- 10 Sep 2020
- 329
- 3
Над планини и поля се разстлала чудна нощ. Бялнал се Дунав из просторни низини и лъщи далеч зад дебелите стени на Пазвантоглувата крепост. А отвъд, на по-височък бряг, се виши новият румънски градец, потънал в зеленина.
<p>Пълната луна е спряла сред високото небе и къпе със сребристи лъчи планините, полята и зелените брегове на великата река.</p>
<p>Конят ми пристъпва глухо – уморен ли е, или и той се любува на нощта?</p>
<p>В душата ми се разгаря светлина; млад съм аз и крилата сила ме движи да разкрия ръце и да прегърна целия свят.</p>
<p>Само незнайна тъга се вие около мен и дебне душата ми: хубавото винаги крие и тъга... или може би това е тъй само за нас – синовете на тази печална страна?</p>
<p>Далеч в ливадите към Дунава овчар, спрял сред стадо и при будни псета, надува медна свирка. А по-далеч, откъм извивките на акчарските лесисти брегове, се издигат платната на бавна гемия и пъплят със своите грамадни сенки над задрямалите води.</p>
<p>След малко откъм бреговете се разлива по полето – не песен, а плавен отглас на паляща някога хиляди гърди тъга: турчин рибар пее за млад юнак, който стара майка оплаква, че син й на път е тръгнал – отива, а пътищата не секват, че той назад се извръща, а помощ не иде, че това се вика руска война – който тръгва, назад се не връща...</p>
<p>Глъхне лунната нощ, а из гърдите ми се къса въздух.</p>
<p>Свивам нозе и конят препуска. Полусенките на лунната светлина се закършват – ту се пресичат от моята сянка, ту поглъщат и сянката ми, и коня, и мен.</p>
<p>Шосе е сред безкрайна редица гъсти и високи върби. Глухо е и тъмно под тях. Блещукат само звездите горе и от време на време през високите клони надниква превалилата вече месечина.</p>
<p>А – подплаши се конят, изправи се на задни нозе – в тъмните сенки по шосето пъшка човек.</p>
<p>– Хей!</p>
<p>– Я... таквоз... ние тамо ним... м...</p>
<p>Пиян. Попълзя и се изправи. Първо от Тръняни.</p>
<p>– Къде тъй, бай Първо?</p>
<p>– Ннна село... м... нека печелят, да видим!</p>
<p>– Ти си пийнал бе?</p>
<p>– Па пийнах, избор, брате!</p>
<p>– Кой те е черпил, ха?</p>
<p>– Мене? Да прощаваш! Язе сам съм се черпил. Няма вече яма, йо! Оно да черпят, па да печелят, па да обират сиромашта – йо! Ние тамо ним...</p>
<p>– Е, спечелихме ли?</p>
<p>– Ние? Знайно! То, брате, не е хилядо, не е две хилядо – пет хилядо! Пет хилядо и сто! Пет хилядо и двесте! Брр... тамо ним!</p>
<p>– Е, защо си се опил?</p>
<p>– Язе? Опих се, що? Правицата нави! Че е до-до-до кокал, брате! Хе, бре... м... стамболисти!</p>
<p>.................................</p>
<p>Спечелил избора. Опил се. И псува сред нощта. Какво става в душата на тия бедни люде?</p>
<p>Той не ме и позна. Надали е запомнил и името ми. А с каква тържественост каза: “Правицата нави.”</p>
<p>Правицата? Но коя е тя, тази правица? Къде е тя? Дай ми я, бедни Първо, посочи ми я и аз ще намеря може би сила в себе си да сложа глава за нея.</p>
<p>.................................</p>
<p>Помръкна пред очите ми лунната нощ. Само ледената усмивка, която неканено все по-често ми криви устните в минути на съмнение и безсилие, тази само усмивка остана на образа ми и в душата ми.</p>
<p>Конят зачести. Повя хладен ветрец, та заглуши и последния звук по зелената мочурлива равнина. Само далеч из блатата не заглъхва дружният квак на жабите. Техният непрекъснат вик сякаш не е шум – той се слива с тайнствения шепот на Дунава, подхваща се из блатата на островите и става неотлъчима част на дунавската лятна нощ.</p>
<p>И неусетно се носи до зори тук тоя квак като непрестанно ехо.</p>
<p>Вървя след него и не го чувам. А пътят лъкати: и последното село остава зад мен. Напред е градът – кален, вонящ, потънал в неистовства: побои, кражби и лишения.</p>
<p>Слухът ми долавя нещо диво сред мъртвата нощна тишина – псувни. След малко отчетливо слушам:</p>
<p>– Д-е-е, сине! Хайде!... Ейс!... Ч-а-а!... Хъ... Е... Ч-а-а-м...</p>
<p>Пиян е – мисля, – закъснял с колата си в града, опил се е, може би пак поради изборите, та се връща сега тежък и обсипва добитъчетата си със същите ония набрани в кръчмите сръбски псувни, с които в село ще обсипе и челядта си.</p>
<p>Смушках коня, но след малко забелязах – псувните почнаха да се отбиват надясно. Вслушах се пак и чувах вече ясно надясно от пътя:</p>
<p>– Ейс!... Ч-а-а! Огън ви помел! Черкезин да е повлякъл все, па и язе да не съм пръквал – м...</p>
<p>Туй не бяха пиянски думи! Тия ругатни сред дивната нощ се редяха като наковалня на чук. И сила имаше в тях, сила на развъртял се косач. Засегна ме нещо – не горчивина, а грозота някаква. Отбих коня, проврях се през върбите и се озовах сред тясна и дълга ивица угар. Високото шосе и върбите хвърляха дълга сянка, но през тях месечината бе осветила напечената от деня и попукана черна земя.</p>
<p>И сред тая угар ореше човек.</p>
<p>Две волчета се опнали и едвам влачат изкривено орало...</p>
<p>Опнали се човек и волчета и орат посред нощ на месечина!</p>
<p>Двайсет години аз ходя по градове и села, по гори и поля, по колиби и земленици из тая земя на труд и пестовност, но не съм виждал, нито пък съм чувал нощта да се превръща в ден и за тежката работа на оран.</p>
<p>Наближих.</p>
<p>– Помози Бог, байо, помози Бог!</p>
<p>– Дал Бог добро, господине! – стри си потта от челото селякът и пак се обърна към своите волчета: – Хайде, сине!</p>
<p>– Що би тъй посред нощ на работа, ха?</p>
<p>– Бързам, дорде не е залязла месечината – се още се види!</p>
<p>– Аргат ли си, байо, или своя си земя работиш?</p>
<p>– Е па аргат съм, ваша милост, ама тука на, своя си земя работя. От сън пооткраднеш, па и гссподаро не се сърди...</p>
<p>– Кой ти е господар?</p>
<p>– Хаджи Лападат, от градо... Молих го да ме пусне за ден-два, а он ме сам подсети: нощите, каже, са ясни ка’ ден, впрегни си добиците, па работи...</p>
<p>– А твои ли са тия добичета, байо?</p>
<p>Сиромахът се изправи, изцеди пак потта от челото си и каза:</p>
<p>– Е, дума се, още са мои: не ми ги е зел господаро! Работя си му и с них, и с жената – гоня да му се издължа – задлъжнях му, много му задлъжнях, а не ме остави човеко на път с голи ръки... Ха, сине, еейс!...</p>
<p>И волчетата се опнаха пак.</p>
<p>– Ей, байо, ами днеска има избор, ходи ли, ха?</p>
<p>Сиромахът нито се обърна, а смънка само под нос:</p>
<p>– Ходих, хе... Ч-а-а!</p>
<p>– Ходи, ходи, там е спасението!</p>
<p>Впрегнатите добичета гърчеха ярема – посягаха отчаяно на попаднало се трънче или тревица. Селянинът дигна остена си, но изведнъж се извърна към мен и под гаснещите бледи лъчи на месечината аз видях странна усмивка на лицето му – той ми каза:</p>
<p>– Е па че се спасява кой може, господине: оно наша работа ли е? Язе не бих и ходил, току господаро ме откара... хем ме и нахока... да съм бил от нихната партия, ми дума – хи, хи, хи! И че бидеш, хе!</p>
<p>Па – свря се пак остенът между волчетата:</p>
<p>– Де, сине! Хайде! Ейс!... Чаа...</p>
<p>.................................</p>
<p>Месечината се закри далеч зад рътовете на подновените лозя. Затихна пак всичко. Само не пресипваше шумният квак на жабите из блатата и островите. След малко в мрака аз вече различавах страшните дула на пушкалата из редутите. Наоколо ми се мяркаха сенки – дали не на избитите по тия поля сърби?... На влизане в града ме оглушиха викове на много гърла: изборите бяхме спечелили, избирателите ни ликуваха и нощта се продираше от възторжени “Ураа! Да живее народът!...”</p>
<p><em>1902 г.</em></p>
<p><em>Антон Страшимиров (1872–1937) печата за пръв път през 1889 в сп. "Искра" (Шумен) – стихотворението "Мъчно, тясно ми е – простор ми дайте". Сътрудничи на списанията "Ден", "Мисъл", "Българска сбирка", "Ново време", "Летописи" и др. Увлича се от народническия социализъм. Участва в македонското освободително движение като четник на Яне Сандански. Един от основателите и редактор на списание "Демократически преглед". През 1902 е народен представител на младодемократическото крило в Демократическата партия в XII НС; народен представител и през 1911 (XV НС), 1929 г. (XXII НС). От 1901 г. издава сп. "Наш живот". Създава и редактира (1922–1923) "Българска общодостъпна библиотека". Добива популярност с романа си „Хоро”.</em></p>
<p> </p>
