правя, хората се удивяваха, а аз мислено благодарях на моите учители. Мъжът ми си взе бащинство, май беше първият случай след излизане на закона. Той вече имаше специалност по АГ и пое първата година на детето. Много ме подкрепяше. Един от професорите ми предложи да ми стане научен ръководител, това ме поласка, но и даде увереност. Започнах дисертация на психосоматична тема, непозната у нас. Сякаш всичко вървеше, както си го мечтаех. Взех специалност и се върнахме в Бургас. Станахме част от един труден колектив, бях смутена&nbsp; от това, което виждах. Вярно е, че човек и така се учи - от негативния опит. Но това, което се случваше там...</p> <p>Малко преди да започна работа, шефът на АГ центъра в Бургас беше обвинен в извършването на криминални аборти и изведен от болницата посред бял ден като тежък престъпник - с белезници на ръцете. Беше поруган и вкаран в затвора. Нищо не се случваше случайно. Негов колега искаше да седне на мястото му. Въпросният &bdquo;лекар&rdquo; - рабфаковец, който беше и изпечен интригант, по време на визитациите говореше на пациентките срещу лекарите, които са ги оперирали:<br /> <br /> <strong><em>Кой те оперира&nbsp;</em><em>теб? Ооо, оставил си е ръцете. Да видим сега как ще те спасяваме...</em></strong><br /> <br /> До този момент не бях чувала и виждала такова отношение. Не можех да осъзная, че е възможно опростачване до такова махленско ниво. Бяхме 20 души лекари - всички се пазеха, всички се страхуваха, всички говореха срещу всички. Беше истински кошмар.&nbsp;Често ме определяха да правя аборти. Когато за първи път разбрах, че от мен се очаква да извърша манипулацията без каквато и да е упойка, бях потресена. Другата лекарка, която работеше на съседния стол, ми каза: <em>Не се притеснявай, ще свикнеш. Жените не ги боли толкова много, защото искат да се отърват.</em> Искаше да ме успокои, защото разбра колко съм шокирана от факта, че трябва да&nbsp; причиня физическа болка на някого. Но най-необяснимо за мен беше отношението към тези жени. Защо трябваше да бъдат поругавани, обиждани, презирани?! Срамувах се.</p> <p><strong>Не гледах жените в очите</strong><strong>, различавах ги по нощниците</strong></p> <p>и си вършех работата. Предполагам, че съм намерила някакво успокоение с рационални разсъждения от рода на:&nbsp; <em>Не мога да променя нищо, това е положението. Ако откажа, ще ме уволнят. Те са си виновни, </em><em>че са се докарали до това положение</em><em>...</em></p> <p>Докато един ден се случи нещо, което разби цялата ми защита. С колега работехме както винаги на двата стола, без параван помежду ни. Жените идваха, вдигаха си нощниците, сядаха на стола и ние правехме аборта. Същият този ден една млада жена, която беше на съседния стол, след манипулацията се обърна към лекаря, който в момента разказваше мръсен виц на акушерката, която му асистираше, и му каза: <em>Какво правите?! Не ви ли е срам?!</em> А той се обърна към нея яростно и отговори:</p> <p><strong><em>Ти ли ще ми говориш за срам? Къде ти беше срамът, когато се &bdquo;таковеше&rdquo;, а? </em></strong></p> <p>Тогава проумях, че под маската на хуманна професия аз върша недостойни, срамни неща. И този срам беше толкова силен, че вече не можех да компенсирам с &bdquo;рационалните&rdquo; мисли: <em>Така трябва, нещата не са така както изглеждат...</em> Беше като пукане на мехур, пълен с гной. Сякаш сърцето ми вече не кислород, а гной впръскваше по вените ми. В този ден осъзнах какво върша. И че не искам повече да го правя. Имаше и много други неща, от които се срамувах и от които не се чувствах&nbsp; удовлетворена като лекар. С мъжа ми станахме&nbsp; &quot;непокорни&quot;. Казвахме си мнението. Перестройката на Горбачов ни даде смелост. Организирахме събрания, искахме промени... Докато на една конференция един от моите софийски професори ме предупреди: <em>Ще си изпатиш! </em><em>Има предложение да те наказват</em><em>. </em><em>Внимавай</em><em>! </em></p> <p><strong><em>Ако съм на твое място, ще &bdquo;издухам&rdquo;...</em></strong><strong> </strong></p> <p>Вървеше срещу мен и ми каза това, докато се разминавахме. Дори не спря, за да ми го каже спокойно. Очевидно беше взето решение и той искаше да ме предупреди. По това време&nbsp; дисертацията ми беше пред защита и предполагам, че това е сипало допълнително масло в огъня. Сетих се какво ми каза Малин Чонос преди 15 години: <em>Ти няма да направиш нищо в България. Винаги ще те спират, когато искаш да направиш нещо. Длъжен съм да ти кажа това. Завърши образованието си и се махай. Ти тук нямаш никакъв шанс. </em>И разбрах, че положението отново е сериозно. Обсъдихме с мъжа ми какво да правим и решихме, че няма друг изход, освен&nbsp; да заминем. Беше 1989 г., малко преди падането на Берлинската стена, когато много лекари от ГДР минаваха &bdquo;оттатък&rdquo;. Така че имаше места за специалисти. Не искахме да бъдем невъзвращенци, не исках да оставя майка си под ударите на съдбата и милицията. Пък и знаехме, че ГДР няма да трае дълго, че се водят преговори за обединението на Германия.</p> <p><strong>Взехме детето, куфар, всичките ни спестявания - 100 западни марки,</strong></p> <p>и заминахме. Българските лекарски дипломи са признати в Германия, но не и специалността. Ако работиш в клиника, няма проблеми, но за частна практика ти трябва немска специалност.</p> <p>Веднага ни взеха в една хубава болница до Ваймар. Английският не ми помагаше много. Не знаех немски и ми беше много трудно. Все пак оправях се в операционна и родилна зала, защото там се действа, не се приказва много. И след всичко, което бях преживяла в Бургас, за мен беше огромно облекчение да попадна сред добри хора. Получих много подкрепа, много топлота. Това бяха най-сърдечните и отзивчиви хора, които съм срещала в живота си. Нямаше организирани курсове и аз учех немски от телевизията, четях Ремарк и изобщо книги, които знаех на български - заради езика. Отне ми повече две години, докато започна да се изразявам свободно. През 1992 г. положих изпит за специалност, напуснах клиниката и отворих частна практика в Германия. Това вече си беше голяма стъпка. Получи се, хората ми оказаха доверие, практиката се разви. В такива моменти се питам дали това е всичко, което искам: пътувания из широкия свят, големите оперни сцени, отпуски къде ли не...Моят честен отговор беше, че искам още да уча. Започнах обучение по психотерапия и сексуална медицина. И така до 2002 г., когато завърших&nbsp; и получих тези специалности допълнително.</p> <p><strong>В мен винаги има едно неспокойствие</strong><strong>... А</strong><strong>бе</strong><strong>,</strong><strong> стои ли шило в торба?</strong></p> <p>Имахме приятен и спокоен живот. Бях щастлива като човек и майка, като лекар - удовлетворена. Какво ми липсваше? Липсваше ми контактът с хора, които мислят като мен, с които да мога да дискутирам. Тогава се случи нещо със съпруга ми... Той беше също гинеколог с кариера - стана шеф на отделението в града, в който живеехме. За чужденец това е огромно постижение. Беше се сприятелил с предния шеф - много свестен човек, стабилен, добър лекар. Почина внезапно. Мъжът ми прие тази смърт много тежко. Каза ми: <em>Виж какво става... Човек работи цял живот, </em><em>работи толкова много и накрая </em><em>какво? </em><em>Влезе два метра под земята</em><em>. А все ми разказваше как ще обиколи света, като се пенсионира. </em>И в него се настани се съмнението, дали това е животът, който той иска. Че не живеем добре.</p> <p><strong>И започна да ме убеждава да се приберем в България. </strong><strong>Бях шашната</strong><strong>. </strong></p> <p>Бях малко под 40 г. и не можех да си представя да напусна този свят, който за мен беше вълнуващ - знанията, които имах и вече можех да прилагам. Исках да правя още и още неща. Не взех сериозно това. Постепенно осъзнах, че той наистина мисли да напусне Германия. Осъзнах и друго - че моите планове за живота са други. Бяхме смутени и тъжни. Сега, като ти разказвам всичко това, изглежда дори логично, но беше мъчително. Всяка раздяла е болезнена. Бяхме 16 г. заедно. Кучето Чарли замина за България, а котката Мели остана при мен.&nbsp;</p> <p><strong>Първата среща с Андреас?</strong></p> <p>Още когато го видях, за мен беше ясно, че това е &bdquo;той&rdquo;. Срещнахме се на един конгрес&nbsp; по психотерапия. Седях във фоайето на хотела, когато видях мъж да го прекосява с папка под мишница. Не зная какво - неговата целеустременост, някакво &nbsp;движение на ръцете, не разбрах какво точно, но се почувствувах докосната...&nbsp; Когато влязох в залата, видях, че той води семинара. Темата беше &bdquo;Тълкуване на сънищата&rdquo;. На немски &bdquo;сънища&rdquo; и &bdquo;мечта&rdquo; е една и съща дума - Traum. Затова Traummann се превежда като &bdquo;мъж мечта&rdquo;. И след края на семинара казах на шега на моя приятелка, с която бяхме на конгреса: <em>В един Traumseminar&nbsp; срещнах моя Traummann. </em>Показах й го, а тя го одобри. Досега помня, бях с канареножълт костюм - панталон и сако. По време на сесията се стараех да&nbsp; говоря&nbsp; &bdquo;умни неща&rdquo; и видях, че той забелязва това. На следващия ден&nbsp; вървим двамата във фоайето и разговаряме. На рецепцията имаше голяма купа с ябълки. И той взе една от тях и ми я подаде. А аз си помислих:<br /> <br /> <strong><em>Аха, </em></strong><strong><em>той ми даде забранения плод</em></strong><strong><em>...</em></strong></p> <p>Започнахме да си пишем картички. Говорехме си на &bdquo;Вие&rdquo;. Мина много време, докато започнем любовна връзка. Беше се разделил с жена си, но беше наел къща близо до тях, за да може да бъде с децата си. Започнахме да се срещаме. Отначало по-рядко, после все по-често, всеки уикенд. А живеехме на 500 км разстояние.&nbsp; Докато стана ясно, че ще живеем заедно. Аз отлагах по различни причини, първо исках синът ми да завърши спокойно гимназия, после имах угризения да оставя моите пациентки. Вече 10 години&nbsp; имах практиката, ползвах се с добро име, имах доверието и уважението на много жени и семейства. Трябваше ми време да се реша. Пък и да намеря подходяща практика в Мюнхен.</p> <p><strong>Дали се страхувах от неуспех?</strong></p> <p>Не зная дали беше страх, но определено си мислех за това как ще се справя. Мюнхен е голям град с 350 гинекологични практики, голяма конкуренция, а аз съм чужденка от Източна Европа. В бившата Източна Германия това беше в мой плюс, но в Мюнхен? Повтарях си: <em>Ка</em><em>то успях веднъж, ще успея пак.</em></p> <p>Един декемврийски ден на 2005 г. аз, синът ми Ники и котката Мели се преместихме в Мюнхен.&nbsp; Градът ме посрещна като една зимна приказка, потънал в сняг. Малко преди Коледа, навсякъде грееха елхи, чуваше се музика, биеха камбани. Намирах се в католическа Бавария. Родителите на Андреас ни отстъпиха тяхната градска къща за начало, те живееха извън Мюнхен. Щедри, чудесни хора, които приеха мен и моя син много сърдечно. Те са вече много възрастни, на 95 г., но са удивително съхранени духовно. И както пише в приказките:</p> <p><strong><em>Т</em></strong><strong><em>е се ожениха и заживяха щастливо.</em></strong><strong><em>.</em></strong><strong><em>.</em></strong><strong> Т</strong><strong>а и ние</strong><strong> така..</strong><strong>. </strong></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41742_CrAgup4Hc5EWsbnIW3Mqth80SVRhmb.jpg" style="height:450px; width:600px" /></p> <p><em>Вивиан и Андреас - Just married &nbsp;</em><br /> <br /> Какво ни свързва? Винаги ми е интересно какво казва, как мисли, чувството за хумор, неочакваните мисли и действия. Започнахме,отначало като хоби, с няколко колеги да правим психоаналитичен анализ на филми. Създадохме работна група и бързо станахме институция. Поканиха ни да водим сесии веднъж на месец в Музея на киното в Мюнхен. Публикуваме статии и книги на тази тема. Намерих това, което ми липсваше преди години. Хора с подобни идеи, вкусове, желания.</p> <p>Неспокойствието обаче пак ме загриза. Прииска ми се и в България да има такава група, която да анализира филми и да ги обсъжда с публиката. Речено-сторено. Андреас само това чака, той харесва българите - тяхната креативност и сърдечност. И не само, че помогнахме при създаването на такава група, но и организирахме международна конференция в рамките на Аполония 2010 г. Много бях горда, 250 души участници, високо уважавани лектори, умна публика.</p> <p><strong>Но п</strong><strong>редполагам</strong> <strong>се досещаш, че това не е краят на историята</strong><strong>..</strong><strong>.</strong></p> <p>Много българи, които работят в чужбина, искат чрез знанията си и уменията си, натрупани зад граница, да помогнат и в България да се случат добри неща. В Германия започнах да се включвам в т.нар. Балинтови групи, които на аналитично ниво разглеждат отношенията лекар - пациент. По-късно реших да стана обучител, ръководител и влязох в световната федерация на Балинтовото общество. Създадох си име на човек, който работи добре. На една конференция&nbsp; ме попитаха дали в България има такава практика и ми предложиха да се заема с организирането на Балинтово дружество.&nbsp; Срещнах се в София с няколко души, които имаха интерес и опит, и събрах група. В продължение на 2-3 години идвах в София и обучавах колегите за ръководители на Балинтови групи. На 10 октомври 2010 г. беше регистрирано Българското Балинтово общество и станах негов председател. Започнах да го развивам по германски образец. Бях приела много от немската култура - организация, точност, дисциплина. То и до днес съществува и функционира, но без мен.</p> <p><strong>Какво се случи ли? </strong></p> <p>Грешка в изчисленията. Нещата не стават така. Трябваше да го зная... Мислех си, че мога да организирам дружество и да го въведа през парадния вход на Световната федерация и всички &bdquo;ще плеснат с ръце и ще се прегърнат&rdquo;.&nbsp; Срещнах&nbsp; много съпротива от българска страна и pеших да се откажа. Едно дружество расте отвътре. Прави грешки, учи се от грешки, развива се, но само отвътре. Не може да дойде някой отвън, дори и с най с най-добро желание, и да даде това, което той самият е събирал с години и трупал като опит.</p> <p><strong>Най-важно е дове</strong><strong>рието</strong><strong>. </strong></p> <p>Започнах разказа за моя живот с липсата на доверие. Аз работя с доверие. И знам, че когато доверието изчезне, става страшно. Става тоталитаризъм. Интелигентността е също много важна за мен. Говоря за емоционална интелигентност - да мога да разбера, че този човек мисли и чувства правилно. Това са интересните хора. Много бързо се отегчавам, когато някой ми говори с клишета и стандартни изречения. Творчеството, мисленето - това ме привлича в хората. Вярвам&nbsp; в логиката, в силата на разума, в човека, в индивида. Работя психотерапевтично с пациенти и заедно търсим техните собствени ресурси. Дали това ще е минал опит, дали ще е вярата, дали ще е друга сила...</p> <p><strong>Онзи мой рожден ден</strong><strong>? </strong></p> <p>Това беше идея да съберем малко пари за твоите деца от ателие &bdquo;Прегърни ме&rdquo;. Знаех, че мога да дам малко пари от мен, но нямаше да мога да си позволя по-голяма сума. Затова реших да направя рождения си ден, като му дам име Black &amp; White - повторение на една идея на Труман Капоти, която той прави в Ню Йорк през 1953 г.&nbsp;Обсъдихме всичко с Андреас. Поканихме 25 гости, дойдоха&nbsp; и неговите родители.<br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41742_6tZRpS0oH6uwU169l6BsuxkNZuBvkG.jpg" style="height:397px; width:546px" /></p> <p><br /> <em><span style="font-family:arial,sans-serif; font-size:10pt">Поканата за&nbsp;Black &amp; White Party</span></em><br /> <br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41742_ON26HQYGcuIQP2uGtXqoi3pYsEQmQp.jpg" style="height:408px; width:546px" /></p> <p><br /> Показах на гостите си и откъси от интервюта и филми, които разказват за ателие &bdquo;Прегърни ме&rdquo;. Андреас ми беше направил&nbsp; кутия като на момичетата, които продават цигари - дървена, с лента през врата. Минавах покрай гостите и продавах целувки. Който даваше повечко пари, получаваше повече целувки. Свекър ми започна да пуска банкнотите една по една и се радваше на целувките, докато жена му не го отряза: <em>Стига толкова си се целувал...</em>&nbsp; Беше хубаво и весело. Събрахме малко пари и аз ти ги донесох в един син плик.</p> <p><strong>Смисълът?!</strong></p> <p>Според мен най-важното е човек да се чувства щастлив от това, което прави, или неща, които го радват.&nbsp; Знам, че звучи банално, но ако аз съм щастлива да уча - там ще насоча своите усилия. Ако ме правят щастлива децата - ще раждам деца. Удовлетворението, което получаваш, ако е автентично, това е смисълът на живота - да останеш верен на желанията си. &nbsp;</p> <p>Винаги съм разчитала на себе си. Когато имам кризисни моменти, се опитвам да се вглъбявам и да търся някъде дълбоко в мен правилното решение. С времето започнах да вярвам и на други хора. Стремя се да не загубвам почва под краката си. Може би като лекар, срещата с толкова много болка и страдание, с най-различни хора от най-различни класи, ме държи на земята. Да не изхвърча в облаците и да загубя реалната връзка с обикновения, нормален човек.&nbsp;</p> <p>Историята с дядо ми (която ти разаках в първа част), който електрифицира Северна България, остави от дете една картина в мен - светлината и радостта вървят заедно. Това ме подсеща за една строфа от Edna St. Vincent Millay, важна за мен...</p> <p><em>My candle burns at both ends;</em><br /> <em>It will not last the night;</em><br /> <em>But ah, my foes, and oh, my friends -</em><br /> <em>It gives a lovely light!</em><em>&rdquo;</em></p> <p><em>Моята свещ гори и от двата края.</em><br /> <em>Няма да изкара (тя)</em> <em>нощта.</em><br /> <em>Но, ах, врагове (противници) </em><em>мои</em><em>, о, приятели мои -</em><br /> <em>тя дава прекрасна светлина.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>Първа част на интервюто с Вивиан Праматарова можете да прочетете на адрес:</strong></p> <p>http://glasove.com/vutreshni-glasove/41443-vivian-pramatarova-komunist-me-spasi-ot-komunistite</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>