- 10 Sep 2020
- 348
- 9
Доживях, слава тебе, Боже! Видях това, което душата ми най-искрено и силно желаеше да види. Доживях да видя българи свободни, Българско княжество, българска камара, български представители. Как може да се не радвам, да се не веселя, а понякога да се и не понапия от радост, като гледам всичко това?! Радостта ми е дотолкова голяма, блаженството ми така широко-безпределно, щото понякога мене ми се струва, като че се нося на някой облак, и хвъркам-хвъркам, а под себе си гледам милиони честити, засмени, радостни лица.
<p>В такива минути, които с мене се случват доста често, особено ако постоя до среднощ на някое угощение, даде­но в чест на растящите като гъ­би след дъжд комисии или пък в ня­коя вонеща ресторация с громко и претенциозно название, дето от полупияните български нотабили разискват се разни политически, икономически и обществени въп­роси, като се подкрепят по един практически способ с най-неопро­вержими и осезателни доказател­ства и аргументи, ази съм така честит, така самодоволен, щото, ако в нея минута би дошъл внезап­но китайският император, за да ми каже „да си променим местата", аз без всяко двоумение би отхвърлил неговото предложение.</p>
<p>И така, аз съм най-честитият, най-самодоволният, най-благо­дарният български гражданин, и в силата на това позволявам си (и вярвам, че имам право) да разка­жа на моите простодушни братя за всичките си любвеобилни пат­риотически мисли и чувства. За да направя това благо и народополезно дело, аз съм се ръководил от две светли мисли:</p>
<p>1) да съобщя на моите съграж­дани свещения онзи огън, който гори в гърдите ми, и който е началото на всяко смиреномъдрие и благодушие и</p>
<p>2) да оставя на потомството си завет от една колекция на най-искрени и дълбоко патриотически мисли и чувства, кои­то като чете и изучава, то ще да се облагородява и возвишава в помислите си. И така, напълно уверен, че правя добро и полезно дело, аз се залавям за перото и почнувам да пиша записките си, които, уверен съм, ще се четат от всекиго с нужното благогове­ние, внимание и хладнокръвие.</p>
<p><strong>II.</strong></p>
<p>Вземам аз в ръка перото си, но да ви кажа правичкото, това го правя с едно малко прискорбие. „Перво и перво", мене много ми е жално, че по причина на оскъдността на средствата си, аз не мога да имам един телефон, на който клонищата да бъдат про­ведени в дома на всеки български гражданин. Така щото да мога отведнъж да предам на народа си всичко, що се е набрало в душата ми, за нашето добро сегашно по­ложение, за нашето блестящо бъ­деще, за ролята, която ние ще да играем на Балканския полуостров – с една дума за всичко, което ме прави честит и доброчест български гражданин. И по тоя начин, в една и съща минута да направя така също честити всички­те мои компартисти - нещо, което не вярвам да е правил никой проповедник досега. Като си помисля какъв ефект и каква ги­гантска полза ще да направя из­веднъж на милиони живи същес­тва, като си помисля, че мисъл­та за едно такова практическо и широко приложение на Едисоновия апарат е дошла на мен първи в главата, то аз се препълням от неизказана радост. Краката ми подхълцват от самооблажение и аз неволно се питам: кой е по-ве­лик от двама ни - Едисона и мене – той ли, що е измислил чудесния апарат, или аз, който намислих да направя едно такова полезно и всеобщо приложение с него?</p>
<p>„Во вторих", мене много ми е жално, че пак по същата причина, безпаричието, не мога да имам и фонограф, за да имам възмож­ност да съобщя на моето възлюбленно потомство своите честити и многополезни мисли и чувства в жива реч, със всичката потребна интонация и вибрация на гласа, с всичките най-малки оттенки и приливи на моето нечуто красноречие, силата на ко­ето доколко е огромна и монстриозна аз имах случай да се убе­дя още докато бях млад. За дока­зателство на последното аз мога да ви приведа един-два примера.</p>
<p>Не помня добре чел ли бях ней­де, чул ли бях от някого, че вели­ките поети като написвали ня­кое свое творение, то четели го на слугите си и даже на котките си, за да чуят какво е тяхното мнение за произведението им. Понеже чувствувах и вярвах, че и в мене е твърде силно развита поетическата дарба на словото, то не се посвених да подражая техния пример. „Перво и перво", затворих се в една от най-затънтените стаи на дома си, дето с всичката ревност и старание на един пробуден велик талант зах­ванах да се упражнявам сам пред моето любимо куче Султан в ораторското изкуство и се убе­дих, че наистина трябва да съм имал голямата дарба на словото. Защото, щом захванах в една филипика да громоля беззаконията и злодействата на турското пра­вителство, то, кучето – моят слушател – така силно и високо залая, щото съседите ми се съб­раха, за да видят какво става у нас, че така силно лае Султана. А клетата ми майка с пребледняло лице дойде при мене и ме гледаше с един блуждающ поглед, с някакво извънредно смущение.</p>
<p>За да избягна любопитството на съседите си и да не безпокоя старата си майка, аз намислих, че ще е най-добре да имам за слу­шател някой неодушевен пред­мет и за такъв избрах стола си. Сега вече аз имах случая да се убедя, че словото може да дейс­твува и на неодушевените предмети и даже да ги кара да се дви­жат, стига само то да бъде ис­крено и добре прочувствувано.</p>
<p><strong>III.</strong></p>
<p>Говорих аз веднъж, мой ти байно, за разпадването на турското царство и като исках да изобразя тая картина по-живо и по-релеф­но, то стараех се да поддържа словата си с приличните жесто­ве, които могат да придружават една подобна катастрофа. Види се, изображаването на тая ка­тастрофа да е било твърде сил­но, живо и неподражаемо, защото от ужас и трепет се обзел даже и невоодушевеният предмет – сто­ла. И аз като се поокопитих от своя патос, видях го потърколен на земята и, нещо повече, – със строшени крака. Тогава се преиз­пълни сърцето ми с едно извън­редно умиление към пострадавшия предмет от моето буйно и пламенно красноречие и като се боях да не би някога да направя със словото си същото действие и върху някои живи същества ка­то люде, събрани в някоя черква или камара, аз паднах на колене пред иконостаса и като благода­рих от дълбочината на душата си Пресветая Владичици за голя­мата дарба, с която ме е благос­ловила, заклех се „най-тържествено" никога, никъде и пред ни­кого да не говоря вече за печални и странни работи, но всеки път да изричам благонамерени, смире- номъдри и кротки речи.</p>
<p>И така вече постъпвам. Аз ни­кога не си позволявам да говоря буйно и разпалено. И като отида в някое събрание, старая се да примиря препирающите се, като гледам да избера средата на противоположните мнения и да сближа двата противни лагера.</p>
<p>Тая моя постъпка е двойствено полезна за мене. „Перво и перво", тя ме предпазва като гръмоот­вод от моето буйно и пламенно красноречие; „во вторих" – тя ка­ра да ме уважават по-голямата част от представителите и на двете партии, и да ме избират във всякакви комисии и депутации. Както виждате, полезност­та на тая моя постъпка е така очевидна и осезателна, щото аз не мога да се начудя на себе си, като коя способност у мене е по-разви­та – благоразумието ли, смирено- мъдрието ли, нискогледанието ли, хитростта ли, подлостта ли, лукавщината ли, или... или...</p>
<p>Но за това доста. Сега аз ще направя едно поетическо отстъп­ление и ще поговоря „за една мисъл, която ей сега ми дойде на ума", а именно - за недостатъка на Едисоновия апарат, фонографа. По моето мнение, тоя апарат има един непростим недостатък, който така възмущава, щото аз без малко готов съм да нарека „за една минута" всичкия апарат без­полезен и за нищо неспособен. Тоя недостатък е, че фонографът не е снабден с един „бързофотограф", който да възприема и сетне да възпроизвежда всичките движе­ния и жестове на говорящия – с една реч, всичките мимически кра­соти и прелести на оратора. А това е един непростим недоста­тък, който ако се не поправи, то моето потомство не ще има въз­можност да изпита всичката си­ла и прелест на моето „несравнено" красноречие.</p>
<p>Представете си, че и тоя „бързофотограф" е изнамерен и прило­жен към фонографа. Представете си, че аз, честитият български гражданин, стоя и говоря пред не­го и всичко, което излезе от мо­ите зорлообразни устица и думи­те, и гласа, и ударенията, и треп­тенията, и точките, и запетанието, и многоточието се отпе­чатват във фонографа, а пък моя­та фигурка, хубавата ми главица с лисината, като танур на темето, брадичката ми, мустачките ми, късото ми вратленце, мъничките ми лукави очички, носенцето ми, фрака ми, вратовръзката ми, с ед­на реч цял-целокупен аз се отпе­чатвам в бързофотографа. Аз си издигна ръката и с един благ, като мед, и ясен като звънец, глас изкажа в началото на речта си: „Господа-а-а!!" И всичко това – и думата ми, и гласа ми, и фигурата ми и полуотворените ми устица, се отпечатва във фонографа и бързофотографа и остава навеки вечния да се гледа и поменува от потомството ми. Като си помис­ля какво силно впечатление и удовлетворение ще мога да напра­вя чрез речта си и фигурката си върху потомството си, как то ще ме обича и почита, как от бла­годарност към мене ще да ми из­дигне паметник и ще ме слави и прославлява... устата ми се пре­пълнят със слюнки, мускулите ми захващат да се сокращават и ме­не ми се скача, играе, пее. С една дума блаженството ми е пълно – и конец.</p>
<p>Тая картина така плени моето възвишено въображение, щото аз вече не на шега съм си задал въп­роса да измисля гореспоменатия бързофотограф и да го приложа към Едисоновия фонограф.</p>
<p>Щом открия това, аз ще поис­кам привилегия от всичките съществующи правителства до­като съм жив, само аз да имам правото да се ползувам от него.</p>
<p>Да не помислят някои, че като искам тая привилегия, аз съм дви­жим от някое недостойно егоис- тическо чувство. Не, господа! В тоя въпрос мен ме ръководи мо­ето искрено и дълбоко убеждение, че в целия свят няма по-интере­сен субект от мене, който да заслужава да се слуша и гледа не само от българското потом­ство, но и от цялото человечество. Това нещо аз и мисля да дос­тигна чрез горната привилегия.</p>
<p><em>(Следува,</em> <em>но няма да се продължение)</em></p>
<p><em>Фейлетонът е публикуван във в. "Остен“, бр. 5 и 8 от 30 март и 30 април 1879 г. Подписан е с псевдонима Незлоблив поет. <br /></em></p>
<!--[if gte mso 9]><xml>
<w:WordDocument>
<w:View>Normal</w:View>
<w:Zoom>0</w:Zoom>
<w:HyphenationZone>21</w:HyphenationZone>
<w:PunctuationKerning/>
<w:ValidateAgainstSchemas/>
<w:SaveIfXMLInvalid>false</w:SaveIfXMLInvalid>
<w:IgnoreMixedContent>false</w:IgnoreMixedContent>
<w:AlwaysShowPlaceholderText>false</w:AlwaysShowPlaceholderText>
<w:Compatibility>
<w:BreakWrappedTables/>
<w:SnapToGridInCell/>
<w:WrapTextWithPunct/>
<w:UseAsianBreakRules/>
<w:DontGrowAutofit/>
</w:Compatibility>
<w:BrowserLevel>MicrosoftInternetExplorer4</w:BrowserLevel>
</w:WordDocument>
</xml><![endif]--><!--[if gte mso 9]><xml>
<w:LatentStyles DefLockedState="false" LatentStyleCount="156">
</w:LatentStyles>
</xml><![endif]--><!--[if gte mso 10]>
<style>
/* Style Definitions */
table.MsoNormalTable
{mso-style-name:"Table Normal";
mso-tstyle-rowband-size:0;
mso-tstyle-colband-size:0;
mso-style-noshow:yes;
mso-style-parent:"";
mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt;
mso-para-margin:0cm;
mso-para-margin-bottom:.0001pt;
mso-pagination:widow-orphan;
font-size:10.0pt;
font-family:"Times New Roman";
mso-ansi-language:#0400;
mso-fareast-language:#0400;
mso-bidi-language:#0400;}
</style>
<![endif]-->
