Иран – власт без ред III

<p>Следователно Западът мери с двоен аршин и западното общество на ценностите се отнася към собствените си ценности без нужния респект, рискувайки по този начин с лека ръка своя авторитет. Не на последно място именно това поведение поражда обвиненията на консервативните управляващи срещу демонстрантите в Иран, които отстояват свободата си, че са слуги на империалистическия Запад. Ситуацията се изостря допълнително от провала в общуването на западното общество на ценностите с ислямските общности, както безпощадно показа скандалът във връзка със затвора Абу Граиб. Постоянно високата численост на цивилните жертви, т.нар. колатерални щети, в рамките на военните операции в Афганистан и в Ирак също не допринася за утвърждаване на авторитета на Запада. Затова никак не е чудно, че в Иран хората не са убедени в обвързаността на Запада с демокрацията и човешките права.</p> <p>В последните 30 години на Ислямската република се открояват различни периоди. Има консервативни правителства като управлението на Мусави, като белязаното с прагматизъм управление на Рафсанджани и почти либералното управление на Хатами. В момента на власт е президентът Ахмадинеджад. При ретроспекцията се вижда ясно, че всичко се свежда до Ахмадинеджад, без да се обръща внимание, че Западът в политиката си спрямо Иран не прави разлика кой точно е президент в момента. И възниква съвсем основателният въпрос защо Западът по време на управлението на Хатами не намери решение на ядрения въпрос, въпреки че Хатами направи големи отстъпки, прояви готовност за преговори и спря ядреното производство. Вместо да се възползва от подходящия момент и да обуздае Иран чрез интеграция, Западът продължи да залага на натиск и заплахи в отношението си спрямо Иран и дори поиска следването на ядрена физика в страната да бъде забранено.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Какво иска в действителност Западът?</strong></p> <p>Западът трябва да отговори на въпроса какви са истинските причини за присъствието му в Близкия изток, а също и какво очаква от иранското правителство, независимо дали то е консервативно, или ориентирано към реформи. По принцип се очаква правителство, което да се откаже от суверенитета си, а проблемът на Запада с фундаменталистите в Иран се състои в това, че последните не са съгласни да се откажат от своя суверенитет. В същото време пък западният свят не е готов да признае суверенно правителство в Иран, което не застъпва интересите на Запада. Тоест не става дума нито за човешките права, нито за ядрения въпрос, както потвърждава и примерът с Пакистан, а по-скоро за политическия суверенитет и за изграждането на собствена сфера на власт и влияние. По тази причина се толерира, че Пакистан, Индия или Израел притежават ядрено оръжие, защото е полезно за политическото равновесие или предоставя стратегически предимства. Следователно, казано накратко, важни са стратегическите интереси на Запада, а мнимите западни ценности се свеждат до тях.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Залогът е влиянието в Евразия</strong></p> <p>САЩ и НАТО искат дългосрочно да разширят господството си в Ирак, Афганистан и именно в Иран, за да ограничат разпростирането на влиянието на Китай и Русия в Евразия. Иран като бивш член на Организацията на централния договор (CENTO), който я напусна след революцията, трябва да се подчини на западните интереси, независимо от това дали начело на страната е монархистка, тоталитарна, демократична или ислямистко-фундаменталистка власт. От такава гледна точка за Запада няма никакво значение дали един привидно либерално настроен Хатами управлява Иран, или някой фундаменталист, а по-скоро е важно кое от длъжностните лица ще бъде партньорът в преговорите, защото той трябва да е готов и в състояние да спазва обещанията си.<br />Реалността обаче показва, че в Иран няма хомогенни структури и следователно няма отделно длъжностно лице, което без одобрението на други органи да може да преговаря и съответно да взима решения. При тези обстоятелства западният свят не трябва да очаква от един ирански президент да взима решения, които ограничават суверенитета на страната, каквито са например отстъпки по ядрения въпрос. От такова поведение яростно би се възползвал противниковият политически лагер.</p> <p>Съществуват страни, които са открили начини да се изплъзнат от влиянието на други държави. Последователната миграционна политика на китайското правителство води до заселването на стотици хиляди китайци хан в провинция Синдзян, сходен процес се наблюдава и в Тибет. Впоследствие съотношението между етническите групи в тези провинции се променя в полза на титулярната нация. Така китайското правителство се предпазва от намеса на Запада във вътрешните работи на страната като например въпроса с уйгурите.<br />Русия в момента действително подкрепя САЩ, като предоставя своята инфраструктура за логистични цели, но в същото време с удоволствие наблюдава как американците все повече и повече затъват в партизанска война в Афганистан. Русия снабдява дори и иранското правителство с оръжия, както и с производствени съоръжения, и по този начин позволява на пазителите на революцията да се подготвят за една асиметрична война. В случай че САЩ предизвикат война срещу Иран, последствията ще са по-болезнени, отколкото сега в Ирак или в Афганистан. Ако не се стигне до въоръжен сблъсък и се разширят санкциите, за да бъде държан Иран в шах, това ще повлияе върху нефтения и особено върху газовия пазар. Облагодетелствана от тази политика ще бъде преди всичко Русия, за която на европейския газов пазар ще има един конкурент по-малко.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Смисълът и безсмислието на санкциите</strong></p> <p>Трябва обаче да е ясно, че иранската икономика не може да се ограничи само до нефта и газа. Брутният национален продукт понастоящем е около 900 милиарда долара, от които на нефта и газа се падат по-малко от 10%. Досегашните санкции са довели до това, че Иран е изградил световна мрежа от фирми, които покриват нуждите на страната, но същевременно насърчават и корупцията в нея. Единайсет хиляди ирански фирми имат седалище в Обединените арабски емирства (ОАЕ), сто &ndash; в Карачи, а много други &ndash; в Истанбул, Малайзия, Китай, Индонезия, Европа и САЩ. Тяхната единствена цел е да служат за заобикаляне на санкциите, а обогатяването на иранските елити за тях е приятен страничен продукт. <br />Следователно санкциите на западния свят подпомагат и легитимират процеса на обогатяване на корумпирания елит. Много опозиционери дори изискват разширяване на санкциите, пренебрегвайки или невиждайки глобалната мрежа на режима.</p> <p>В същото време Западът е този, който сам не спазва наложените санкции, както показват някои неоспорими примери. Докато германският канцлер Ангела Меркел непрекъснато публично се обявява за разширяване на санкциите спрямо Иран и това се подкрепя и от последната резолюция на Съвета за сигурност на ООН, преди време стана известно, че е учредена работна група към съвместната търговска камара Германия и ОАЕ. Разпуснатата междувременно работна група има задачата да прокарва сделки на германски фирми в Иран през ОАЕ, както пише на уеб сайта на &bdquo;Ди Велт&rdquo; през март тази година. Трудно е да се приеме, че германското правителство не знае нищичко за тази работна група, макар че отрича да знае.</p> <p>За да се види, че и американските фирми не се съобразяват съвсем със санкциите, достатъчно е с мишката на компютъра да отворите сайта на иранската информационна агенция Табнак. Там стои реклама на &bdquo;Хюлет Пакард&rdquo;, в която се изяснява, че продуктите на фирмата могат да бъда купени вече в цял Иран през уеб адреса www.hpshopping.ir. И други фирми на САЩ продават свои продукти в Иран &ndash; например &bdquo;Катерпилар&rdquo;, Сиско Системс&rdquo; или &bdquo;Ашкрофт&rdquo;, да не говорим за големите концерни като &bdquo;Халибъртън&rdquo; и други, които най-малкото индиректно присъстват и печелят в Иран.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Докато чуждестранни фирми са глобявани за сделки с Иран, фирмите на САЩ получават изгодни държавни договори</strong></p> <p>Според съобщение в &bdquo;Ню Йорк Таймс&rdquo; американски фирми са получили публични договори на стойност 107 милиарда долара, въпреки че е известно, че въпросните фирми търгуват с Иран. По-очевидно едва ли може да се покаже двойният стандарт. Друго следствие от санкциите е, че иранската оръжейна промишленост се е превърнала в един гигантски сектор. Около 75% от иранската икономика са пряко или непряко свързани с този комплекс.</p> <p>Следователно санкциите не възпрепятстват нито въоръжаването, нито иранската ядрена програма. Те предоставят на режима все повече и повече причини да потискат всякакъв протест под претекста, че е плод на петата колона на империализма. Включително и санкциите срещу нефтената промишленост до момента не носят положителни резултати. През последните пет години Иран съумява така да разшири и модернизира своята нефтохимическа промишленост, че вече не внася бензин, а сам произвежда необходимите количества за задоволяване на вътрешния пазар. Затова санкциите не могат да бъдат никакво решение за проблема с Иран, напротив, те пораждат само допълнителни проблеми, които осуетяват постигането на истинската цел. Какво би могло да бъде приемливото решение?<br /><strong></strong></p> <p><strong>2500-годишна цивилизация</strong></p> <p>Решението на проблема с Иран има както вътрешнополитически, така и външнополитически измерения. Вътре в страната всички политически групи трябва да търсят решение, което да доведе до национален консенсус. Този процес не трябва да бъде диктуван от правителството и да продължава съществуващите отношения, а трябва по-скоро да бъде резултат от взимане на решение на национално ниво.<br />Когато се води разговор с представители на иранското правителство, много бързо се стига до конфронтация по ядрения въпрос. Ако Иран се стреми към използване на ядрената енергия за цивилни цели, тази отстъпка не може да бъде отделена от въпроса за човешките права. Защото не само иранската държава, но и нейните граждани имат права и трябва да се прекрати практиката иранци да бъдат преследвани, задържани, убивани или изнасилвани от държавната власт.<br />Това с още по-голяма сила важи за страна, която се гордее със своята 2500-годишна цивилизация. Цивилизацията не се състои само в монументални строежи, а трябва да се доказва всекидневно именно чрез отношението на държавата към своите граждани, чиито права по никакъв начин не трябва да бъдат ограничавани под предлог, че държавните интереси са по-важни от отделния човек. Много иранци са принудени да бягат или да живеят в изгнание и въпреки това от тях се очаква да бъдат лоялни граждани. Иранската държава трябва да признае, че нейните граждани имат не само правото на използване на ядрената енергия за мирни цели. След като иранската държава очаква от гражданите си лоялност по повод ядрения въпрос, от своя страна тя трябва да зачита човешките права и да приеме освен това, че не е задължително всички иранци да одобряват вътрешната, външната и икономическата политика на режима.</p> <p>Плуралистичното общество на Иран не се състои само от религиозно мотивирани привърженици на правителството. Има много индивиди, които се застъпват за умерена вътрешна и външна политика, която е в хармония с действителното спазване на човешките права. Настоящото иранско правителство трябва да осъзнае също така, че неговата антиизраелска политика не се одобрява от всички граждани. То трябва да поеме ангажимента да се придържа към международните критерии и да признава другите суверенни държави. Това не означава, че всяко действие на Израел трябва да бъде толерирано под предлог на суверенността. И Израел е призован да включи въпроса за човешките права в своята регионална политика, ако не иска да продължи да живее във война със съседите си. Твърдоглавата политика на Израел води до това, че мюсюлманските граждани се солидаризират със съответните си тоталитарни правителства, вместо да ги поставят под съмнение, докато либералните граждани в мюсюлманските държави се страхуват за живота си, когато се застъпват за правата на Израел. Последните събития в Южен Ливан и в Ивицата Газа показват, че Израел трябва да преосмисли позициите си, защото неговата опираща се на военна сила политика в региона няма бъдеще. <br /><strong></strong></p> <p><strong>Международните медии като рупор </strong></p> <p>Освен това в Иран не може да бъдат блокирани всички модерни комуникационни средства и информационният обмен. Не може също така да се изисква от населението да бъдат образцови мюсюлмани, за да имат право да живеят. В момента, в който ирански граждани сътрудничат на международни медии или организации, те са обявявани за предатели и слуги на империализма. Ако използването на западните медии, респективно инфраструктурата (???) се смята за грешно, защо на времето в Париж аятолах Хомейни използва международните медии като рупор? Щом като тогава това е било легитимно средство за провеждане на антимонархическа революция, значи и сега също е легитимно средство за борба срещу отнемането на права в страната.<br />В случай че не се прекратят натискът и шуробаджанащината и системата не се промени, тя ще колабира. Първите признаци вече са налице. Милиони граждани излязоха на улицата да протестират срещу режима, но и от другата страна се събраха милиони граждани, за да покажат, че са лоялни към системата. Демонстрациите на противниците на режима и на неговите поддръжници показват, че в иранското общество се е осъществило разцепление по вертикала, минаващо през всички социални слоеве. <br /><strong></strong></p> <p><strong>Национален консенсус чрез диалог</strong></p> <p>При тези обстоятелства постигането на национален консенсус означава да се води диалог. Но важното в този диалог е не толкова говоренето, колкото изслушването. Такава нагласа в страната не съществува обаче. Радикални групи, готови да приложат сила, възпрепятстват обществения диалог и по този начин и постигането на национален консенсус.</p> <p>Желанието по мирен път да се смени системата и да се наложат политически приемливи рамкови условия за иранското население изисква един нов Де Клерк. Това би могъл да бъде дори Мусави, ако проговори за своето минало, защото досегашното му мълчание дава достатъчно основание за съмнения в неговата почтеност. В допълнение той трябва да дръзне да направи действителни реформи, които ще взривят конституционните рамки, за да се постигне наистина промяна в страната.<br />Що се отнася до западния свят, от политиците трябва да бъде изискано да не свеждат Иран само до ядрения въпрос, защото това все пак е един от малкото въпроси, който в иранското общество не се оспорва. Много по-голям ефект ще има, ако при преговори с Иран на най-високо равнище на първите места в дневния ред се поставят демокрацията и човешките права. <br /><strong></strong></p> <p><strong>Международните банки трябва да разкрият сметките на управляващите</strong></p> <p>Не е достатъчно организации като &bdquo;Трансперънси Интернешънъл&rdquo; само да публикуват списъци, които доказват огромната корупция в страната. Наред с това международните банки трябва да бъдат призовани настоятелно да разкрият сметките на управляващите, за да покажат на иранското население съвсем нагледно, че страната им се ограбва от &bdquo;ислямския&rdquo; елит.</p> <p>Освен това западният свят трябва убедително да покаже, че не търси в лицето на Иран партньор в преговорите, който да застъпва интересите на Запада, а партньор, който приема политическите принципи на Запада &ndash; например демократичните граждански и човешки права, но същевременно защитава собствените си национални интереси. Един Карзай или един Алави не са решение за Иран.<br />Западът трябва да докаже, че е надежден, и да заслужи отново загубеното доверие. Толерираната фалшификация на изборите в Афганистан или зверствата в иракския затвор &bdquo;Абу Граиб&rdquo; сериозно подкопаха авторитета му. Няма ирански демократ, който да иска в Иран да се случи същото като в Ирак или да бъде поставена начело на държавата марионетка като Карзай.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Конвенционална война срещу Иран не може да бъде спечелена</strong></p> <p>Политиката на предупреждения и заплахи спрямо Иран е обречена на провал, особено ако целта е да се предизвика война. Конвенционална война срещу Иран не може да бъде спечелена, тя ще доведе единствено до големи загуби за всички участващи страни, както и до засилването на Китай и Русия и респективно на Шанхайската организация за сътрудничество.</p> <p>Афганистан показва, че военният сблъсък не носи непременно успех. Преди около девет години военните части на съюзниците навлязоха в Афганистан, за да прогонят талибаните. Днес се правят опити за преговори с талибаните. Ако стремежът е Иран да бъде надвит с военна сила, това няма да стане без ядрен удар. Ако разумът победи този стремеж, единствената възможност, която остава, е Иран да бъде обуздан чрез интеграция, като му се предложи място в общността на западните държави, за да се обсъждат и решават проблемите от равностойни позиции. <br /><br /><em><strong>Превод от немски език: Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА</strong></em></p>