- Автор: Явор Дачков, Гласове
- 14 Окт 2025
- 6332
- 0
Човек, който веднъж е бил в Газа, се връща в Газа. Искам да подчертая, че не толкова аз съм помогнала на някой в Газа, а Газа помогна на мен. То няма и как да е иначе - никой проблем вече не ми изглежда проблем. Няма как човек да е същият, когато веднъж е бил в Газа. Когато е видял очите на д-р Ал Наджар, която казва “Това е един етап, едно изпитание, ще го преминем. Нещо друго ще дойде”. Тя е малка като врабче. Въпреки всичко, което ѝ се е случило - да загуби девет деца и съпруг, стои изправена и смела и с надежда. Няма как човек да е същият.
Така че Газа ме промени и се надявам да ме промени за добро. Просто виждам на какво са способни хората - те са способни на много зло, но и на много други неща, на много добро, на много издръжливост, на стоицизъм, на смелост, на прошка, на приемане. Така че има едно привързване към това усещане да съм близо до тях.
Това разказва д-р Милена Ангелова-Чи в подкаста на Явор Дачков. Тя е анестезиолог-реаниматор, работи в “Кингс колидж” в Лондон от 2017 г. и в момента е единственият български лекар, който работи в Газа. Там е била четири седмици през май - от 6 май до 4 юни, а след това шест седмици от 12 август до 26 септември.
Разговорът е записан на 10 октомври 2025 г. в Ехо Медия Студио.
Видях, че всички сгради в Газа са разрушени, абсолютно всичко е разрушено. Не можех да мисля за друга дума, освен за варварство. Защо всички сгради да са разрушени? Под всяка сграда ли има тунел на “Хамас”? Всяка къща на мой колега ли е свърталище на “Хамас”? Защо се бомбардира земеделската земя, например? Защо са разрушени кислородните генератори? Защо болниците се бомбардират? Защо училищата? Това, което измъчва хората на Газа, които са високообразовани, е това, че децата вече две години не ходят на училище. Защо всички колежи и университети са разрушени? Това изглежда като един екип за разрушение. Както тук, за да се прочисти едно място и да се построи нещо ново, трябва да се махне старото. Така ми изглежда.
Самите хора от Газа казват “Ние бихме напуснали, в Газа няма живот, няма бъдеще”. И аз не знам как може те по този стоически начин да приемат това. Имам познати колеги, които са загубили три къщи, например. Всичко е загубено и една моя колежка, която е също реаниматор, бременна в момента с третото си дете, има две малки деца, по време на нейно дежурство пада бомба в палатката и ранява съпруга ѝ, който също е лекар, и сина ѝ, Слава Богу, не тежко и са се разминали само с краткотраен болничен престой, но тя ми казва “Къщата е нищо, ако сме загубили само къщата, ние се считаме за късметлии”. Представете си… какъв стоицизъм!
Ето още акценти от интервюто:
Познавам много колеги, които работят в Газа. Ние не само работим там като клиницисти, но и сме свидетели на това, което става в Газа, и е наше задължение да говорим за събитията там, това е като допълнение на нашата основна функция, която, разбира се, е хуманитарната подкрепа за нашите колеги в Газа. Там попаднах чрез две организации за солидарност. Едната се казва “Айдийлс” и е организация, която от дълги години работи в Газа, специализирана е основно в реконструкция на крайници и ортопедична хирургия. В управителния съвет на тази организация имам двама колеги, които са били в Газа многократно - 20 или 30 пъти дълги години, много преди сегашния конфликт. Те изпращат редовно медицински екипи в Газа. Първият път отидох през май. Вторият път - през август-септември, пътувах с една канадаска организация за солидарност, която се казва “Глия”, тя от дълги години работи с Газа и Западния бряг. Опитах се да вляза и през март, на 18 март, но тогава се наруши примирието и тази мисия беше отложена.
Миналата година - май-юни, започнаха да текат кадрите от Газа, най-вече през алтернативните медии, виждахме трупове на дечица, а за нас убийството на дете е абсолютното табу! Абсолютната червена линия! Всичко останало някак си е приемлимо, но ние, или поне аз съм израснала с Достоевски, с Карамазов. Какво казваше там? “Сълзата на едно невинно дете не може да оправдае кристалния дворец, който искате да построите”. Това не е даже смъртта, а сълзата! Ако искате един чудесен свят, рай на земята, но трябва да платите със сълзата на едно дете - аз и сега настръхвам, като мисля за тази част от книгата -, Иван казва “Аз ще отхвърля рая, ако трябва да платя със сълзата на едно дете”. После сме израсли с приказките - нали в приказките добрият герой помага на слабите, помага на гладните, помага на ранените - ние така сме възпитани. Израсли сме в християнската традиция - вие по-добре от мен знаете, понеже това е вашето образование - и ако се направи добро на едно от малките, се прави добро на Христос, нали?
За мен това бяха непоносими гледки. Аз не можех някак си да свържа това, че в “Кингс колидж” смъртта на едно дете, например, правилно предизвиква разследване, промяна на протоколи, съд - така и трябва да бъде, а в същото време, на 18 март, когато се наруши примирието, загинаха 183 или 184 здрави деца в Газа само за една нощ! Не можех и сега не мога да разбера, не можех да свържа тези неща. Разбирате ли? Заради смъртта на едно дете в Англия се въведе цяла нова политика. Едно дете почина в “Кингс колидж”, за съжаление, по начин, който можеше да бъде предотвратен. Колко много неща се промениха заради това, абсолютно правилно, и в същото време 17 хиляди или вече 19 хиляди деца в Газа са убити!
Аз съм работила в реанимация и в операционна зала. Минавала съм, но не съм била в Спешното. Там е страшно. Страшно е, защото идват тежко ранените, там са трупчетата, там са откъснатите крайници, там е кръвта по пода. Все пак малко съм била защитена от това, но съм виждала с очите си случаи, които са незабравими. Случаят на д-р Алаа ал Наджар, педиатърката в болница “Насър”, където аз бях, стана световноизвестен - когато тя е на дежурство, бомба убива девет от десетте ѝ деца и ранява десетото. Така че тя е на работа и девет трупа идват в моргата. Съпругът ѝ беше тежко ранен, после почина в реанимация. Аз все още съм във връзка с тази невероятна жена, това е истински случай. Тя замина с раненото си дете и в момента е в Милано, доколкото знам.
Да ви призная честно, по едно време даже престанах да следя новините от Газа, докато бях тук. Аз лично не можех да живея моя живот, мислейки за това какво става там. Имам 14-годишно дете и някак си с децата, които бях там, аз мислех за моето дете, все едно то страдаше. Как да ви го опиша? Имаше едно място край морето, където беше казано на жителите на Газа, че е сигурно и където те са насърчавани да се преместят - това е място на плажа, където всяка свободна частица земя е покрита с палатки - това би трябвало да е сигурно място. Една нощ две палатки бяха обстрелвани с танкови гранати и бяха докарали в Спешното отделение пострадалите, които бяха живи, защото много от тези, които умират на място, не достигат до нас. Аз слязох, ако мога да помогна с нещо в Спешното, и видях тотално окървавени хора, крайниците им на земята, дечица без крайници. Давала съм упойки на бременни жени, които са ранени тежко, на дечица, които са загубили крак или ръчичка, или имат големи дефекти някъде по тялото, където липсват мускули и кожа, които поради факта, че в Газа имаше тотална блокада - надявам се това да се промени, нямаше не само храна, но и медицински препарати, апарати, консумативи, антибиотици, раните гнояха. Съвсем мънички дечица, които не могат още да четат и да пишат и които не знаят изобщо за какво е този конфликт, са пострадали и са променени за цял живот. Ще има много работа в Газа, дори и да спрат бомбите, ще има много неща за вършене.
Аз съм била в три болници в Газа - в европейската болница, която беше обстрелвана през май; след това в болницата на палестинския “Червен полумесец” - там бях за две седмици, и след това в “Насър”. В европейската болница в Газа спяхме в общежитието за сестри - там е имало колеж за сестри. В “Ал Амал” спяхме в една от залите за срещи, вътре в болницата, а в “Насър” има една част от четвъртия етаж, в която има две спални - едната за мъже, другата за жени, с двуетажни легла и общо помещение с един балкон, където са чуждестранните лекари и сестри. Така че нашето положение в Газа е сравнително привилегировано. Аз не съм се чувствала физически застрашена, трябва да ви го призная. Ние не сме цел.
36 болници имаше в ивицата Газа. До края на май 22 от тях не бяха използваеми. В Южна Газа е останала голяма болница само “Насър”, с един скенер. Нормално тя приема 250-300 пациенти - това е сравнително голяма болница. Когато аз бях там, имаше около 1000 пациента, не само пациенти, но и техните семейства са там, защото в болницата все пак има подслон, има вода, има някаква храна, има ток, където хората могат да си заредят мобилните телефони, които са останали. Готвеше се в коридорите, хората живееха в коридорите, защото няма как иначе. Беше през лятото и около болницата спяха хора. Много е горещо, много е сухо. Няма скривалище от слънцето. Хората, които са на палатки, няма как да се предпазят, много от тях са много потъмнели от слънцето, а в тяхната култура да си много бял е хубаво. Така че бях молена непрекъснато за слънцезащитен крем, но и това не помага под палещото слънце.
Била съм в района с палатките, там има общи тоалетни, чака се ред - за тоалетна, за баня, за пране на дрехи. Много е трудно да се поддържа хигиена в палатка, където е пясък, в която прониква вятър. Зимата в Газа е много студена. И аз, и моите колеги изразихме тревога как ще бъде през зимата, защото тези саморъчно направени палатки са унищожени от палещото слънце на Газа, те са целите в дупки. Това са палатки, направени от чаршафи, от одеяла, а не са високотехнологични палатки. През тях преминава слънце, вятър, пясък, а сега през зимата и дъжд и ще е много студено.
Работехме, докато има работа. Започвах от 8.30 и най-късно е било до 1 часа през нощта, обикновено до 20.30, 21-22 часа вечерта, без прекъсване, или понякога с един час в 15 ч, защото тогава идва болничният обяд, който обикновено е хляб или някакъв вид паста, или някакъв вид ориз. Протеините все още са проблем в Газа, т.е. не съм виждала яйца, прясно месо, мляко, кисело мляко, сирене. Няма хладилници. Виждала съм консерви, но няма белтъци.
Човек, който е ходил да вземе такава помощ, казва, че между мястото, където се дава помощта, и мястото, където те чакат, е километър и половина. Значи първо трябва под палещото слънце някой да отиде, после под палещото слънце да тича под патроните, след това да грабне каквото може и после да тича обратно. Може да си представите, че една жена, един възрастен човек, едно малко дете няма как да вземе тази помощ. Това са обикновено млади, здрави, прави мъже, които могат. Разбирате ли, има икономически закони и в Газа. Естествено, част от помощта отива на черния пазар, продава се на много високи цени.
Вижте какви човешки трагедии се развиват в Газа!Имаше едно младо момче, 28-годишно, студент по медицина в Судан и му остават 38 астрономически часа да завърши. Тогава избухва гражданската война в Судан. Той напуска Судан и се връща в Газа през август 2023 г. През октомври става терористичният акт на “Хамас” и започва войната в Газа. Той не може да завърши медицина. Майка му и сестра му успяват да напуснат Газа и са в Египет, а баща му и двамата му братя са в Газа сити с него. Големият му брат умира - бива прострелян и загива. Малкият му брат бива прострелян, но не загива. Когато започва бомбардировката на Газа сити и на населението е заповядано да напусне, той от Газа сити идва в Хан Юнис пеша - това са 30 км. Представяте си - там няма пари, няма друг начин да се набави храна, освен чрез тези центрове за помощи. И той отива да вземе храна. Той ми каза така: “Започнаха да стрелят срещу шофьорите на камиони. И тези шофьори нямаха друг избор, освен да карат през тълпата”. Левият му крак беше смазан от камион. Надявам се да е оживял. Давах му упойка два пъти, след това напуснах, надявам се да оцелее. Но това е увреждане, заради което животът му ще е променен, ако изобщо кракът е запазен.
По последни данни загиналите в Газа са 67 хиляди. От тях между 17 и 19 хиляди са деца. Всеки човешки живот е безценен. Ние сме се появили, доколкото знаем, веднъж на тази вселена. Всеки живот е ценен - на едно дете от Израел, на едно дете от Газа. Аз все пак съм страничен наблюдател. Може би трябва да поканите хора, които са част от конфликта да ви обяснят. Аз не казвам - хиляда или две хиляди души загинали, пък 67 хиляди (убити), къде е балансът? Това е грешно според мен, абсолютно не бива да се прави. Бях една вечер с мой колега в интензивното и той ми каза, че не иска това, което се случва на тях, да се случи на никое дете от Израел. Мисля, че това е повсеместното чувство в Газа. Питат ме хората дали има чувство за мъст. Може би - аз все пак не съм арабскоговоряща и губя част от информацията, или може би до мен достига една филтрирана информация, но това ми беше казано: “Не искаме това да се случи” - никое израелско дете не заслужава това, което те преживяват. Не чух думи за мъст от д-р Алаа ал Наджар. Тя каза: “Това е изпитание, нещо друго ще дойде на негово място”. Питах д-р Алам как гледа на всичко това и той говореше за една концепция в исляма, спомена понятието “нуридат” - това е приемане, примирение. Смирение пред това, което се случва. Никой не говореше за отмъщение. Даже самите ми колеги споменаваха, че има много ясна разлика между тези израелски граждани, които не подкрепят това, което става, и крайнодесния ционизъм. Моите палестински колеги много ясно я правят и ние трябва да я правим.
Има риск, естествено. Това не може да се отрече. Знаете ли, с всичко се свиква. С бомбите се свиква, с дроновете се свиква. Даже мисля, че сега мога да преценя колко е далеч епада една бомба - по звука, по това дали се разтърсват стъклата на сградата. Докато бях в болницата на палестинския “Червен полумесец”, зоната на военните действия минаваше по улицата. Самата болница не беше под обстрел, но около нея улиците бяха военна зона, т.е. падаха бомби много близо до самата сграда. Беше страховито, но човек някак си свиква. Наблюдавах реакцията на моите палестински колеги, които толкова са свикнали с тези неща, те даже не трепват. Подсмихват се или вдигат рамене. Даже казват “Това е добрутрото в Газа”, защото обикновено бомбардировките стават в 4,30 ч сутринта, доста шумно. Така че се свиква. Трудно се спи в Газа. Ние все пак сме под покрив, но в палатките, когато летят дронове и когато летят хеликоптерите, самолетите много ниско, звукът е зловещ, защото не се знае дали ще падне бомба и къде ще падне. От шума не може да се спи и това е един от проблемите, че хората не могат да си починат.
Никога влизането и излизането в Газа не са били лесни. Същият този колега, който каза, че това не трябва да се случва на нито едно израелско дете, ми каза, че той е роден с мечтата да отиде в Йерусалим. Той никога не е бил извън Газа. Те не могат да отидат в Йерусалим да се помолят в “Ал Акса”. Никой не може да отиде в Йерусалим. Това са реални неща. Съжалявам, ако някой смята, че е много радикално, но е истина, че те не могат да отидат в сегашен Израел да видят местата на техните разрушени селца, които сега са покрити с борови гори, ако изобщо нещо е останало.
Като започвам работа, аз не знам за този ден какви лекарства ще има - дали ще имам фентанил, който е силен опиат, дали ще има морфин, който също е силен опиат, дали ще има кетамин, дали ще има пропофол, дали ще имам себофлоран, който е газ за анестезия, инхалационна анестезия, която е много добра за деца, но много често я нямаше. Проблемът с болката е много сериозен и ще продължи да е много сериозен с хроничната болка по-нататък. Беше много трудно - не влизат консумативи, няма микробиологична лаборатория в “Насър”, т.е. не могат да се изследват какви са микробите в една гнойна рана, за да се знае какъв антибиотик да се даде… Тоест много е трудно да се говори за какъвто и да е вид съвременна медицина. Това е полева медицина, медицина на войната. И след като всичко това свърши, моите колеги си отиват по палатките, където няма вода - трябва да носят вода, където няма тоалетна, където няма храна или храната е изключително скъпа на пазара, където няма ток, където няма интернет. Това е реалността. Животът в Газа е много тежък - вътре в болницата и извън нея. Те самите казват “Много сме уморени, искаме това да свърши по какъвто и да е начин”.
До началото на септември 1890 медицински лица са били убити и до 1 септември 365 са задържани. Трябва да ви призная, че съм чувала повече упреци, негодувание от палестинците срещу “Хамас”, отколкото срещу Израел, защото те плащат с кръвта си, платиха всичко много скъпо. Ние всички трябва да се молим и да се надяваме примирието да се задържи и действително да свърши този геноцид, упражняван върху тях. Ние подаваме документация за случаите, които виждаме всеки ден, в Световната здравна организация, така че има начини тази информация да бъде проверена. Но има и други организации, които събират информация.
Не съм ходила по улиците на Газа, но от колата, в която пътувах, видях, че всички сгради са разрушени, абсолютно всичко е разрушено. Не можех да мисля за друга дума, освен за варварство. Защо всички сгради да са разрушени? Под всяка сграда ли има тунел на “Хамас”? Всяка къща на мой колега ли е свърталище на “Хамас”? Защо се бомбардира земеделската земя, например? Защо са разрушени кислородните генератори? Защо болниците се бомбардират? Защо училищата? Това, което измъчва хората на Газа, които са високообразовани, е това, че децата вече две години не ходят на уцилище. Защо всички колежи и университети са разрушени? Това изглежда като един екип за разрушение. Както тук, за да се прочисти едно място и да се построи нещо ново, трябва да се махне старото. Така ми изглежда. Самите хора от Газа казват “Ние бихме напуснали, в Газа няма живот, няма бъдеще”. И аз не знам как може те по този стоически начин да приемат това. Имам познати колеги, които са загубили три къщи, например. Всичко е загубено и една моя колежка, която е също реаниматор, бременна в момента с третото си дете, има две малки деца, по време на нейно дежурство пада бомба в палатката и ранява съпруга ѝ, който също е лекар, и сина ѝ, Слава Богу, не тежко и са се разминали само с краткотраен болничен престой, но тя ми казва “Къщата е нищо, ако сме загубили само къщата, ние се считаме за късметлии”. Представете си… какъв стоицизъм! Чувах много пъти, че единственото упование за тях е Бог, единствената надежда е бог и са изключително вярващи.
Д-р Ал Наджар до болничното легло на единственото ѝ оцеляло дете
Човек, който веднъж е бил в Газа, се връща в Газа. Искам да подчертая, че не толкова аз съм помогнала на някой в Газа, а Газа помогна на мен. То няма и как да е иначе - никой проблем вече ни ми изглежда проблем. Аз не знаех, че така ще се случи, но то се случи. Няма как човек да е същият, когато веднъж е бил в Газа. Когато е видял очите на д-р Ал Наджар, която казва “Това е един етап, едно изпитание, ще го преминем. Нещо друго ще дойде”. Тя е малка като врабче. Въпреки всичко, което ѝ се е случило - да загуби девет деца и съпруг, стои изправена и смела и с надежда. Няма как човек да е същият. Така че Газа ме промени и се надявам да ме промени за добро. Просто виждам на какво са способни хората - те са способни на много зло, но и на много други неща, на много добро, на много издръжливост, на стоицизъм, на смелост, на прошка, на приемане. Така че има едно привързване към това усещане да съм близо до тях… Всеки открива в Газа нещо. Не знам човек, който да не е променен от Газа.
