Спомен за Станка Пенчева. С любов

<p><strong>ЗА СТАНКА С ЛЮБОВ</strong></p> <p>Трудно ми е да говоря за Станка в минало време.</p> <p>Все още често през главата ми се стрелва:&rdquo;Трябва да звънна на Станка&rdquo;. После се сещам, че вече не мога да го направя, никога.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51914_Vg7odDJEmmxz10jpsiQOQU0GEM4st9.jpg" style="height:323px; width:500px" /></p> <p>Мисля светло за нея. Защото светлината й не угасна до самия край. Едва ходеше, но ми поръчваше да й занеса &ldquo;По пътя&rdquo; на Керуак, защото отдавна не го била препрочитала. Или пък с най-големи подробности ми разказваше последната мемоарна книга, която е прочела. Жаждата й за книги не пресъхна. Искаше да бъде в течение на ставащото в литературата, стръвно четеше литературните вестници и списания. Коментираше ги с изумителна точност и често &ndash; с остроумие. Паметта й беше изключителна, умът й остана недокоснат от времето и болестите &ndash; те поразяваха тялото й, но Поетът и Духът в нея бяха недосегаеми.</p> <p>Не преставаше да пише. Вече съвсем болна, в редките моменти, в които се чувстваше по-добре, успяваше да напише някое чудесно стихотворение.</p> <p>Не се боеше да чете стиховете си пред нас, по-младите й сестри по перо, чуждото мнение наистина я интересуваше, умееше да слуша онова, което другите й казват.</p> <p>Често, след дълга среща, вече съвсем в края й, тя някак свенливо и с неудобство казваше:</p> <p>- Написала съм тук едни стихове, ще ти ги прочета, кажи ми, да не са вече много бабешки, да не съм написала някакви глупости, слаби неща.</p> <p>Станка повтори феномена на други големи български жени-поети: най-силните си стихове написа в последните си години. Поне аз мисля така.</p> <p>Да, проникновените й женски стихове вълнуваха поколения български млади и не толкова млади жени, те се обясняваха в любов чрез нейните стихове, преживяваха болката от раздялата чрез тях, изпращаха ги на любимите си в писма&hellip;Но истинската Станка, драматичният поет в нея се разкри много по-късно, той разцъфна на почвата на сполетелите я лични драми, на връхлитащото я време, на самотата, на болката, на загубата на толкова много съкровени неща, които никога повече няма да се случат в живота. Тогава Станка прояви цялата си сила, цялата дълбочина на дарбата си, вече беше по-сурова и дори жестока към света и към себе си, словото й стана безпощадно, без илюзии, без компромиси, то маркираше един вътрешен свят на човек, който знае всички тайни на живота и не се бои от идващото.</p> <p>Със Станка си отиде един модел на поведение, отиде си един от последните образци на творческа хигиена и истинско служене на Поезията, а и на литературата въобще. Много исках да запозная с нея няколко млади жени-поети, чиито стихове ценя и с които дружа: Виолета Христова, Камелия Кондова, Илияна Илиева, Аксиния Михайлова. Станка с радост прие, тя обичаше да се среща с нови хора особено пък &ndash; с колеги, и то млади. Обаче постави условие: те да й изпратят книгите си предварително по пощата, и да не отиват всички наведнъж, а две по две. Така и стана&hellip;</p> <p>После всички тези поети с възхищение разказваха за срещата си със Станка &ndash; за нейната прецизност в анализа на стиховете им, за дълбочината на разкрилия се пред тях неин опит в творчеството, за това, че по-точни и премислени думи за писането не са чували от никого преди това.</p> <p>Станка беше мъдрец &ndash; не само що се отнася до поезията и до писането, но и по отношение на живота. Веднъж, разговаряйки за самотата &ndash; тя се интересуваше как се чувствам след загубата и на съпруга си, след като преди това бях загубила и сина си - аз й припомних, че в едно интервю по телевизията преди повече от 20 години я бях чула да казва:&rdquo; Най- лошото за жената, когато остарява е, че в живота й няма любов&rdquo;. Тази нейна мисъл се беше запечатала в съзнанието ми. Станка не си спомняше, че я е казала. Но &ndash;коментира тя, - да, така мисля. А без любов по-трудно се пишат стихове. Тогава хранителна среда за тях остава главно болката, самотата, страданието. Но може би пък това е по-истинското&hellip;</p> <p>Винаги, когато й подарявах някоя нова моя книга със стихове, трепетно очаквах позвъняването й. И то не закъсняваше. Много често тя започваше с думите: &ldquo;Слушай сега, ще ти кажа нещо, което няма да чуеш от никой друг&hellip;&rdquo; и наистина, никой друг не можеше да ти каже нещата, които казваше тя. Беше точна, строга, аргументирана. Не обичаше да хвърля думите си на вятъра, или пък да хвали без сериозна причина.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51914_rdPp4fn2mwXmzJeNa1sHJ4rRbmnuR8.jpg" style="height:350px; width:500px" /></p> <p>Приличаше ми на древен алхимик, който в тигела на дарбата си хвърляше всички горчиви и тежки метали на преживяното, повишаваше температурата, докато те започнат да се топят, вадеше изплувалата отгоре пяна, вадеше и вадеше, докато накрая оставаше чистото злато. С това духовно злато, с тази изстрадана квинтесенция тя ашладисваше думите си, и те блестяха в стиховете й &ndash; неподвластни на времето.</p> <p>Със Станка си отиде една епоха. Отиде си един голям поет. И затова ми е толкова болно, че когато я изпращахме в последния й път, имаше толкова малко поети &ndash; аз изброих седмина, а от по-младото поколение нямаше нито един. Предишното опело закъсня, а колата със Станка вече беше дошла, тя чакаше да бъде изпратена; чужди, непознати хора минаваха и разговаряха, без да знаят кой лежи там, в затворения ковчег, и каква вселена си отива&hellip;</p> <p>Обичах Станка. Но нашето не беше любов от пръв поглед. Сближихме се много по-късно, не в младостта ми. Така и не посмях никога да й призная, че в ранните ми години дълго време й бях обидена, а и объркана &ndash; не можех да преценя какво е отношението й към мен. А поводът беше следният: при първото представяне на мои стихове в &ldquo;Литературен фронт&rdquo; бяха поръчали на Станка &ndash;може би защото и аз съм от Сливен &ndash; да напише няколко думи за тях. И тя беше написала нещо такова: няма да ви хваля тези стихове, ако те са хубави, сами ще стигнат до вас, а ако не са &ndash; и моите похвали няма да им помогнат. Признавам си, бях стъписана, не помня вече хубави ли бяха стиховете ми или не, но в написаното от Станка не виждах никаква подкрепа, никакво съпричастие на по-голяма и по-опитна сестра в писането &ndash; а изглежда, аз точно това бях очаквала. И до ден днешен не знам защо тя беше написала тези думи. А така и не събрах кураж да я попитам, преди да си тръгне. Може би някой ден, когато му дойде времето, ще седнем с нея под някоя небесна лозница и на воля ще си поприказваме за всичко онова, за което не можахме да си поговорим тук, на Земята.</p> <p>А дотогава Станка ще ми липсва &ndash; всеки божи ден.</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>