Първата световна война – факти и размисли: Самоубийството на дипломацията - 3

<p>На 31 юли две трети от членовете на правителството заемат позиция против участието на страната им в конфликта. Парламентът, бизнесът и обществото са също в преобладаващата си част настроени антивоенно. Но самият премиер Аскуит, външният министър Грей и военноморският министър Чърчил смятат, че Великобритания не може да гледа безучастно как Германия се превръща в новия европейски хегемон.</p> <p>Виждайки, че нападението срещу Франция не е достатъчно, за да въодушеви страната за война, споменатите министри се опитват да превърнат Белгия в жертвата, която ще събуди съчувствие и ще разпали военната страст в сънародниците им. Все пак Англия е гарант на белгийския суверенитет, чието потъпкване означава освен всичко друго и появата на нова сила на отсрещния бряг на Канала.</p> <p>Намерили аргумент за намеса, те преформулират избора не толкова между войната и мира, колкото между честта и страха. &bdquo;Милитаристите&rdquo; тихомълком успяват да се подсигурят с още една опция за влизане във войната: прокарват в кабинета решение относно необходимостта английският флот да поеме защитата на френското атлантическо крайбрежие.&nbsp;</p> <p>&nbsp;<br /> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53861_irDy5EWnThWTH7IwOq5yLOvByEl0KY.jpg" style="height:330px; width:550px" /></p> <p><strong><em>Кайзер Вилхелм II и Чърчил. Снимката е направена малко преди избухването на войната.</em></strong></p> <p>&nbsp;</p> <p>Необходимостта от реализация на план &bdquo;Б&rdquo; обаче отпада. Нахлуването на германските войски в Белгия се оказва достатъчно, за да преобърне настроенията в обществото. Изобщо каскадата от грешни решения, взети в Берлин, добива такива размери, че по-късно става възможно на нейна база да се изгражда легендата за антигерманския заговор, скроен от коварния Албион.</p> <p>Обективните предпоставки, които налагат на Лондон да вземе страна в разгарящия се конфликт, биват подменени със своеобразни психологически детерминанти, наложени върху английския политически елит. И днес изглежда невероятно как германските политици са могли да си въобразяват, че е възможно англичаните да се отнесат с пълно безразличие към установяването на ново статукво в Европа.</p> <p>Политиката на лондонския кабинет е възприета за предателство от немския свят, просто защото последният не е дорасъл до подобно ниво на артикулация с геостратегическите баланси. В този смисъл именно влизането на Англия във войната е плод на един политически рационализъм, а ако тя бе запазила неутралитет, то неговите корени можеха да се търсят в областта на националния манталитет.</p> <p>На 3 август в Камарата на общините Едуард Грей произнася реч по отношение на това какво трябва да бъде поведението на страната му. Той още в началото използва три термина, които зачеркват възможността за неутралитет - националните интереси, договорните задължения и националната чест.</p> <p>Обрисувайки последиците от победа на Централните сили, ораторът заключава, че &bdquo;ние ще загубим нашето добро име, уважение и репутация в очите на останалия свят, освен това ще се окажем изправени пред изключително сериозни и тежки икономически проблеми&rdquo;. И за да бъде още по въздействащ ефектът от аргументите му, добавена е фразата, че Обединеното кралство е изправено пред опасността да се изправи срещу нов Наполеон отвъд Ламанша.<br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53861_33pGBvkySeQO8xWQ3Lg8k1XPDvtZwe.jpg" style="height:330px; width:533px" /></p> <p><strong><em>Речта на Грей</em></strong></p> <p>&nbsp;</p> <p>Бурните овации, които се разнасят след края на думите му, възвестяват появата на политически консенсус за участие във войната. Плахите гласове на протест срещу тази политика имат чисто маргинален отзвук и не са в състояние да структурират антивоенна партия в страната, нещо, което би било наистина фатално, при положение че армията се рекрутира на доброволен принцип.</p> <p>Развързал ръцете си във вътрешен план, Уайтхол се опитва пунктуално да формализира влизането си във войната. Грей чака получаването на категорични доказателства за наличието на реална немска агресия срещу Белгия, за да влезе Лондон в ролята си на гарант и защитник.&nbsp;</p> <p>На 4 август белгийският външен министър Давиньон уведомява правителствата на Франция, Великобритания и Русия, че в страната му са нахлули германски части и че Белгия ще отговори с активна съпротива. Едва сега Форин Офис решава да действа. На английския посланик в Берлин е наредено да изиска Германия да се задължи да спазва белгийския неутралитет и да изтегли войските си. Срокът за отговор е до полунощ на същия ден.</p> <p>Канцлерът отговаря с контраобвинения по отношение на английското &bdquo;лицемерие&rdquo;, като изпуска фразата, че договорите, гарантиращи неутралитета на Белгия, са просто &bdquo;парче хартия&rdquo;. Неполучил отговор на своята нота, английският посланик напуска на следващия ден страната, в която е акредитиран. Англия влиза във войната.</p> <p>От този момент се ражда и тежкият укор към Англия, че с провежданата политика тя е способствала за избухване на войната. Липсата на ясна позиция по време на кризата е накарала всяка една от страните да си вади погрешни впечатления, особено това важи за Германия. На първо място се забравя, че нито една от страните не е имала готова позиция за това как да действа при ескалация на конфликта. Това се отнася и до Форин Офис. Той изгражда своите политики в рамките на различните формати на дипломатическо взаимодействие.</p> <p>В Лондон могат да си позволят да влязат в ролята на третейски съдия, докато в конфронтацията са въвлечени Австрия, Русия и Сърбия. Намесата на Германия вече води до очертаване на контурите на една общоевропейска война, към която Англия не може да се държи безразлично. Обратното би означавало доброволен отказ от статута на Велика сила.</p> <p>Не толкова формалните договори за защита на Белгия , колкото реално осъзнатата опасност от германско континентално надмощие кара Лондон да влезе във войната. Но тази опасност, за да бъде възприета от английското общество, е трябвало да добие реални очертания. На базата на хипотетични предположения е било доста трудно да се иска от Лондон да спазва поведение, каквото той демонстрира впоследствие, когато армиите на кайзера се насочват на запад.</p> <p>Формалната страна на въпроса също не е без значение - Англия влиза във войната поради нарушаването на договор, по който тя се явява заинтересована страна. Не може върху нея да пада вината, че се е намесила в конфликта на базата на договорните си задължения, при положение че Германия го е направила само въз основа на едно суверенно решение на друга държава, каквото е обявяването на мобилизация.</p> <p>Остава да се гадае как би се развила историята, ако Германия би насочила удара си в източна посока. Тогава край Темза много по- трудно биха се решили на намеса. Едно е да се изпраща армия да брани отсрещния бряг на Ламанша, а съвсем друго е да се щурмуват предмостията на Рейн заради събития, които се развиват в Прибалтика, в Полша и на Балканите. В Берлин обаче не успяват да се справят с антагонизма между политическата и военната ефективност.</p> <p>Да навлезе немската армия в безкрайните руски простори, това е означавало с години да не може да се отбранява западното направление. Опасност, която е възприета много по-силно, отколкото образът на английския противник. Изобщо германският генералитет се отнася доста презрително към потенциала на Великобритания да бъде &bdquo;сухопътен&rdquo; фактор. Припомнят се думите на Бисмарк, че &bdquo;ако английската армия дебаркира през Канала, ще изпратя един взвод полицаи да я арестува&rdquo;.</p> <p>Протичането на самите мобилизации показва колко са били преувеличени страховете на управляващите в отделните страни относно появата на негативни обществени реакции спрямо избухването на войната. Навсякъде се наблюдава неподправен ентусиазъм и почти липсват антивоенни настроения. Никъде не се налага да се прибягва до предохранителни действия, каквито са разработили в повечето страни, за да протече нормално мобилизацията.</p> <p>В Германия властта се отказва да постави социалдемократите &bdquo;под карантина&rdquo; и това се оказва печеливш ход: наследниците на Маркс крещят &bdquo;хох&rdquo; в парламента при речта на кайзера. Подобен ентусиазъм цари и сред френските депутати, но там наистина, за да се осигури спокойствието в Париж, без съд и присъда са разстреляни стотина криминални рецидивисти. В Петербург се смесват патриотичните речи, църковните песнопения и простонародното &bdquo;ура&rdquo; при опустошаването на германското посолство.<br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53861_XzhngTTBrLQhAYOxOSj40D6XtJtXJZ.png" style="height:218px; width:363px" /></p> <p><strong><em>Николай II приема овации от балкона на Зимния дворец при обявяването на война на Германия.</em></strong></p> <p>&nbsp;</p> <p>Запознавайки се с царящата повсеместна кръвожадност, обхванала политическите върхове, интелектуалните и стопански среди и стигнала до социалните низини, изниква въпросът дали всичко, което сполетява Европа през следващите четири години, не е един (неуспешен) опит на съдбата да излекува лекомислието на хората...</p> <p>Доста често в съветската и руската историография се налага тезата, че Русия е станала жертва на своите съюзници. Натрапва се мотивът, че Париж и Лондон са провеждали целенасочена политика, която да доведе до сблъсък между Берлин и Санкт Петербург.</p> <p>Анализът на изброените факти не води до подобно заключение. Дори напротив. И Англия, и Франция са били в състояние да неглижират една австрийска победа над Сърбия. Руснаците са тези, които отказват да платят подобна цена, а това към момента е бил ключът към мира. Впоследствие Франция не може да си позволи разгрома на Русия, а Англия - разгрома на Франция. Или ако могат да бъдат обвинявани в нещо западните демокрации, то това е, че са допуснали прекалено тясно обвързване с руските позиции.</p> <p>Нека само си припомним, че в дните на дипломатическата криза английският посланик на Нева се опитва да предотврати обявяването на руската мобилизация, а само няколко дни по-късно Сазонов и Бенкендорф &nbsp;пледират за английска намеса в конфликта. Съвременните руски конспиративни теории са просто плод на комплекс за малоценност и стремеж да се оправдае понесеното военно поражение посредством външни фактори, а не като израз на цялостната културна, социална, военна и техническа изостаналост на Русия.</p> <p>Самата политическа структура и динамика на Русия и Германия изключват намирането на траен modus vivendi в отношенията им. Монархическата солидарност се е изпарила още по времето на Бисмарк, а икономическото взаимодействие все повече се превръща в ново поле на противоборство.</p> <p>В немските промишлени кръгове назрява идеята за дезинтеграция на Русия именно като път за увеличаване на икономическата експанзия на изток, докато руският елит вижда във войната средство, което трябва да стопира все по-разрастващия се германски експанзионизъм, който чрез самото си съществуване действа подтискащо на Русия в икономически, политически, та дори и в психологически план. Затова не толкова западните сили са имали шанса да въвлекат Руската империя в &bdquo;своята&rdquo; световна война, а руснаците сполучливо ангажират Англия и Франция в опита си да спрат немския империализъм.</p> <p>Конструкцията от съюзи и взаимоотношения, които са изградени от Певческий мост, позволяват на Русия да поеме риска от открита конфронтация с Централните сили в района на Балканите. И не защото Сърбия е толкова важна за Русия, а защото тя е тест дали &bdquo;Третият Рим&rdquo; ще запази своите позиции на континента, или ще се превърне в периферна сила, обречена да гасне под пресата на тевтонския Drang nach Osten.&nbsp;</p> <p>Този антагонизъм между Русия и Германия е факт, който руските историци предпочитат да неглижират, когато търсят &bdquo;корените&rdquo; на войната. Единствената възможност, при която Петербург е можело да се откаже от съюза с Париж и сътрудничеството с Лондон, е, ако се е чувствал достатъчно силен и сам да се противопостави на Централните сили. А това не е така.</p> <p>Алтернативата за изграждане на руско-германски съюз е повече от нереална. &nbsp;Тя е отмряла с изтичането на XIX век и не може да се възроди под никаква форма, дори и ако монарсите на двете страни са го желаели искрено. Проблемът е, че двете страни се превръщат в антагонисти една спрямо друга. И този образ, колкото е обективен, толкова е и популярен сред двата народа.</p> <p>Трябва да си припомним, че още през 1848 година първият общогермански парламент във Франкфурт издига идеята за война срещу Русия като път към обединението на немската нация. Изобщо войната срещу източния съсед е една постановка, която, може да се каже, изгражда определен консенсус вътре в Германия.</p> <p>За военните тя елиминира опасността от появата на мощна сухопътна сила на континента, за промишлените среди създава илюзията за разширяване на пазарите, за политиците - възможност да установят континентално господство, за социалистите - поход срещу страната на реакцията и агресията, за юнкерите - премахване на тежката преса от вноса на руска селскостопанска продукция.</p> <p>Немският канцлер Бетман-Холвег бърза да обяви война на Русия, при положение че се готви настъпление на запад, именно защото разчита, че това е единственият начин войната да добие популярен характер сред сънародниците му. И не сбърква в тези си разчети.<br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53861_bGzt4PmXrNJh4kfTS3Lb8LOfJiYdfI.jpg" style="height:410px; width:550px" /></p> <p><strong><em>Райхстагът гласува с овации военните кредити при избухването на войната.</em></strong></p> <p>&nbsp;</p> <p>Моделът, който разглежда юлската криза от 1914 г. като брънка от една поредица, която неизбежно е водела към война, има своите основания, но това не премахва необходимостта да се направи опит за разпределение на вината за избухването на конфликта. И делът на Централните сили е преобладаващ. Австро-Унгария е страната, която превръща убийството на Франц-Фердинанд в международен проблем, тя е първата страна, отправила ултиматум, първа е обявила частична мобилизация и първа обявява война.</p> <p>Германия носи отговорността за превръщането на войната в общоевропейска, но също така и за начина, по който политическите й решения са превърнати във функция на военното планиране и чувството за непобедимост. В сметките на Антантата може да бъде записана само обявената руска мобилизация, която все пак е суверенен акт, който сам по себе си не предполага неизбежно избухването на военния сблъсък.&nbsp;</p> <p>Така или иначе, агресията, страхът, коварството и амбицията изграждат такава плетеница от събития, че Старият континент е захвърлен в пропаст, откъдето ще излиза цели седем десетилетия.</p> <p>-----------</p> <p>[i] Руският посланик в Лондон.</p> <p>[ii] Както отбелязва руският историк Валерий Шамбаров, едно руско-германско споразумение в началото на XX век би имало тежестта на пакта Молотов-Рибентроп: би позволило на германците да елиминират противниците си на Запад и не би ги възпряло след това да се обърнат на Изток.</p> <p>&nbsp;</p> <p><em>Свързани текстове:</em></p> <p><a href="http://glasove.com/na-nov-glas/53573-pyrvata-svetovna-vojna---fakti-i-razmisli">http://glasove.com/na-nov-glas/53573-pyrvata-svetovna-vojna---fakti-i-razmisli</a></p> <p><a href="http://glasove.com/komentari/48772-pyrvata-svetovna-vojna---fakti-i-razmisli-predistoriqta---3-chast">http://glasove.com/komentari/48772-pyrvata-svetovna-vojna---fakti-i-razmisli-predistoriqta---3-chast</a></p> <p><a href="http://glasove.com/komentari/47114-pyrvata-svetovna-vojna---fakti-i-razmisli">http://glasove.com/komentari/47114-pyrvata-svetovna-vojna---fakti-i-razmisli</a></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>