Целият свят приветства тунизийската демократична революция, която отприщи поток от събития и в останалите страни от региона – особено в Египет – с неясни последици. Всички погледи сега са вперени в тази малка страна с десетмилионно население, за да научат урока от нейното близко минало и да видят дали младите хора, които свалиха корумпираното и автократско управление, ще могат да изградят стабилна и добре функционираща демокрация. Първи урок. За начало, едва ли е достатъчно за едно правителство просто да гарантира умерен растеж. Имайте предвид, че БВП на Тунис растеше с около 5 процента годишно през последните двайсет години и страната често беше посочвана за пример като една от най-добре представящите се икономики, особено в онзи регион.
<p>Втори урок. Също така не е достатъчно стриктно да се следват правилата, налагани от международните финансови пазари – те може и да дават добри кредитни рейтинги, които да се харесват на външните инвеститори, но това не означава, че ще бъдат създадени работни места или че стандартът на живот ще се подобри за повечето граждани. Всъщност погрешимостта на фондовите пазари и кредитните агенции беше причина за избухването на кризата през 2008 година. Затова те сега гледат с неудовлетворение как преходът от авторитарно към демократично управление в Тунис се отразява върху дадените от тях кредити – и това ще им държи влага за дълго.</p>
<p>Трети урок. Дори и подкрепата за образованието може да не е достатъчна. Страните по целия свят водят борба за създаването на достатъчно работни места за новонавлизащите в пазара на труда. Високата безработица и огромната корупция обаче правят взривоопасна комбинация. Икономическата наука разкрива, че от изключителна важност за представянето на страните е чувството за справедливост и честна игра.</p>
<p>Ако в свят с недостиг на работни места онези с политически връзки ги заемат, и ако в свят с ограничени средства за здравеопазване управляващите присвояват огромни средства, системата ще генерира огромно напрежение при подобна несправедливост, насочено към извършителите на такова „престъпление”. Гневът, насочен към банкерите на Запад, беше твърде смекчена версия на почти същите искания за икономическа справедливост, които видяхме първо в Тунис, а след това и в целия регион.</p>
<p>Въпреки че демокрацията е ценност сама по себе си – и както се видя в Тунис, това се оказа далеч по-добра алтернатива – ние трябва да помним грешките на овластените от нас, и че за една демокрация не е достатъчно просто да има периодично избори, дори когато са проведени честно. Демокрацията в Съединените щати например е съпроводена от нарастващо неравенство, дотолкова, че един процент на върха на обществото днес прибира около една четвърт от националния доход – като богатството продължава да се разпределя все така несправедливо.</p>
<p>Може да се каже, че днес повечето американци живеят по-зле, отколкото преди едно десетилетие, докато почти всички от върха на доходната пирамида спечелиха от икономическия растеж и преразпределението на богатство.</p>
<p>А в резултат на специфично американския корупционен модел бяха направени подаръци от трилиони долари на фармацевтичните компании, купили си изборите с големи дарения за предизборните кампании, бяха гласувани данъчни облекчения за милионерите, докато медицинските грижи за бедните бяха орязани.</p>
<p>Нещо повече, в много страни демокрацията е съпътствана от граждански войни, фракционизъм и неработещи правителства. От тази гледна точка Тунис започва добре: с чувство за национално единство, белязано от успешната смяна на силно мразен от всички диктатор. Тунис трябва да удържи това чувство за единност, което ще изисква пълна прозрачност, толерантност и участие на всички – политическо и икономическо.</p>
<p>Чувството за честна игра изисква съгласие, което може да бъде постигнато само чрез обществен дебат. Всеки подлага на критика върховенството на закона, но е въпрос на съгласие какъв вид върховенство на закона ще бъде установен. Какво трябва да гарантират законите – равенство на възможностите и толерантност, или трябва да обслужват неравенствата и да запазват властта на елитите?</p>
<p>Тунис може и да не успее да преодолее привилегированите отношения, наложени от правителството, но ако публичното финансиране на изборни кампании и ограниченията върху лобизма и контактите между публичния и частния сектор ги няма, подобно преодоляване може да се окаже не просто невъзможно, то със сигурност няма да се случи. Ангажименти за прозрачни приватизационни процедури и конкуренция при придобиването на активи намаляват възможността за корупция.</p>
<p>Когато си овластен, се налага да правиш много компромиси: твърде силното управление може да наруши гражданските права, но от друга страна, твърде слабото управление би било неспособно да предприеме нужните действия, за да създаде процъфтяващо и активно общество – или пък да попречи на силните на деня да ограбват слабите и беззащитните. Латинска Америка е типичен пример за наличието на проблеми, свързани с определянето на граници за държавната администрация, но липсата на такива граници е още по-голям проблем.</p>
<p>Затова условията трябва да бъдат гъвкави. Да се опитваш да определяш като основен приоритет на икономическата ти политика един краткотраен проблем, както стори Европейският съюз и Европейската централна банка, правейки инфлацията единствен фокус на своето внимание, е грешка. Но някои основни права, като политическите (свобода на религиозно самоопределение, на словото и на пресата) и икономическите, трябва да бъдат напълно и безусловно гарантирани. Там, откъдето е добре да започне дебатът в Тунис, е първо да се реши доколко могат да бъдат разширени правата отвъд Всеобщата декларация за правата на човека при писането на новата конституция на страната.</p>
<p>Тунис е в изключително добра стартова позиция. Нейният народ действа целенасочено и благоразумно при определянето на състава на временното правителство, нещо, което само тунизийците са способни да постигнат, в един забележителен момент, служейки на собствената си страна в тази критична ситуация. Тунизийците сами ще създадат новата си държавна система, която може да послужи като ориентир за демокрацията на двадесет и първи век.</p>
<p>От своя страна международната общност, която толкова често е поддържала авторитарните режими в името на стабилността (или на принципа, че „врагът на моя враг е мой приятел”), носи отговорността за осигуряването на всякаква подкрепа, от която ще се нуждае Тунис в близките месеци и години.</p>
<p><em>*Джоузеф Стиглиц е носител на Нобелова награда за икономика и професор по икономика в Колумбийския университет. Автор е на книгите „Свободно падане: Америка, свободните пазари, кризата и виновните за нея” и „Глобализацията и недоволните от нея”.<br /></em></p>
<p><em>Текстът е публикуван в сайта на „Project Syndicate”.<br /></em></p>
<p><em>Превод: Георги Киряков</em></p>