- 10 Sep 2020
- 217
- 7
През юношеските ми години комунизмът бе на мода в нашия селски край. Проповядваха го някои учители и други провинциални полуинтелигенти. Това бе движение подобно на руското народничество. Ние, бедните младежи, се отдавахме с голяма страст на просветителска дейност през училищните ваканции. Организирахме курсове по ограмотяване на възрастните, изнасяхме в читалището лекции на различни теми и театрални представления.
<p>Бедните ни бащи възприемаха комунизма като социална справед­ливост и материално благоден­ствие. Всички ще бъдем равни, ще се трудим по равно и ще получава­ме по равно. Най-окаяните бедняци нямаха какво да губят и сляпо ни вярваха. Великата илюзия ни омагьоса и ние бяхме готови на всякак­ви саможертви, за да извоюваме рая, в който живееха съветските хора. Какво не бихме дали да зър­нем само за миг този рай или да ви­дим жив съветски човек!</p>
<p>Съдбата се смили над нас и ни открехна за малко завесата към рая. По онова време Германия и СССР сключиха пакт за ненападе­ние. Той се отрази благоприятно на отношенията ни със СССР. Бях в трети гимназиален клас, когато разрешиха да се прожектират съ­ветски филми. Прожектираха ги на големия Петъчен площад във Вар­на, който побираше хората от це­лия град. Спомням си филмите „Три танкиста", „Веселите момче­та" и „Кубански казаци". Хилядите зрители ги гледаха със затаен дъх. Крайчецът на „желязната завеса" бе открехнат, а зад нея, какво чу­до! - само благополучие, човешко щастие, любов и другарство сред отрудените хора и нито едно тъм­но петънце в битието им.</p>
<p>На нас, селските момчета, осо­бено ни хареса филмът „Кубански казаци". Колхозниците работеха в ритъма на весела музика. Златна кубанска пшеница тече от чучура на вършачката, мъже и жени, обле­чени в хубави работни дрехи, краси­ви и усмихнати, я трупат на ог­ромни камари, а оттам я товарят в камиони, като загребват в такт с песента. Колхозниците живеят в такива живописни къщи и са тол­кова богати и духовно извисени, та някои отиват след лятната рабо­та в селския магазин и си купуват пиана.</p>
<p>След края на филмите избухваха спорове и кавги между привържени­ците и враговете на СССР. Едни­те се възмущаваха от очебийния пропаганден филм, другите вярваха безрезервно на това, което вижда­ха на огромния екран. Но ето че в моето далечно, захвърлено на бъл­гаро-румънската граница селце, се случи чудо нечувано. През лятната ваканция заварих човек, който бе живял пет или шест години в СССР и току-що се бе завърнал от­там. Казваше се Тинко, двадесет и една годишен момък с продълговато, изострено лице и големи пъс­три очи. Живееше при леля си, през една къща от нашата и съвсем ес­тествено се включи в „постоянно­то присъствие" в шивачницата на баща ми. Беше живял в селото вече два месеца и нито дума не бе казал за пребиваването си в Съветския съюз.</p>
<p>Никой с нищо не бе измъчвал лю­бопитството на хората, както този Тинко с мълчанието си. Да дойде човек от тъй загадъчната, затворената за външния свят с желязна завеса и тъй възмечтаната от нас приказна Съветска страна и да мълчи с месеци наред, това караше симпатизантите на СССР и комунистите от целия край (те непрекъснато идваха при него и се опитваха да узнаят нещо) да се съмняват, че е бил там и за­почнаха да го обвиняват в лъжа. Други допускаха, че е агент на властта и като узнава кои са ко­мунисти, записва имената им и ги предава на полицията.</p>
<p>Животът на Тинко като че бе преписан от криминален роман. Ба­ща му бе роден в нашето село, но като по-буден младеж, отишъл във Варна и станал работник. През 1925 година властта го преследва като активен комунист и той ус­пява да емигрира в СССР. Канал му устройват варненските моряци и работници на пристанището. Тин­ко бил така привързан към баща си и тъй страдал за него, че един­ствената му детска мечта била да го намери и да го върне у дома. С времето мечтата му се превърна­ла в болест. Майка му и другарите на баща му виждали как детето става все по-затворено и замисле­но, как го обзема апатия към всич­ко и всички - и към училището, и към детските игри и дори към по- малкото му братче, за което по-рано се грижел не по-зле от майка си.</p>
<p>Тинко растял с явна склонност към авантюризъм. Бягал от учили­ще, опитвал се да краде лодки от другарите на баща си да стигне по море до СССР, а веднъж се качил на влака и стигнал до румънската граница. Върнала го полицията у дома му. Знаел адреса на баща си в Москва и си въобразявал, че много лесно ще стигне до там и ще го на­мери. Много нощи бягал от дома си и прекарвал сам на морския бряг с надежда да се качи тайно на някой кораб и да се добере до Съветския съюз. Майка му се видяла в чудо. Оплаквала се на другарите на мъжа си и те, след като се посъветвали, решили при сгоден случай да изпра­тят момчето при баща му. Тинко бил на шестнайсет години, когато един комунист, стар приятел на баща му, емигрирал в Съветския съюз и го взел със себе си. Намерил баща си и двамата заживели заед­но. Тинко постъпил в гимназия, а баща му работел в завод.</p>
<p>Всичко това Тинко ни го разказа много пъти, а за останалото - за­що е оставил баща си, след като е мечтал тъй силно да отиде при не­го, как е успял да се завърне - упо­рито мълчеше. Или отговаряше с по няколко думи. Завърнал се, защо­то се затъжил за майка си и братчето си. Не можел да получава пис­ма от тях и решил да се върне и да им помага. А как живеят съветски­те хора? Ами като хората в Бъл­гария. Трудят се, учат, живеят... А вярно ли е, че колхозниците са тъй богати, както във филмите? Не съм ходил в колхоз, не зная...</p>
<p>Баща ми, учителят Васил, неис­товият проповедник на комунизма, както и последователите му, нап­раво се разболяха от Тинковото мълчание. При него идваха хора от съседните села и от целия край да узнаят нещо за обетованата стра­на и все напразно.</p>
<p>През лятото всички излязохме на полето. Тинко прекарваше у ле­ля си, а привечер излизаше да се по­разходи до гората или до бостани­те. Майка му бе го изпратила в се­ло да се поохрани, беше се позагла- дил и лицето му не изглеждаше та­ка остро и скулесто както преди. Но тайната на душата му, изглеж­да, бе станала непоносима през са­мотата на летните месеци и бе разчупила твърдата черупка на мълчанието му. Спомням си как в началото на септември (готвех се вече за училище) една привечер Тинко и учителят пристигнаха почти едновременно при баща ми. Пристигнаха и още няколко души. Сега вече не слушах разговорите им през малкото прозорче на сте­ната между двете стаички. Бях гимназист и можех като равнопра­вен член на „постоянното присъс­твие" да слушам и участвам в раз­говорите на възрастните.</p>
<p>Тинко придърпа стола до сте­ната, седна и без да го питаме, каза с тих, сподавен глас:</p>
<p>- Татко го убиха.</p>
<p>Отначало ни се стори, че не сме разбрали какво казва, после учителят сложи длан на ухото си и попита:</p>
<p>- Как тъй ще го убият? Кой го уби, защо и къде?</p>
<p>- В Москва, къде... Прибраха го една нощ и след двадесет дни ми казаха, че е умрял от разрив на сърцето. Не ми казаха къде е пог­ребан.</p>
<p>Тинко заплака. Сълзите му, сдържани толкова време, рукнаха изведнъж и обляха цялото му лице. Опитваше се да каже още нещо, но хлиповете го разтърсваха и за­душаваха. Плачеше като дете, из­мъчено до дън душа. Чакахме го да се успокои и учителят каза, че ба­ща му наистина може да е починал от разрив на сърцето. С много хо­ра се случва.</p>
<p>- Татко беше здрав - каза Тинко. - Вечерта преди да го приберат иг­раехме на шах. В три часа сутрин­та се позвъни на вратата. Татко стана и отвори. На прага застана­ха трима униформени със зелени фуражки. Казаха на татко, че трябва да отиде с тях за малка справка и скоро ще се върне. Татко отвори гардеробчето, взе си дреха и се облече. Каза ми да закуся, пре­ди да отида на училище. На прага спря, върна се в стаята и ми пода­де двете си ръце. С това искаше да ми каже, че се сбогува с мен за дъл­го. Тръгна пред зелените фуражки и повече не го видях. Ходих в завода да питам дали не знаят къде е, всички вдигат рамене и мълчат. Ходих и в милицията, и в нашето посолство, навсякъде ми казват, че не знаят нищо за баща ми. И така цяла година и повече... Там често арестуват. Ей тъй, за нищо. Обя­вят някого за враг на съветската власт и го изпращат в лагер. Един възрастен мъж от нашия етаж ка­зал, че общата им кухня прилича на казармен умивалник, и веднага го прибраха. Живеехме в комуналка.</p>
<p>- Какво е това комуналка?</p>
<p>- Жилище, в което всичко е об­що. На етажа имаше осем семей­ства с обща кухня. Ние с татко живеехме в стаичка четири на че­тири и спяхме на едно легло. В об­щата кухня имаше осем печки и четири чешми. Жените готвят рамо до рамо и всяка вижда и знае какво готвят другите. Налагаше се и аз да готвя, когато татко за­късняваше или ходеше на вечерни курсове. Така жените се шпиони­раха. Щом видят или чуят нещо нередно, веднага го съобщават на домоначалника. И тоалетната, и банята са общи. Арестуват, кога­то имат нужда от определен брой работници за сибирските мини или за други обекти. Набират без­платна работна ръка. Много нощи сме чували стъпки по стълбите след полунощ. Всички изтръпвахме от ужас - на кой етаж ще спрат стъпките и на коя врата ще се по­чука. Ако не намерят набелязано­то лице, почукват на съседната врата. Нужна им е бройка. Такава бройка се оказа и баща ми...</p>
<p>Тинко говореше с вълнение, как­то се изповядва дълго потискана тайна под страх от смъртно нака­зание. Преди да се завърне, ония със зелените фуражки няколко пъти го привиквали и му напомняли, че ако разкаже за смъртта на баща си и за други неща, ще го намерят в България и ще го накажат за клеве­та срещу Съветския съюз. Толкова страх се бе насъбрал в душата му, че всяка нощ сънувал тези фураж­ки, които го отвеждали по някакви улици в Москва и го заплашвали с разстрел. Молеше ни и ни заклева­ше да запазим в пълна тайна това, което ни бе разказал. Но то ни раз­вълнува и разстрои толкова силно, че не можеше да остане само меж­ду нас, не можехме да не го споде­лим с някои съмишленици.</p>
<p>- Да се купуват пиана в селски­те магазини! - възкликваше Тин­ко и се удряше по челото, когато го разпитвахме за съветските се­ляни. - Каква евтина пропаганда! Заблуждават гражданите в Съю­за, които не знаят къде какво става в страната. Колхозниците нямат паспорти, не могат да хо­дят в градовете и дори в съседни­те им села без специално разреше­ние. Какви ти пиана! Глад и недоимък. Всички живеят в страх. Политически процеси, преследва­не на съветски врагове, лагери...</p>
<p>Идваше у нас всеки ден или през ден да изприкаже всичко, което го бе гнетило с години. Слушахме го със съчувствие, но и с недоверие, както се слуша за изневярата на любим човек. Съмнението про­божда сърцето, но любовта не го допуска. Опитвахме се да го опро­вергаваме, но освен с фанатична­та си вяра в Съветския съюз не разполагахме с никакви доказа­телства. Бяхме бедни и полити­чески неграмотни, но знаехме, че само комунизмът ще ни осигури равенство между богати и бедни, материално благоденствие и об­лекчение от тежкия селски труд със селскостопанска техника. Приказките на Тинко бяха посега­телство на това благоденствие, похищение на надеждите ни за по-лек живот. И той трябваше да плати за това похищение. Мнози­на го намразиха и го обявиха за агент на властта, изпратен да прави пропаганда против Съвет­ския съюз. А дали баща му не е из­вършил някакво престъпление, за което е бил изпратен в затвор или в лагер? Заплашваха го, че ако не престане да лъже народа, ще го прогонят от селото и наистина го прогониха. Когато се завърнах през коледната ваканция в село, не го заварих там. Нападнали го една нощ, напердашили го и го принудили да си отиде в града.</p>
<p>Тинко отнесе пердаха и напусна селото, но остави отровата на съмнението у хората. Сега те не ни вярваха безрезервно, че в Русия е истински рай за народа. Въпреки голямата ни вяра съмнението проникна и в нас, най-убедените. Както и да се опитвахме да от­ричаме разказаното от Тинко, все пак си давахме сметка, че „може би" казва истината и че не е щял да напусне доброволно съ­ветския рай и да дойде в село да се охранва при сиромашката си леля. Съмнението се разнесе като епидемия сред хората.</p>
