- Автор: Мишел Глоц
- 10 Sep 2020
- 800
- 4
Предлагаме ви откъс от автобиографичната книга на известния музикален продуцент Мишел Глоц. Избраните страници са посветени на Алексис Вайсенберг. Подборът и преводът са направени от Николай Бахъров.
<p>Вайсенберг дебютира в Париж на 22 години през 1951 г. с Концертното дружество на Парижката консерватория, където го чух за първи път един летен следобед с Третия концерт на Рахманинов, запазена марка на Хоровиц, който казваше: "Вайсенберг е единственият, който може един ден да ме замести’’. Този концерт беше за мен истински шок, едно откровение. След концерта се запознах с Вайсенберг, установиха се взаимотношения на симпатия и... изведнъж всичко прекъсна. Прекъсването не се дължеше на факта, че бурно започналата му кариера се беше изчерпала, а на това, че приемната му родина Франция изискваше от него задължителна военна служба. Въпреки направените постъпки и ходатайства това задължение не можеше да се избегне и Алексис се подчини с философско примирение.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36961_rR0r1DuJ7qrklC3EzGCg4KQKtqMvqc.jpg" style="height:396px; width:637px" /></p>
<p><strong><em>Мишел Глоц</em></strong></p>
<p>След двете години в армията той навлезе в своя първи период на откъсване от пианото, време, което употреби, за да задълбочи познанията си в много области и за задълбочен размисъл върху своето изкуство. Може би му беше омръзнало да бъде приеман за музикално дете чудо; това, което искаше да даде на музиката, беше свързано с работа над себе си и далеч надхвърляше техническото владеене на инструмента. Воден от тези мотиви, той се оттегли от сцената в продължение на 12 години, до 1966 г. През тези години ние не сме се срещали. През този период той изнесе все пак няколко концерта, на един от които – в Театър дьо Шанз-Елизе – присъствах. Тогава той изсвири сонатата в си минор на Шопен и още няколко бисера, с които ни потресе. Но в този период той използваше времето си предимно за да чете, учи и пътува. Подобен опит беше без прецедент в музикалния свят и аз признавам, че не бих го насърчил към подобно дълго отсъствие, ако беше поискал мнението ми. Защото в тази жестока професия най-трудното не е да изчезнеш, но да се завърнеш и при това успешно. Преди откровението от 1951 г. бях чувал – между 1946 и 1947 г. – първокласни музиканти да говорят за 17-годишен младеж, който тепърва трябвало да бъде открит от музикалния свят. По този начин, когато го открих за себе си на концерта от 1951 г., аз не бях съвсем неподготвен.</p>
<p>Алексис Вайсенберг получава отлично възпитание в едно космополитно семейство - посещава италианско училище, говори с родителите си на френски, с училищните си приятели и с прислугата на български, същевременно слуша майка си да говори на сестрите му само на немски. Той израства като полиглот, сякаш това е най-естественото нещо на света.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36961_JiPdpx9n8XlgyYnvd5bPQPhmGWPg1H.jpeg" style="height:199px; width:253px" /></p>
<p><strong><em>Малкият Алексис с Панчо Владигеров</em></strong></p>
<p>Въпреки че евреите са общо взето под закрилата на българския цар, законите на германския окупатор в края на краищата надделяват и през 1943 г, когато е на 14 години, Зиги е прибран с майка си в концентрационен лагер. Той дължи оцеляването си на майка си, която жертва бижутата си, за да спечели благоразположението на охраната. Така те успяват да вземат един от последните влакове за Истанбул, където живее нейният брат. В Турция остават само два месеца, след което предприемат дълго пътуване през Близкия изток, докато достигнат накрая Обетованата земя, Палестина, където двете лели на Алексис живеят от години. Детето чудо, разделено сега от любимия си преподавател Панчо Владигеров, се представя пред директора на Филхармоничния оркестър на Палестина, основан от прочутия цигулар Хуберман. Когато Алексис минава на прослушване пред него и пред музикалния съвет на оркестъра, впечатлението е толкова силно, че той веднага е ангажиран за серия от концерти с оркестъра на Палестина под диригентството на Ленард Бърнстайн. В рамките на тези ангажименти той свири 12 последователни пъти 2-рия концерт на Рахманинов, който ще се превърне – заедно с третия – в емблематичен за неговото изкуство. През този период на обучение, работа и концерти в Палестина той осъществява турне от рецитали в Южна Африка, което му оставя незабравими спомени. Най-напред заради самото пътуване: той се качва в Кайро на самолет амфибия, който каца всяка нощ насред река Нил и други големи африкански реки, докато накрая се приземява в Кeйптаун. Следва серия рецитали, които ще оставят в паметта на привилегированите южноафриканци един неизличим спомен, а в паметта на Алексис смесени чувства на радост от успеха, на възторг от великолепните животни, които успява да види отблизо в парка „Крюгер”, но и на дълбока резервираност от феномена на апартейда. В тази страна той няма повече да се завърне.</p>
<p>През 1946 г., след като дълго се е колебал между Лондон и Ню Йорк, той печели стипендия, с която да се установи във водещия музикален град, където се намират неговите кумири Ландовска, Милщайн, Хоровиц, Рубинщайн и Шнабел. Няколко дни преди заминаването майка му го дръпва настрана и му казва: ’’Ти си вече на 17 години. Аз реших да остана в Йерусалим и да те оставя да живееш живота си на мъж и на артист в пълна независимост’.’ Алексис е потресен от мъдростта и доверието на майка си. Така той заминава за Америка. По пътя към летището той пита майка си кога ще я види отново. Донякъде нашега, но и с надежда Лили Вайсенберг му отговаря: "Когато свириш с „Оркестър Филаделфия”. Нито Алексис, нито майка му предполагат, че това пророчество, което изглежда толкова далече в бъдещето, ще се сбъдне съвсем скоро...</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36961_iK85LzajKzH9G2wvtBeGxQbgFgr38S.jpg" style="height:390px; width:390px" /></p>
<p>Светът на музиката е като едно отделно кралство, космополитно, многоезично, един странен микрокосмос, който се мести по света, установявайки се според модата в една или друга столица, привличайки там целият свят. Това е вярно за миналото, но е още по-вярно сега, когато комуникациите свеждат разстоянията почти до нула. Днес има няколко важни музикални средища; някои от тях, като Виена, Париж, Милано, Берлин, не са загубили стария си престиж, но без съмнение в периода 1950-1970 г. Ню Йорк беше всепризнатият център на музикалния свят. В сърцето на този огромен град музиката владее цялата 57-ма West street, както и съседните (например 56-та), където са се настанили големите импресарии, търговците на паритури и инструменти, магазините за плочи и дискове и преди всичко Карнеги Хол. Недалеч оттам се намира Линкълн Център, седалището на прочутото музикално училище „Джулиърд”, залата на Филхармонията и на Метрополитън Опера.</p>
<p>По време на краткото си, но много ценно за него обучение в „Джулиърд” Алексис се сприятелява с Леонтин Прайс, голямата чернокожа певица, с която той остава свързан през целия си живот. Благодарение на него аз станах по-късно голям приятел с Леонтин, особено по време на записа и на ‘’Трубадур’’ с Караян и Берлинската филхармония през септември 1977 г. Караян я беше открил на едно прослушване в Карнеги Хол и през 1956 г. я беше наложил във Виенската опера в ролята на дона Анна от „Дон Жуан” на Моцарт. Можете да си представите ефекта, предизвикан у виенската публика преди 55 години от една черна певица в тази роля. Ние всички се запознахме с Леонтин по време на европейското й турне с ‘’Порги и Бес’’. Спомням си една вечеря в жилището й в Манхатън, която тя беше приготвила специално за нас. Няколко години по-късно, по времето на Ото Либерман, тя направи един рецитал в Опера Гарние, по време на който излезе на бис 10 пъти пред публика, изпаднала в делириум. След рецитала Алексис организира вечеря в нейна чест в своя великолепен апартамент до кея Д’Орсе точно срещу Лувъра. </p>
<p>Но да се върнем в Ню Йорк, където през 1947 г. се роди музикалният феномен Вайсенберг, след като един млад българин беше постъпил предходната година в класа на Олга Самарова (бившата съпруга на Стоковски) и спечели, преди да е навършил 18 години, престижния конкурс „Левънтрит”, което му позволи да дебютира с Нюйоркската филхармония в Карнеги Хол под диригенството на Джордж Шел. Сред членовете на журито освен Шел и Шнабел са и редица значими и влиятелни фигури на американския музикален живот. След като спечели този конкурс, Алекис се сприятели с г-жа Левънтрит и нейното семейство. </p>
<p>Зиги имаше дързостта да се опита да спечели по същото време и конкурса на Филаделфийския оркестър и успя, получавайки първа награда, която включваше освен другите поощрения и концерт с Филаделфийската филхармония под диригенството на Ойген Орманди. Представянето на Алексис (тогава го наричаха "Зиги’’) имаше ефекта на бомба и всички говореха само за този нов и млад гений на пианото. Г-жа Левънтрит говори за него на Хоровиц, който на свой ред говори на Милщайн, а той пък на Ландовска... Така Вайсенберг започна брилянтната си кариера, чието ехо бързо се разнесе по целия свят. Едно турне го отведе в големите столици на Латинска Америка, а после и в Европа. През 1947 г. Владимир Хоровиц се разболява внезапно точно преди концертите, които трябва да изнесе с Уилям Стайнберг, директор на оркестъра в Питсбърг. Хоровиц звъни на Стайнберг и му казва: "’Има само един пианист, който може да ме замести в Третия на Рахманинов: това е Зиги Вайсенберг! Вземи го, имай ми доверие!’’. Стайнберг се вслушва в съвета на Хоровиц и Вайсенберг триумфира както пред публиката, така и пред Стайнберг. Получава възторжени оценки и от официалната критика. Тези концерти маркират заедно с дебютите в Карнеги Хол и Филаделфия трите точки на една уникална кариера в САЩ.</p>
<p>Между многото последици на този славен епизод две ще бележат трайно бъдещето на Алексис. Първата - млад човек на неговата възраст, една от първите цугулки на оркестъра в Питсбърг, се приближил до него и му казал: "Вие не ме познавате. Аз съм първата цигулка в моя роден град, но освен това съм и диригент. Никога няма да забравя вашия концерт и ви гарантирам, че ще имаме случай да се срещнем в града и да посвирим заедно’.’ Младият човек се казвал Лорин Маазел, който ще стане голям приятел на Алексис за цял живот. Втората неочаквана последица се случи 20 години по-късно, през 1967, след прочутите години на оттегляне, за които ще говорим по-късно. Ние току-що бяхме решили по време на една среща с А. Онасис и Мариа Калас да направим четиримата с Алексис един тур до Бахамските острови на яхтата "Кристина’’ (яхтата на Онасис). Но пътешествието се превърна в серия от триумфални концерти в Авери Фишър Хол, защото точно в този момент Артуро Бенедети Микеланджели анулира внезапно серия от 4 концерта с Нюйоркската филхармония. Уилям Стайнберг, който трябваше да дирижира концертите, веднага се обади на Вайсенберг, който буквално покори Ню Йорк със своя Трети концерт от Рахманинов. Това беше началото на неговата втора успешна кариера в САЩ, продължила повече от 20 години, през които прекарва там поне 3 месеца всяка година.</p>
<p>През 1966 г. Алексис се завърна на парижката сцена с три концерта в зала „Гаво”, посветени на Бах - Партити, Хроматична фантазия и Голдберг вариации. Открих отново невероятния виртуоз, който така ме впечатли с Рахманинов през 1951 г., но обогатен с повече дълбочина, сигурност и зрялост. Изпълнението му беше на голям майстор и изразяваше дълбоко размишление, което далеч надминаваше външната виртуозност, за да достигне до самото сърце на музиката.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36961_DRi1mLj86L5yzKYdswzyJCNAhPUXf7.jpg" /></p>
<p> </p>
<p>След края на рецитала отидох да го поздравя. Той ми благодари и ме помоли да се видим на следващия ден. Отидох в дома му на ул. "Фабер’’ и той ми зададе директно въпроса: "Ще ме приемеш ли в твоята агенция? - и веднага добави: - Ако ми откажеш, по-добре да прекратя кариерата си’’. Отговорността беше огромна, но аз не се колебах и отговорих утвърдително. А до този момент аз не желаех да се занимавам с пианисти в агенцията си. Фактът, че самият аз съм се отказал от пианистична кариера, за да стана импресарио, ме правеше изключително взискателен, аз имах толкова високи представи за този инструмент, че до този момент не се бях съгласявал да представлявам който и да било пианист. Решението ми да представлявам Алексис ме поставяше в деликатно положение по отношение на пианистите, на които съм отказвал. Изглежда, че измежду всички тях Алексис е бил този, когото съм очаквал. </p>
<p>Вайсенберг е надарен със смайваща техника, която е толкова естествена, че на него не му се налагаше да работи твърде много с инструмента (Шнабел му беше доверил: "Скъпи Вайсенберг, аз нямам на какво да ви науча; това, което ви остава да научите, ще ви го преподаде самият живот’’). При все това той не е просто един добре смазан механиъм, един маратонец на гамите и нотите... Разликата между техниката и механиката е, че последната се обръща към автоматизма, към повторението. Истинската техника в благородния смисъл на думата се основава върху механиката, за да я предолее чрез мисълта, чрез задълбоченото изучаване на звука и фразата, чрез слушането и естетическите предпочитания – накратко както чрез мисълта, така и чрез чувството. Техниката на Вайсенберг е в служба на на един богат темперамент. В своето изкуство той никога не използва ненужни и зрелищни жестове. Алексис заяви веднъж пред критика Жак Шансел: "Да свириш <em>"Патетичната соната</em>" е нещо напълно рзлично от това да свириш <em>патетично т</em>ази творба на Бетовен’’. С две думи е казано всичко!</p>
<p>Колко упреци му се наложи да чуе през цялата си кариера за това, че не се усмихвал достатъчно. Когато се шегувах веднъж с него на тази тема, той ми отговори, че излиза на сцената не за да се усмихва или да развеселява публиката, но за да изпълни спрямо композитора, себе си и публиката нещо, което е еквивалентно на служба, отслужена от свещеник. Никой не си представя, нито изисква от свещеника да разсмива енориашите си, поне не и докато отслужва тайнството. Защото за интерпретаторите артисти това наистина е тайнство с всичките жертви, които то изисква по отношение на личния живот – за това какво трябва или не трябва да се яде или пие, да се прави или да не се прави, жертви, които е трудно да си представим отстрани. </p>
<p>Алексис свири твърде ‘’високо’’ и неговото туше, както и фразата му са толкова специфични, че се разпознават измежду хиляди. В тях се възхищавам на яснотата, чрез която се постига директен контакт с инструмента без излишни афекти и която му позволява същевременно да разгърне една безкрайна звукова палитра. Той свиреше много Бах и това му създаде образа на "антиромантик", но човек трябва да чуе неговите Шопен, Лист, Шуман, Рахманинов и Скрябин, за да разбере, че неговият "романтизъм’’ е особен, почти уникален, романтизъм вътрешен, дълбок, обмислен, болезнен, но без патос, защото никое страдание не е по-истинско от това, което остава скрито в сърцето. В своите спомени Глен Гулд разказва, че винаги е смятал концертите за пиано на Шопен за банална и "салонна’’ музика до момента, в който ги е чул, изпълнени от Алексис (записът със Скровачевски от 1967 г., който остава ненадминат и до днес), и това тотално е променило мнението му за тази музика. Гулд добавя, че Вайсенберг е казал всичко за тази музика и не виждал смисъл да я включва в своя репертоар. </p>
<p>Вярно е, разбира се, че ясният и интелигентен стил на Вайсенберг подхожда отлично на клавирната музика на Бах. След като заминава за САЩ след първите си успехи, той моли Натан Милщайн да го представи на Ванда Ландовска, с която той би желал да работи върху бароковия репертоар и преди всичко върху Бах, чиято музика тя е успяла да наложи отново с почти 50-годишни усилия и един великолепен клавесин на марката „Плейел”. Вече възрастна, в началото на 50-те години Ландовска се бе превърнала в жива легенда в САЩ, където намира убежище по време на войната през 1941 г. </p>
<p>Една сутрин, след като си е легнал много късно след дълга алкохолна нощ в един джаз клуб в Ню Йорк, Алексис получава телефонно обаждане: "Аз съм г-жа Ландовска, бих искала да разговарям с г-н Вайсенберг". Без да я остави да довърши, Вайсенберг й затваря телефона, като преди това порядъчно я наругава, убеден, че това не е тя, а някаква шега, устроена от неговите приятели.</p>
<p>След няколко дни Алексис среща Милщайн, който му казва: "Какво си сторил на Ванда?’’. В този миг сякаш земята се разтваря под нозете на младия пианист, който разбира, че е направил огромен гаф. Съкрушен, той обяснява на Милщайн обстоятелствата на недоразумението и моли за съвет. "Най-добре е да пишеш лично на Ванда и да й разкажеш истината. Сигурен съм, че тя ще ти прости.” Алексис изпълнява съвета и доброжелателната и несравнима музикантка му прощава и се съгласява да му преподава. Впечатлена от таланта му, Ландовска му признава: "О, ако можех да свиря на пиано като вас, не зная дали щях да се интересувам от клавесина’.’ Какъв урок по скромност, колко приятен комплимент и какво окуражаване за един млад човек!</p>
<p>Подобно на Караян, Вайсенберг е интровертен и може би това е причината той да е солистът, който най-много е свирил и записвал с Маестрото и единственият, с когото той е записал интеграл на концертите за пиано на Бетовен за EMI – истински жалон в дискографията на тези творби.</p>
<p>Алекис споделяше с малцина съвременни артисти способността да свири по начин, който изпреварва времето с поне 20 години. Тази способност води до известно неразбиране между тях и публиката, защото те не отговарят на нормите и изискванията на масовата публика, а понякога, за съжаление, и на тези на критиците, на които им липсва способността за анализ и преди всичко усета за бъдещето на интерпретаторското изкуство.</p>
<p>Срещата и взаимното разбиране на тези два темперамента беше неизбежна. Караян беше чувал, разбира се, за Вайсенберг, но все нямаше шанс да го чуе. Караян търсеше солист, за да запише Първия концерт на Чайковски, и имаше предвид Рихтер, когато аз му показах на видео изпълнението на Алексис на „Петрушка” от Стравински, заснето от асистента на Бергман, Аке Фалк. След няколко секунди Караян ми каза: ’’Не знам дали ще ангажирам автора на филма, но пианиста със сигурност!’’. В края на прожекцията той беше ентусиазиран (както и великият Клузо, който след този филм планираше да заснеме с Алексис ’’Картини от една изложба’’ на Мусоргски. За съжаление смъртта на кинематографиста през 1977 г. осуети този забележителен проект) и ме попита: "Мислите ли, че ще мога да се запозная с Вайсенберг?’’. "Нищо по-лесно – му отговорих аз, – той е седнал в дъното на залата.’’ След като ги запознах, на Вайсенберг му се стори, че сънува, когато чу Караян да казва: "Ще ми направите ли удоволствието и честта да изсвирите Първия концерт на Чайковски с Берлинската филхармония и с мен?’.’ Два дни преди Коледа това беше най-мечтаният подарък и началото на тяхното плодотворно сътрудничество.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36961_1WjskRFtu8iMPIjr4ilAygosba5z3Q.png" style="height:503px; width:494px" /></p>
<p> </p>
<p>Интелигентността е определяща в карактера на Алексис, но освен нея бе щедростта и една изключителна дарба да отличава таланта у другите. Той никога не пропуска възможност да помогне на млади талантливи музиканти, да ги насърчи и посъветва. Покрай него аз се запознах с много артисти, които той бе успял да открие, да чуе, да разбере, да ги обикне и да им помогне.</p>
<p>Йо-Йо Ма, Марк Зелцер, Жан-Бернар Помие, Рафаел Орозко и много други му дължат успешната си кариера и възможността да работят с Караян, Маазел, Озава, Джулини, да записват в големите фирми като EMI и DGG, да бъдат представлявани от големите импесарии и да изнасят концерти на най-престижните сцени. </p>
<p>Не мога да премълча и за огромната култура на Алексис в областите на литературата, архитектурата, философията, кинематографията, живописта, театъра... Всичко освен политиката и икономиката го вълнува. Той изследва живота като един вундеркинд - внимателен и учуден от света. По тази причина той изживява и сега един от своите периоди на "почивка’’, по време на които пианото е съзнателно оставено настрана, до момента, в който той се завръща, обогатен с хиляди неща. Да не говорим за антиквариатите, върху които той извършва истински нашествия. Всеки от апартамените му – а днес и домът му в Швейцария – е истински музей. </p>
<p>В музикален план той не знае граници. Вдъхновен от джаза, той композира великолепни песни както за музикални комедии, така и за соло пиано, като една <em>Соната в състояние на джаз</em>.</p>
<p>В същото време Зиги е истинско въплъщение на простотата и бохемския дух. Той е преизпълнен с радост от живота. Обожава хубавите вина и пурите. Обича да пътува, да се разхожда, той е чудесен спътник по време на пътувания и ваканции.</p>
<p>Алескис пише толкова хубави писма, че съм запазил всички многобройни писма, които съм получавал от него. Той умее и да рисува отлично, направил е и няколко колажа. С годините Алексис Вайсенберг се превърна в истински мит за всички, които обичат музиката и пианото. Неговото отдалечаване от сцената, което би могло да потопи в забвение един по-незначителен артист, при него предизвика обратен ефект, превръщайки го в нещо като добронамерена статуя на Командора. Многократно е бил жури на международни конкурси, изнесъл е много майсторски класове в Швейцария, на които се е постарал да предаде на младите всичко, на което е способен. </p>
<p>През 1999 г. Том Дийкън, младият и блестящ продуцент на „Филипс”, имаше блестяща идея – в сътрудничество с водещите звукозаписни компании да издаде 100 комплекта от по 2 диска, посветени на големите пианисти на ХХ век. Един от първите беше комплектът, посветен на Алексис Вайсенберг. Този диск обиколи света и Том Дийкън предложи именно на Алексис да направи многобройни промоционални представяния на тази колекция в Цюрих, Лондон, Копенхаген, Амстердам и в Ню Йорк, където пресконференцията се проведе в офиса на „Стейнуей”. Отразявайки тази конференция, един журналист от "Тайм’’ написа, че ако трябва да вземе със себе си едно изпълнение от пианистите на всички времена, това ще бъде Ноктюрно за лява ръка от Скрябин, записано от Алексис Вайсенберг за CBS (сега Sony) през 1949 г. и което преди да чуя Алексис в Париж, беше един от "шоковете’’ на живота ми. Това се отнася за целия диск и особено за един Етюд от Скрябин, който ме разплаква до ден днешен. Този диск е наистина култов! В този момент мнозина журналисти, които го бяха критикували, дори атакували – като всяка голяма личност той предизвиква полярни чувства на възхищение и отхвърляне – преоцениха грешките си и много от тях го признаха писмено.</p>
<p>Изключителната дискографска кариера на Вайсенберг продължава повече от 40 години. Той е записвал само с най-големите диригенти и оркестри на нашето време: осем клавирни концерта с Караян, два пъти 1-вия клавирен концерт на Брамс - с Джулини и с Мути, 2-рия концерт на Барток с Ойген Орманди, два от концертите на Моцарт с Джулини, 3-тия концерт на Рахманинов в три изпълнения: с Жорж Претр, Сейджи Озава (с когото записа освен това 3-тия на Прокофиев и Концерта на Равел) и Бърнстайн. Нека припомним и интеграла на творбите на Шопен за пиано и оркестър със Станислав Скровачевски, както и забележителните солови записи от Бах до Стравински. Сред соловите му записи особено забележителни са Ноктюрните на Шопен, "Голдберг вариации" и Партитите от Бах, сонатата на Лист, сонатите на Скарлати, сонатите и прелюдите на Рахманинов, много от творбите на Шуман. </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36961_9xragIzmKwnUnH5iFtWEJxL4gIEYow.jpg" style="height:475px; width:310px" /></p>
<p><strong><em>Корицата на книгата на Мишел Глоц</em></strong></p>
<p> </p>
<p>Спомените за записа на Прелюдите на Рахманинов ме връща в едно щастливо време. Този запис беше осъществен от RCA (сега BMG) под ръководството на човек, който щеше да изиграе голяма роля в личния и професионален живот на Алексис Вайсенберг, а също и в моя: Джак Пфайфър. Този забележителен продуцент на звукозаписи беше последователно продуцент и приятел на Ванда Ландовска, Яша Хайфец, Грегор Пятигорски, Фриц Райнер, Владимир Хоровиц, Артур Рубинащайн и накрая на Алексис Вайсенберг (какви имена само!). Невероятен музикант и прекрасен тонрежисьор, Джак Пфайфър се привърза към Алексис и настоя той да запише всички прелюдии на Рахманинов в Холивуд през лятото на 1968 и 1969 г. Хайфец и Пятигорски живееха в Холивуд. Там те имаха чудесни приятели от руски произход – семейство Шапиро, у които прекарвахме всичките си вечери. Там цареше особена артистична атмосфера, която не съм срещал никъде другаде. Следобедните звукозаписни сесии протичаха спокойно и в пълна концентрация въпреки невероятната техническа и интерпретаторска трудност на Прелюдите. В един момент Алексис им се насити и заяви на Джак: "Иска ми се да запиша 3 сонати на Хайдн’’. Джак му отговори: "Никакъв проблем, когато пожелаеш...’’, и те започнаха веднага, понесени от моментното вдъхновение. До смъртта си Джак Пфайфър остана предан приятел на артистите. </p>
<p>Покрай Алексис, както с Караян или Калас, животът не беше една "дълга и спокойна река’’. Обикновено Зиги е верен на своите приятели, изпълнен с чувство за хумор, понякога саркастичен, но винаги доброжелателен, изпълнен с щедрост и доброта, за които могат да свидетелстват всички, които са били близки с него. Понякога обаче му се случваха спадове в настроението, които се изразяваха преди всичко в така наречените "проблеми с роялите’’. С изключение на някои изключителни акордьори, Алексис беше настроен изключително подозрително и изискващо към инструментите. Виждал съм го много пъти да се колебае безкрайно при избора на инструмент в офисите на „Стейнуей” в Ню Йорк, Хамбург и Париж и накрая да избира своето пиано във фабриката на „Стейнуей” в Хамбург. Той притежава постоянно по два концертни рояла, които подменя, когато реши, че е настъпило време за това. Имаше един период, в който той изискваше да се доставят по три или четири рояла за един-единствен концерт в Карнеги Хол или в театър „Шанз-Елизе”, обикаляйки от едно на друго, никога напълно доволен или напротив, изцяло ентусиазиран, накратко, перфекционист до една неописиуема и понякога дразнеща степен за мен, неговият импресарио и приятел. Един ден бях изпаднал в нервна криза и се развиках: ’’Така не може да продължава! Трябва да намерим някакво решение!’’. Неговият отговор ме обезоръжи: "Не можеш да поискаш от Фанджо да спечели Формула 1 с един двуцилиндров автомобил!’’. Това беше толкова логично и така добре илюстрираше ситуацията, че не можех да не се съглася и да го посъветвам да пътува тогава, колкото и да струва това, с всички рояли, които е избрал и съпътстващите ги технически лица. Така процедирахме почти навсякъде, където той свиреше – в САЩ, Япония или Европа. Сред тези рояли имаше и лично негови, имаше и специално избрани за концертите от офисите на „Стейнуей”, които той непрестанно и упорито посещаваше.</p>
<p>Според него имаше не повече от двама или трима пианисти, които умеят да избират роялите си. Това бяха Никита Магалов, Клаудио Арау, към когото той беше дълбоко привързан, и в по-малка степен Артуро Бенедети Микеланджели, от когото се възхищаваше, но чийто вкус в избора на роял се различаваше понякога от неговия. Ако някой от тези пианисти му кажеше: "Можеш да свириш на рояла Х в града Y’’, проблемът с избора на инструмент се разрешаваше мигновено.</p>
<p>Бих искал да завърша тези спомени за един от най-големите артисти на века, който – благодаря на Бога – е сред нас и ще бъде и в бъдеще, благодарение на своите плочи, дискове, видеозаписи (включително и пиратските), с две скъпи за мен случки.</p>
<p>Доколкото ми е известно, Алексис Вайсенберг беше единственият артист, който общуваше с Караян на "ти’’ и който е гостувал безброй пъти на семейството му. Веднъж попитах Караян: "Херберт, защо Алексис е единственият артист, който толкова често гостува у вас?’’. "Много просто - отговори ми Караян, – не мога да приемам у дома артист, на когото в определен момент мога да бъда принуден да кажа "не’’. С Алексис това няма как да се случи’’.</p>
<p>Втората случка е всъщност една красива история... Алекис беше записал един концерт на Бетовен с Караян и Берлинската филхармония. Вечерта преди да напуснем ресторанта, Караян каза на Алексис: "Какво ще правиш утре?’’. "Връщам се в Париж’’ – отговори Алексис. Караян продължи: "Не съм виждал новият ти апартамент на кея. Няма ли да ме поканиш?’’. Алексис му отговори: ’’Не съм те поканил, защото ти идваш в Париж само за концерите ти и веднага заминаваш. Поканен си – когато пожелаеш’’. "Утре вечер!" – каза Караян. На следващата вечер отидох да взема семейство Караян. Жена му Елиет ни изненада, като дойде дегизирана "като сестра си’’ (носеше перука). Когато камериерът на Алексис отвори вратата, Елиет започна да се извинява, че идва вместо сестра си, но забрави да преправи гласа си и измамата беше мигновено разкрита от Алексис. Всички избухнахме в смях! След вечеря Херберт се оттегли за малко и когато се завърна при нас, беше облечен като самурай. Беше открил в апартамента на Алексис кимоно и японска маска, а също и един антикварен меч (който беше подарен на Алексис от нашата приятелка Мичи Мураяма, основателката на Международния фестивал в Осака, където Зиги гостуваше често). Отново луд смях след танца с меч на Херберт. След това Херберт и Алексис седнаха заедно на пианото и свириха творби на Лист, както и виенски валсове на четири ръце. Елиет, нейните две дъщери – Изабел, Арабел, и аз изпаднахме в екстаз. Изведнъж в музикалния салон на този великолепен апартамент, осветяван от светлините на туристическите корабчета, плаващи по Сена, Караян каза на Алексис: ’’Всичко е наистина прекрасно, но времето напредна незабелязано и стана късно... Ще ни посвириш ли Бах или Шопен на тъмно, само на светлините от корабчетата?’’. Алексис седна на пианото и изсвири едно ноктюрно от Шопен. Всички бяхме с насълзени очи, когато се сбогувахме. Няма никога да забравя как, докато прекосявахме моста "Александър III", Караян се обърна към дъщерите си Арабел и Изабел: ’’Скъпи мои. Спомняйте си винаги за тази вечер. Вие вечеряхте в дома на най-големия пианист на нашата епоха, който е наш приятел, и го чухте да свири специално за нас. Огледайте се около вас: този толкова хубав град и великолепният пейзаж. Не забравяйте никога тези хубави мигове на приятелство и музика...’’.</p>
<p>Пътувал съм заедно с Алексис по целия свят. Неговата майка и децата му бяха моето семейство, както моята майка и моето семейство бяха и негови. Моите приятели бяха негови приятели, както и неговите мои – изпълнени с възхищение и уважение. Той познаваше всички големи артисти и личности на нашето време и те всички му се възхищавахе, уважаваха, обичаха: Мария Калас, Онасис, Пласидо Доминго, семейството на Ага Хан, принцеса Маргарет, много композитори, неговият преподавател от България – Панчо Владигеров (великолепен композитор, чиито композиции Караян беше дирижирал на младини). </p>
<p>Когато майка ми почина през 1982 г., Алексис се почувства почти осиротял. Той се чувстваше като мой брат и нейно осиновено дете. Ние споделяхме – и все още споделяме – вече половин век нашето приятелство, съучастие и съпричастност. Днес сме също толкова близки, както в първия ден на нашата дълга разходка през живота и Музиката.</p>
