- 10 Sep 2020
- 265
- 12
Публикуваме откъс от "Задочни репортажи за България" на Георги Марков. Трудно ще откриете разлики между отношението към Живков и отношението към Борисов. Както и в поведението на двамата. Може би е останала само една – за Борисов още не са написали песен... Става дума за устойчив манталитет. Страшното е, че подлизурството, което описва Марков, е подлизурство на така наречения "духовен елит" – писатели, поети, артисти, журналисти, художници, които днес пак са тук и са си все същите.
<p> </p>
<p> <strong>Срещи с Живков</strong></p>
<p>Никой от присъстващите не вечерята не обели добра дума за Веселин Андреев или за когото и да било от другите критикувани. Знаех, че поне още един от поканените не споделяше декларираното от Съюза на писателите и прието от първия секретар на партията мнение. Цялата сцена ми се видя потискаща с това, че се оформяше може би решаващо отношение срещу хора, които не бяха тук, които нямаха възможност да се защитят и чиито простъпки изобщо не бяха мотивирани. В края на краищата нито книгата на Блага Димитрова, нито поведението на Валери Петров, нито неспоменаването на Живков и партията от Веселин Андреев можеха да превърнат в минус предишния огромен партиен актив и на тримата. Но защо Анастас беше инструктиран да сервира тези обвинения след десерта на вечерята? Фактът, че Живков сам каза, че Веселин е трябвало да бъде разстрелян още навремето, разкриваше, че той именно бе поръчал, може би косвено, прокурорския тон на съюзния секретар. Стори ми се, че всичко това кореспондираше на усилената дейност на идеологическото управление на Държавна сигурност: в онези дни, след чехословашката трагедия, когато атмосферата в България бе пълна с призиви за ловене на вещици. И може би тъкмо пред нас вече се определяха имената на първите жертви.</p>
<p>Като видях, че Анастас се готвеше да продължи, аз се надвесих към Любо Левчев, който беше срещу мене, и тихо му казах, че ако не спрат тези подмятания срещу колеги писатели, аз ще напусна демонстративно вечерята. Любо наистина се разтревожи и веднага се обърна към Анастас, който беше до него и който добре чу думите ми. Но Живков, който в същото време разговаряше с някого от лявата страна на масата, забеляза моята реакция и ме попита какво мисля. Отвърнах, че не съм съгласен с казаното от моите колеги и че смятам, че казаното от Анастас Стоянов отразява разцеплението между писателите, но едва ли представя обективната картина. Добавих, че смятам за не особено правилно да се говори по този начин зад гърба на хора, които все пак имат някакъв принос в нашата литература. Тук Анастас ме прекъсна и изказа съмнение за този принос на критикуваните писатели. Аз се ядосах и му извиках:<br />„Когато напишеш това, което Веселин е написал, тогава ще имаш правото да си отваряш устата!".</p>
<p>Моята реакция направи изненадващо и твърде неприятно впечатление. Ако бях кандидат за бъдеща кариера, можех със сигурност да смятам, че бях проиграл шансовете си. Чух вляво от мене глас, който каза, „Никой не знае какво Веселин е написал“, което беше пряко подмятане на слуха, че партизанските стихотворения на Веселин всъщност са били писани от друг, загинал поет, и Веселин си ги бил присвоил.</p>
<p>Настъпи твърде неловка тишина, която Орлин и генералът се опитаха да запълнят с ново наливане на чашите. Все пак Анастас не стана да продължи. Той беше гневен, хвърляше заканителни погледи към мен, но не смееше да каже нищо. Вместо него се изправи Любо Левчев. С извинителна, почти детска усмивка той започна кротко и плавно да спасява положението. Той каза, че сигурно другарят Живков не е изненадан, че дори на такава вечеря писателските разногласия са неизбежни, после говори за толерантността на партията към нашите грешки и увлечения, за голямото и проникновено разбиране от Живков на нашите проблеми и за сложната обстановка, в която живеехме.</p>
<p>Изненадващо, Любо прояви забележително чувство за сигурност, което привлече вниманието на Живков върху него. Мисля, че това беше вечерта, когато Тодор Живков го откри, защото от този момент нататък Левчев направи главоломна кариера. Но въпреки посредническия си тон, Левчев ясно каза, че той не е посредник и анонимно обвини някои писатели в демагогия и чисто спекулативно печелене на популярност. Точните думи, които той каза, съм забравил, но помня, че фактически защити позицията на Анастас, т.е. на съюзното ръководство.</p>
<p>Левчев звучеше твърде убедително и аз видях как лицето на Живков се разведри. Първият секретар подхвърли някаква шега и хората около масата се поотпуснаха. Чувствувах, че само моята физиономия беше в контраст с другите и исках незабавно да си отида. Внезапно се попитах: какво струват най-чистите откровения, най-дълбоките прозрения на един поет или художник, какво струва чувството за красота на един композитор или музикант, какво струва мъдростта на един философ за Тодор Живков и неговите душеприказчици? Всички реакции на нашия домакин през цялата вечер не бяха нищо друго, освен непосредствен израз на инстинкта му за властническо самосъхранение. А всички реакции на останалите бяха непосредствен израз на амбицията да угодят на първия човек, да му се харесат, да му направят силно впечатление, да оставят трайни спомени. На снизходителния жест на онзи, който командуваше страната, да покани група хора на вечеря, последните отговаряха с неприкрито суетно удоволствие и желание да си осигурят още много такива вечери.</p>
<p>Всичко беше деформирано. При най-нормални човешки обстоятелства подобна среща би била уродлива случайност, защото, ако само си представим, че Живков нямаше изобщо никаква власт, че България не беше тоталитарна, а демократична страна, тогава мога да се закълна, че нито Анастас Стоянов, нито Любо Левчев, нито който и да е от другите би разрешил на един некомпетентен гражданин с твърде различен вкус и критерий да се бърка в живота на поетите. От друга страна, ако Живков беше обикновен гражданин, той едва ли би си загубил времето да се занимава с хора и неща, които едва ли го интересуваха. При нормални обстоятелства между тях нямаше да протече никакъв разговор, защото те нямаха какво да си кажат. Но феноменът на властта магически променяше всичко и аз присъствувах на една логично-абсурдна вечер. Тодор Живков се чувствуваше в пълното си право да раздава оценки за поетично майсторство, което (забележете) не бяха частно мнение, а властна партийна декларация. Докато поетите пък смятаха това за заслужено височайше благоволение, като че на света не можеше да има по-важен критерий от този на нашия домакин.</p>
<p>Докато аз се опитвах да отгатна какво точно можеше да се случи на критикуваните писатели, нещата около мен тръгнаха към миролюбив и дори забавен завършек на вечерта.</p>
<p><img src="/uploads/editor/toshkata_tzvetya1.jpg" alt="" width="350" height="242" /></p>
<p>С глас, който съобщава приятна изненада, Живков каза да се приготвим да чуем един народен певец, поканен специално за нас. Миг по-късно при нас влезе среден на ръст, слабичък мъж с трудно определима възраст, вероятно между 30 и 40 години. Той носеше върху гърдите си огромен акордеон. Живков ни го представи като „Иванчо“, който бил няколко пъти лауреат на димитровски и други награди и сам Живков харесвал песните му.</p>
<p>„Иванчо — обясни Живков — не само пее народни песни, но той си ги и пише. Той, така да се каже, осъвременява старите народни песни с нови текстове, които са в духа на нашето време. Той е съчинил сума ти песни за партизаните, за строителството, за социализма!“<br />От тези думи ми стана ясно какъв ужас предстоеше. Вече бях слушал по радиото тези непоносими гаври с българската народна песен, които въпреки множеството протестни писма от слушателите продължаваха да се предават. Някой беше казал, че предпочита три месеца поправителен труд вместо трийсет минути подобно изкуство.</p>
<p>Но Живков явно мислеше точно обратното. Иванчо се настани на стола между мен и генерала. Неугледното му личице бе изпълнено с тържествена съсредоточеност, като майстор, който знае цената на своето изкуство.</p>
<p>„Какво ще ни изпееш сега, Иванчо?“ — запита високо и доста развеселен Живков.<br />„Каквото кажете, другарю Живков — отвърна Иванчо с дрезгав фалцет, който едва ли предполагаше звучен глас. И после добави: — Хайде да ви изпея най-напред една съвсем нова песен!“</p>
<p>И без да чака втора покана, Иванчо наду акордеона, след което пропищя странният му глас. Горкият, докато пееше, долната му устна беше отишла наляво, а горната — надясно, така че лицето му изглеждаше смешно разкривено като у мъртвопияни хора, които се опитват да свържат някоя дума. Но тези изкривени устни произвеждаха може би най-немелодичния козешки глас, който пееше песен — чист плагиат на множество подобни народни песни. Новото в тази песен беше, че тя представляваше възхвала на партията. Думите бяха написани от самия Иванчо, което накара Живков (за мое голямо удоволствие) да каже на тримата поети срещу него:</p>
<p>„И Иванчо е поет“.</p>
<p>Аз злорадствах при мисълта, че първият секретар всъщност не правеше голяма разлика между тях и Иванчо.</p>
<p>Трябва да кажа, че рядко съм бил подлаган на такова музикално изтезаване. Акордеонът гърмеше, почти опирайки до ушите ми, и козешкият глас на Иванчо ехтеше с пълна сила, пеейки за „сияйни простори и червено знаме“. Погледнах към Живков. Той се беше ухилил и лицето му отразяваше онази непосредствена наслада на селянин, който в старите времена гледа мечкарско хоро или следи как мечката изпълнява заповедта на мечкаря: „Ха сега, поклони се на господина!“.<br />Когато песента свърши, всички ръкопляскаха. И сега Живков, развеселен, внезапно каза:<br />„Иванчо, я им изпей онази песен… за когато ме е срещнала мечката!“.</p>
<p>Вярвате или не, но този Иванчо беше съчинил песни за партизанските подвизи на Живков, който присъствуваше в текста като „юнак Янко“. Янко беше нелегалното име на Тодор Живков. Стори ми се, че Живков много се забавляваше с тази песен и затова поиска и ние да я чуем. Иванчо веднага започна с нещо горе-долу такова:</p>
<p>Задала се е, майно ле,<br />мечка, мечка стръвница,<br />а отдолу иде ли, иде,<br />майно ле, юнак Янко…</p>
<p>Не помня точния текст, но мечката стръвница беше алегория за фашизъм, докато юнак Янко представляваше здравите народни сили. Иванчо кривеше устни и надуваше бузи, за да изпее със силно източно наречие съчинения от него текст. Вместо „мечка“ от устата му излизаше „мйечка“, вместо гората, ние чувахме „го-ръ-тъ“ и т.н. Като цяло песента разказваше за героичната борба на Янко срещу стръвницата за доброто на народа.</p>
<p>Малко е да кажа, че бях смаян. Не знаех какво да мисля и как да приема това, че първият човек в България можеше да слуша с такова нескрито удоволствие подобна песен за неговите собствени подвизи. За мен това надхвърляше всякакви съвременни сравнения. Орлин Орлинов, Анастас Стоянов и Любомир Левчев слушаха с дежурни усмивки, явно опитвайки се да вземат всичко това на шега. Златка Дъбова бе пламнала и господ знае какво мислеше, а Христо Русков се бе облегнал назад и от време на време се провикваше: „Ха така. Иванчо!“. Отляво старите партийни дейци дори се опитваха да пригласят.</p>
<p><img src="/uploads/editor/sred_naroda1.jpg" alt="" width="296" height="242" /></p>
<p>Изведнъж ми дойде наум:</p>
<p>„За какво се чудя! Всичко е точно такова, каквото трябва да бъде! Нали точно това, Иванчовото изкуство, е собственият критерий на Живков. Нали тъкмо чрез тази песен за Янко, който победил мечката, твърде образно се изразява същността на партийните директиви за духовния живот на цял народ? Какво представляват Стайнов, Владигеров и Пипков, Багряна, Далчев и Иван Пейчев, мерени чрез изкуството на този Иванчо? Можеше ли някой от тях да достави на Живков такава наслада като тази песен? И може би идеалът на първия секретар беше, ако всички сложни проблеми на формата и съдържанието на изкуството, всички големи и мъчителни въпроси за проумяване на човека и времето в края на краищата се сведеха до "как юнак Янко победи мечката стръвница“.</p>
<p>Струва ми се, че песента на Иванчо унищожи и последната от последните ни илюзии.<br />Беше доста късно, когато отидохме да спим. Въпреки царското легло не мигнах през цялата нощ. Иванчо продължаваше да разтяга огромния акордеон, да криви устните си и да врещи с козешкия си глас пред мен — като единствен уродлив, но истински отговор на всичките ми въпроси.</p>
<p>На другия ден след закуската всички трябваше да отидем на разходка с Живков.<br />Времето беше облачно, но много меко и приятно. Тръгнахме вкупом нагоре из гората. Този път от всички страни ни съпровождаше силна охрана, командвана от полковник Кашев. Между дърветата често се виждаха хора, които непрестанно разговаряха със своите модерни полицейски радиоапарати. По някое време Живков приближи към мен и ми каза, че е прочел пиесата ми и че би могъл да разговаря с мен на другия ден след Октомврийската революция, т.е. 8-ми ноември, рано сутринта, в кабинета му в Централния комитет. Каза ми да отида в десет часа.</p>
<p>„Мога ли да доведа с мен Асен Шопов?“ — попитах настойчиво.<br />„За какво трябва да идва Шопов!“ — възрази Живков.<br />„Все пак…“ — опитах се да обясня, но той не ме изслуша, махна с ръка и отмина.</p>
<p>Имах основание да съм доволен. Фактът, че той искаше да говори с мен, означаваше, че все нещо би могло да бъде направено за наказаните режисьор и актьори. От друга страна, след снощната ми реакция може би той искаше да ми даде някакъв урок.</p>
<p>Малко по-късно, когато бяхме всред гората, дойде ред на снимките. Всички се струпаха около Живков, за да се снимат. Аз нарочно се забавих и останах назад, така че да не взема участие в снимките. Спрях до едно дърво. Гледах отдалече цялата компания, моите колеги, старите партийни дейци, заешкия генерал и Живков в средата, всички засмени като най-щастливо семейство. Фотографът срещу тях изщрака няколко снимки.</p>
<p>„А вие, другарю Марков, защо не се снимате?“ — внезапно чух глас до ухото си. Обърнах се. До мене беше застанал един от личната охрана на Живков, когото бях виждал на няколко пъти преди. Той се беше усмихнал многозначително.</p>
<p>„Не съм никак фотогеничен“ — отвърнах.<br />„Да — каза той, — когато човек излиза зле на снимки, по-добре е да не се снима. Защо хората да го помнят с по-грозна физиономия?“</p>
<p>Докато се чудех как да приема тези думи, почувствувах как ръката му съвсем приятелски стисна лакътя ми. После той мълчаливо отмина.</p>
<p><img src="/uploads/editor/10987_gallery_main.jpg" alt="" width="450" height="300" /></p>
