Уили Рицо, фотографът на звездите: Мерилин беше страстна до саморазрушение, Марлон Брандо – труден

<p><strong>Началото</strong></p> <p>Роден в Неапол през 1928 г., Уили Рицо открива фотографията с един апарат Agfa Box, подарен от майка му. Той е 12-годишен и прави портрет на съучениците си в Италианския лицей в Париж: те са първите му модели. Няколко години по-късно си купува Rolleiflex и започва да снове между парижките киностудиа, за да снима звездите по онова време. Уили е много млад, но въпреки това от "Поан дьо Вю"<em></em> го забелязват. През 1945 г. заминава за Тунис, за да снима бойните действия. Сп. &bdquo;Лайф&rdquo; публикува репортажа му и дори слага негова снимка на корицата си.</p> <p>&bdquo;Франс Диманш&rdquo;, списание, посветено на живота на знаменитостите, го наема. Годината е 1946-а, а Уили отразява първия кинофестивал в Кан. Далеч от клишетата, снимките му са оригинални, забавни, интимни. Заминава за САЩ, за да снима Гари Купър, Грегъри Пек и Ан Бакстър, а през 1949-а се връща във Франция, годината, в която е създадено сп. &bdquo;Пари Мач&rdquo;. Уили Рицо е автор на първата цветна корица на списанието с Уинстън Чърчил. Това е бел епок за &bdquo;Пари Мач&rdquo; и в продължение на повече от 20 г. изданието публикува стотици репортажи на Уили Рицо.</p> <p><img src="/uploads/editor/RIZZO-2.jpg" alt="" /></p> <p><em>Фотографът с актрисата Елза Мартинели, 1960 г.</em></p> <p><strong>Раждането на стила &bdquo;Уили Рицо&rdquo;</strong></p> <p>През 1966 г. един престой в Рим промена живота му. Изведнъж той решава да си купи апартамент във вечния град и напълно го преустройва, дори сам проектира мебелите. Уили няма намерение да превръща това в своя професия, но приятелите, които му идват на гости, са очаровани от дизайна. Идват толкова много поръчки, че през 1968 г. той създава своя фирма. За няколко години Уили Рицо рисува тридесетина мебели, смесица от класика и модерност, прави линии и дръзки извивки. Стилът &bdquo;Уили Рицо&rdquo; е роден. През 1978 г. той има 150 служители и представителства в цяла Европа и САЩ, но продава фирмата. Уили няма душа на предприемач и започва да се отегчава.</p> <p>Връща се в Париж, към първата си любов &ndash; фотографията, но продължава да рисува мебели. Никога не спира да обезсмъртява света около себе си, приятелите, семейството, звездите. През 2009 г. с жена си Доминик и трите им деца отваря свое студио за дизайн и фотография на ул. &bdquo;Верньой&rdquo; в Париж. Тази авантюра трае малко повече от три години. На 6 март започва изложбата, която той тъкмо е подготвил. В нея са включени и непоказвани снимки на Коко Шанел. За случая Уили Рицо пише няколко думи за нея: <em>Спомням си една от нейните фрази: &bdquo;Нещастието го създават. Аз създавам само щастие&rdquo;. Ето на какво ме научи тя. Като фотограф или дизайнер. Да създавам щастие</em>.</p> <p><img src="/uploads/editor/coco_chanel-RIZZO.jpg" alt="" /></p> <p><em>Коко Шанел, снимана от Уили Рицо в Париж, 1958 г.</em></p> <p><strong>&bdquo;Обичам големите актьори"</strong></p> <p>В памет на Уили Рицо, &bdquo;Фигаро&rdquo; помества в сайта си едно интервю с големия фотограф, направено през 2010 г. по време на ретроспективната му изложба, което не е публикувано досега.</p> <p><strong>- Започвате ретроспективната си изложба с една необичайна снимка на Мерилин Монро, леко натъжена. Защо?</strong></p> <p>- Това е снимка, която направих малко преди смъртта й, през 1962 г. Като всички големи актриси, снимани на сцена с филмово осветление, Мерилин Монро винаги даваше една и съща перфектна снимка, идеализирана, излъскана, безупречна от професионална гледна точка. Аз търсех нещо друго, така че я снимах от натура, малко като аматьор. Бяхме в Лос Анджелис, в дома на моята приятелка Джаки Колинс, сестрата на Джоан Колинс, наехме дома й, за да снимаме. Това не беше открадната снимка &ndash; за няколко минути, между снимките за филм. А истинска фотосесия, с няколко проби, с различни дрехи. Започвах в черно-бяло, завършвах в цвят. Портретите впрочем се появиха навсякъде, в &bdquo;Пари Мач&rdquo;, &bdquo;Лайф&rdquo; и т.н.</p> <p><img src="/uploads/editor/MERILIN.jpg" alt="" /></p> <p><em>Портрет на Мерилин Монро от Уили Рицо, 1962 г.</em></p> <p>Тогава едно телефонно обаждане от Сикрет Сървис й нареди повече да не звъни във Вашингтон, което я уби. Мерилин звънеше през 15 минути на личния телефон на президента, безпокоеше го дори по време на съвещания. Така че президентът Кенеди издаде заповед и това ужасно я обиди. Мерилин беше страстна до саморазрушение, както любовта, която изпитваше към писателя Артър Милър, един суров интелектуалец. С Кенеди, с братята Кенеди, тя се прицели много високо. Това не беше нейната среда, тя нямаше разговор с обкръжението на президента на САЩ.</p> <p><strong>- Каква си я спомняте?</strong></p> <p>- Пазя спомен за голяма любезност, дори за голяма нежност. Тя беше истинска актриса, която се превръщаше в кукла пред обектива. Разбира се, неточна в срещите, недисциплинирана в графика си. Трябваха ми три дни за сериозна среща с нея. Тя беше толкова очарователна: <em>Извинете, извинете, закъснявам!</em> Но когато я снимах, беше послушна, съвсем не претенциозна или арогантна като някои звезди, на които обясняваш какъв ъгъл да изберат, кой профил да покажат, на каква светлина и разстояние да застанат. Точно обратното, тя внимателно слушаше какво искам от нея. Ето това беше важно при нея. Както с Брижит Бардо впрочем. Те много си приличаха.</p> <p><strong>- А Брижит Бардо?</strong></p> <p>- Тя беше търсена не така непрекъснато от мъжете, беше по-интелигентна, не се остави да я увлекат светски или интелектуални групи. Тя знаеше къде стъпва. Около нея няма скандали, нито безпътица, за Брижит Бардо се говори, когато се изявява като защитник на животните. Много често съм я снимал, още в началото на кариерата й с Роже Вадим. У Брижит имаше красота, измамен бебешки глас, обноски, леко присъствие, в което има дълбочина.</p> <p><img src="/uploads/editor/brigitte_bardot-RIZZO.jpg" alt="" /></p> <p><em>Брижит Бардо, снимана от Уили Рицо в Сен Тропе, 1958 г.</em></p> <p><strong>- Какво е според вас фотогеничността?</strong></p> <p>- Това е загадка, не е ясно какво е, откъде идва. Не знам. Тя няма нищо общо с красотата. Красотата нищо не означава. Вижте манекенките сутрин, а след това следобед на снимачната площадка, това са различни жени. В това се състои талантът на агента, който забелязва на улицата, в Москва, в Рио де Жанейро едно на пръв поглед обикновено лице и предчувства, че от него ще стане голям модел.</p> <p><img src="/uploads/editor/MARLON.jpg" alt="" /></p> <p><em>Портрет на Марлон Брандо от Уили Рицо, Таити, 1958 г.</em></p> <p><strong>- Обичате ли киноактьорите?</strong></p> <p>- Обичам големите, защото в тях има дух, чувствителност, чувство за хумор. Обичам актьорите, но ако не бяха такива, пак щях да ги обичам! Джак Никълсън например, защото той идва от писането, той пишеше сценарии за &bdquo;Кълъмбия Пикчърс&rdquo;, бил е и журналист. Всичко минава през неговата дяволска усмивка, той съблазнява с нея, плаши с нея, успокоява с тази усмивка. Неговият любим актьор е мимът Марсел Марсо! Джак може да бъде очарователен. Самият той се смята за клоун и обожава клоуните. Марлон Брандо също беше симпатичен, но труден, тревожен, объркан, не беше ясно какво обича, жените, мъжете... Странен. Снимах го, когато беше млад и играеше във филма &bdquo;Трамвай желание&rdquo; по Тенеси Уилямс на Елиа Казан. Той не помагаше при снимките, нищо не правеше. Джак Никълсън ви дава снимката. В това се състои цялото изкуство на актьора, който кара да го слушат повече. Слушаха повече Гари Купър, отколкото едно обикновено лице, което казва същото нещо. Актьорът е този, който развлича. Когато познавате един актьор, вие печелите всичко в Калифорния. Той ви води навсякъде. Той е идеалната трансмисия.</p> <p>&nbsp;<img src="/uploads/editor/JACK.jpg" alt="" width="613" height="613" /></p> <p><strong><em>Портрет на Джак Никълсън от Уили Рицо</em></strong></p> <p><em><br /></em></p> <p><em>По материали от &bdquo;Поан&rdquo; и &bdquo;Фигаро&rdquo;</em></p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p> <p>&nbsp;</p>